Яваш яваш в Рила

Liubitel

прясна вода за пиене сега бол - навсякъде преспи, навсякъде потоци. Аз пия от всеки поток и извор, по 20 пъти на ден в Рила и Пирин, като съм там. Няма насита на тая жива вода.
Обикаляме езерото, и тук стана белята. Дара се заиграва, иска малко да се разходи. Викам от мен да мине, преди ядене е, ще я пусна около езерото, тя лесно се прибира после, като я примамя с яденце. Направи едно кръгче, извиках я за награда, дойде. Иска още . Пуснах я пак....и изведнъж като като заби, право към тумбестите върхове в циркуса. Хвана следа и изчезна. 2 часа се чуваше само краткото й квикане, дето издава, като е по следи. Показва на ловеца къде е дивеча. Никога не е ходило на лов, но е толкова дейна и уверена в себе си, така бързо започва да командува всякакви размери и породи кучета, които срещне случайно, че съм сигурен, че щеше да е водач на глутницата си, ако имаше такава.
Явно и сега беше подгонила стадо диви кози. Вече се стъмва, бре не идва. По тъмно, дочух лай откъм вр. Манчо, от обратна посока, но си помислих, да не е ехо. Вечерта, изведнъж заваля проливен, студен дъжд. Нямам палатка, а само покривало, и всичко стана на леш мокро.
Дара не се прибира....не спя, през 15-20 мин. я викам в циркуса. Нищо. Лошо отива работата. За цяла нощ никога не е било изчезвало. Слънцето изгря, нищо... Мисля си вече, дали змия не го е ухапала, или е паднало от някои скали. Вече мислех да тръгна към Юрушки чал, където със сигурност я видях последно с окуляра на фотото през увеличение Х30. Но както се бях загледал, с просто око видях един огромен мъжки козел да върви бавно точно там, а Дара няма да го остави необезпокояван, ако е наблизо.
Мисля си вече доста време най-лошото, че Дара не е оцеляла, иначе щеше да се върне. 13 часа я няма , от 19 ч. предният ден, та цяла нощ, а слънцето вече напече.
Изведнъж, далече някъде, зад билото на Манчо, откъм Маричини езера, че чу слаб неясен животински звук - не беше ясно мучене ли е, какво е. Почнах и аз да викам. На всеки 5 минути, звукът по малко се засилваше, и най -после познах далечният лай на Дара. През зума я видях, че е на връх Манчо. Къде е скитала цяла нощ....а е един фарфалак, как е издържала да обикаля в скалите...
Обикновено бързо, на бегом идва, сега се спираше и движеше бавно. Ей я : https://youtu.be/iLeZJoWUtPw
Дойде, бях й вече приготвил тройна порция, изгълта я моментално и легна без да обръща внимание на нищо. Пълно изтощение. Като му погледнах лапите ... не само подути лапи и кървави драскотини, както друг път, то навсякъде парчета кожа му нямаше, затова е слизало бавно:

Свободата, Санчо, както казват, винаги е по-скъпа и трудна от салама...Дара много обича свободата , и плати цена за това. Молих се бога на Рила и Пирин, и тази цена не беше най-високата
Вече облекчен, ударих една последна снимка на прекрасното място :

Очертаваха се чудесни дни, но ми беше ясно, че трябва да се връщаме обратно. Дара отказваше да направи и една крачка, личеше си, че е страшно изтощена, а не можеше и да стъпи на изранените си ходилца. Както обикновено, аз го отнесох. Мятам раницата и я хващам да я нося на ръце. Ама се схващам бързо, 13.5 кг е , не е толкова леко хайванче. Мислех, че ще се съпротивлява, ако я метна през врата си, както са носели ярета. Става, не е идеално, но поне седи кротко, не се съпротивлява. Така мога да минавам на отсечки по 500 метра, преди да се схвана, и после почивка х 10 мин.
Изведнъж се сещам, че съм куц, обаче .... в тия събития, куцането направо е изчезнало някъде. С помощта на 2 мелбека през предните 2 дни и 1 аспирин вчера. Че с това яре на гръб не е лесно, има 2-3 участъка Х 10 метра клек, където трябва да се пълзи, а и за съкращаване на пътя, 500 метра хвойнинг точно до водопада.
По пътя, Дара се освести, зяпа си по дърветата, даже взе да подлайва от гърба ми по птиците. Аз блъскам като хамалин с двоен товар, но съм доволен, че слизаме цели и невредими.
Оставяме за друга година, планираните още 3 долини в района. В късният юли, тези южни долини ще са много напечени.
За капак, отиваме до колата, врътвам ключа...нищо. Гледам, гледам каво ще е...тъй като съм карал без фарове един час по пустият път по каскадата предишният ден, на слизане неусетно, по навик съм врътнал копчето на фаровете. Вместо да ги загася, съм ги пуснал, а зумерът не е дал сигнал, защото ключът е бил вече изваден. На помощ, се притекоха добрите хора от предният ден. Половин час подаваха ток към акумулатора, толко беше паднал. Другият път като минавам през кантона, ще им занеса 2 литровици отлежала 20 год. ракия.
Такива ми ви Рилски работи....

_________________
https://blogailiev.blogspot.com