Пикът на есента преминава бързо. Докато човек се усети, цветовете окапват и всичко придобива онзи сив и скучен вид, предвещаващ настъпващата зима.
Резерват Стара река е едно особено любимо място за мен, където човек буквално за един час може да стане свидетел на непристъпни ждрела осеани с крепящи се по тях дървета, шумни потоци правещи стотици завои борейки се с гравитацията и образувайки стотици водни падове в продължение на километри, в дълбоката пазва на планината. На всичко отгоре през есента разходката преминава магично бързо с хипнотизиращите цветове наоколо.
Скоро вече слизах и се качвах десетки пъти по стръмните склонове на реката да запечатам есенната магия на вировете, крещящите пламъци на жълтите цветове и водовъртежите създадени от хилядите цветни листа до вировете с течението, което ги караше да се въртят бавно. Мъглата и тъмните очила на апарата, без които е трудно да се снимат подобен ред пейзажи свършиха останалата работа.
И се почна..... Листата по течението се движат хаотично - едни на ляво, други на дясно, тези пък който са в спокойните води до самите вирове обикновенно образуват въртележки.
Мъглата се задържа достатъчно малко време, за да го хване човек яд, но все пак успях да направя 3-4 кадъра. Пързаляше се много, слизах на места, които обикновено гледам злобно от пътеката и им се каня тайно, а беше и валяло...
Това място също си го харесах от пътеката, проблема им на такива фотогенични места е, че освен че са трудни за слизане до тях, трябва да се внимава и със статива, но който висят купища стъкларии. Ето това визирах с водовъртележката. До самите вирове хем е спокойно, хем все пак има някаква центробежна сила, която завърта есенните листа леко, а същевременно ги държи и да не тръгват надолу по реката.
Малко вятър раздвижи и листата на дървото в кадъра, след десетина опита без вятър избрах този, най-добре ми стоеше.
Тук пресичах реката за да снимам от скалата в средата на реката, на която се установих над един воден пад.
Тук също си играх доста, слънцето пробиваше от време на време, мъглата се поизпари, голям подбор падна за да избера това със замазаните листа и камъка като фокусен център.
Последните два кадъра прибавих в колекцията с "любими". Поиграхме си на пилене на нерви - слънцето пробиваше, скриваше се, пак пробиваше, мъглата ту се показваше ту и тя забиваше в дън земи. Всичко се случваше в период от по за 10-20 секунди, а дългите експонации не харесват това. Все пак получи се на "n-тия" път.
Стигнах притока на Черното пръскало, обядвах с палачинките които носех и газ надолу през есенната гора. Есента в резерватите е магическа, особено ако бъде хваната в "час пик". Цветовете са нереално красиви, изобщо кеф си е човек да пощъка...
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
