С деца на планина - основни принципи: Планиране на прехода

Започва да прилича на БГ МАМА.И това само на втора подточка..........ми до 7 малииииииии Very Happy

Хаха. На БГ татко по-скоро. Лошо няма. Децата са ни най-важните. Нека обсъждаме какво е добро за тях в планината и как да го постигнем.
На палатка - повече дрехи, храна, спалните чували и палатката са различното от еднодневния преход, нищо особено т.е. Детето е с теб, ти си този, който се грижи за всичко, включително лягането, преобличането и т.н. Забавно е. Но най-хубавото от всичко е блясъкът в очите на детето ти, когато се радва и се чувства добре.

Според мен, ако изобщо се поддават на някакво обучение, в планината децата на първо място трябва да се научат на оцеляване - ориентиране, как да ходиш в пресечен терен - по камъни, нагоре надолу, по хлъзгаво /то мнозина възрастни не знаят, но колкото може/, достигане на населено място, вятърът ти отнесе дрехата - къде да ходиш, за да няма вятър и да не замръзнеш, как да си устроиш уютен бивак, къде да търсиш вода, как да я пиеш, къде е опасно от каменопад, къде удря гръм и т.н. На моя калпазанин полагаме какви ли не грижи да го научим да плава, че ако случайно падне от някъде във водоем да може да изплува, а не да се удави като куче. Зор ще видя обаче с оцеляването.

Как да оцеляват децата..................като следват инстинкта си...........,но за да го следват трябва родителите да им дадат възможност. В нашето съвремие това не се случва в семействата, било от прекомерна грижа за тях, било от някаква криворазбрана угодия, от ралични комплекси и т.н.. Всичко им се сервира, без да положат никакво усилие, без да имат копнеж за нещото което ще получат.....и мнооого дълги други примери, които всеки ги знае и всеки като гледа чуждите деца си казва, аз не правя така, ама много се самозаблуждава в малка или голяма степен постъпва по същият начин като родителите на детето чийто поведение не одобрява.Приучаването да следващ инстинкта си е в семейството и в ежедневното предоставяне на тази възможност/ с някакъв контрол разбира се/,не е само когато ходим в планината, или на палатка, или на разходка в природата или МОЛА Very Happy

vladofff написа:

Според мен, ако изобщо се поддават на някакво обучение, в планината децата на първо място трябва да се научат на оцеляване - ориентиране, как да ходиш в пресечен терен - по камъни, нагоре надолу, по хлъзгаво /то мнозина възрастни не знаят, но колкото може/, достигане на населено място, вятърът ти отнесе дрехата - къде да ходиш, за да няма вятър и да не замръзнеш, как да си устроиш уютен бивак, къде да търсиш вода, как да я пиеш, къде е опасно от каменопад, къде удря гръм и т.н. На моя калпазанин полагаме какви ли не грижи да го научим да плава, че ако случайно падне от някъде във водоем да може да изплува, а не да се удави като куче. Зор ще видя обаче с оцеляването.

Ще ме извиниш, но до някъде не съм съгласен с теб. В планината на първо място децата трябва да се научат да ходят. Без да мрънкат. Поне не много. После трябва да се научат да ходят по-дълго и по на високо. И така поне докато не станат на 10. За оцеляването трябва да се погрижим ние. До тогава сме с тях и се грижим за тях. И по малко ги учим на това онова. Но не и да оцеляват сами.

Дребния откакто разпознава цветовете и им знае имената вече като тръгнем на някъде му посочвам марката и в повечето случаи му имам повече доверие, от колкото на приятели, които като отцепят по пътеката не се знае до къде ще стигнат. По камъните обаче, особено ако са мокри задължително за ръката. Не ми се рискува просто. Няма смисъл. За правенето на биваци се учим отдавна, но надали сам би се справил. Просто му е интересно. Останалите неща са мнооого далеч от него и вообще нямам намерение скоро да го уча на тях. Всичко с времето си.

Няма да забравя миналата година като се качвахме към Мусала след Леденото езеро как почнахме да изпреварваме човек след човек по пътеката, а дребния само им подвикваше "хайде бре, кво се мотате. Ей го върха - неостана". Майтапчия си е Laughing

Драги EXIIIT, именно планината е един от факторите, които създават у децата необходимите за оцеляване инстинкти. (Макар че "инстинкт" е твърде неточна дума в случая.) Малко инстинкти са ни по рождение и оцеляването не е сред тях (за разлика например от бозаенето). Оцеляването се учи. Естествено на първо място в семейството, но и в училище, и в мола, и в автобуса ("да се пази от лоши чичковци")... много са. И тук са съвсем прави Владов и Димо: елемент на обучението - може би най-важният - е физическата издръжливост (детето да ходи километри), която пък тясно се преплита с психичната (да не мрънка). Да, децата "носят" със себе си в планината придобитите навици от къщи, но и връщат вкъщи наученото в планината. В този двупосочен процес аз виждам незаменимата роля на планинските походи. Да, понякога дълги, понякога с мокри крака, понякога без вода и храна... Винаги в такива ситуации тържествено заявявам на внуците: "Тука е така!" (този "девиз" съм запомнил от моя дядо, който ми го цитираше като надпис в някаква съвсем окаяна хижа). Другото е за "кекави баби". Като резултат децата свикват с първото, за да не са второто Very Happy

.

Димо говорим за едно и също. Как според теб би оцелял някой, който не знае, не може и не е в състояние да ходи? Все пак ортопедът от ВМА съветва да не се малтретират чак толкова, защото тяхната граница след която настъпват увреждания не е твоята и си длъжен да я знаеш точно, за да не извадиш очи вместо да изпишеш вежди.

Драги Сотиров мисълта ми / колкото и повърхностна да е/ , че децата ни нямат никакви инстинкти блатодарение на нас родителите.

	EXIIIT написа:
	Драги Сотиров мисълта ми / колкото и повърхностна да е/ , че децата ни нямат никакви инстинкти блатодарение на нас родителите.

Абсолютно!

Аз като човек, който си мъкне детето по планините постоянно от ранна възраст, имам съвсем различно разбиране от 80% от написаното в темата. Ако детето ти е "кюфте"(за което е виновен родителят), и Дисниленд да му закараш планината - 'се тая - за него това ще е бедстване. Мисълта ми е, че всеки родител си има собствени виждания как точно да си възпитава децата. Тези неща не се учат от блогове. Децата са като пръстите на ръката. Всички са различни. Родителите също. Няма общо правило за това, как да си научиш потомството да обича баирите. Мен например еко пътеки въобще не ме вълнуват.
Истината и ключът към всичко е спорт, спорт, спорт. От ранна възраст, без да е задължително свързан с планината. От там нататък всичко е лесно. Нека авторът на темата не ме разбира погрешно. Блогът му е много интересен и забавен, но не е за мен. Естествено за други ще е актуален.

Целта на темата беше, не толкова кой, как възпитава децата. По-скоро е с конкретна насоченост, как точно планирате преходи, когато ги провеждате с бебета и малки деца. Взимате ли под внимание това, че те ви съпровождат, променят ли те по някакъв начин маршрута. или просто се очаква от тях да следват? Какво и как съобразявате с тяхното присъствие?
Така както децата са различни и начините да ходим с тях в планината ще бъдат различни. За мен лично основният ми мотив остава да накарам децата ми да имат потребност да ходят в планината, така както и аз имам тази потребност. Да искат от мен да ги заведа на нови места, а не да ме молят да си останат в къщи, за да играят на електронни игри или да се шляят сред мръсотията из София. Дали това ще се получи, никой не знае. Дали след време няма да им писне от гори и скали, нямам гранция.
Но засега за мен лично посоката е правилна - а тя е да давам възможност децата да правят своите открития и изследвания, да изучават околния свят, да виждат животни, растения, реки не от книги, а от личен досег и опит.
Аз определено правя компромис с маршрутите, които избирам. Ако зависеше само от мен, те щяха да са многодневни, с по 10+ часа ходене и силна денивелация. Само че с един такъв опит, ще откажа всички около мен. Затова предпочитам да бързам бавно. Постепенното покачване на трудността и дължината на преходите става естествено.