В петък Павел ми звънна с "предложение, на което не можеш да откажеш" - да идем за един ден в Рила и да се качим по Дяволския улей до Халката. Това много ми допадна, защото единственото ми предишно качване по улея беше преди много години, а в неделя бях зает - канех се да тичам в състезанието от НДК до Черни връх.
Денят не започна много добре, защото си забравих каската вкъщи. Иначе тръгнахме прилично рано, оставихме автомобила при чичо Киро, закусихме и в 8 часа с бодра стъпка напуснахме шосето на около 200 метра над първия остър завой. Имаше пътека, маркирана с каменни купчинки, а отдясно се белееше дъното на дере, което според мен идваше от Белия улей. Опитах се да направя нещо като карта на разходката ни, която е може би малко приблизителна:
Идеята беше да следваме дерето и да познаем, кое от отклоненията наляво е Дяволския улей. Това се оказа мъчна работа. По едно време се заизкачвахме нагоре по един улей, но ми се видя, че сме вървели твърде малко по Белия и предложих на Павката да надникнем по-надясно. Той се съгласи. Повървяхме, натъкнахме се на друг, много по-вкопан и голям улей и се заизкачвахме по него. Мъчнотията идваше от това, че бяхме в гъста гора и не можехме да видим нищо нито напред, нито назад, нито даже да зърнем, къде долу е Кирилова поляна.
След известно време стана ясно, че и този улей не е Дяволският. Той просто взе да свършва в някакви чукари. Видяхме наблизо вдясно местата, където очевидно трябваше да са Белия улей и другият към Купена (макар дъната им да не се виждаха). Изглеждаше, че улеят, който следвахме, се задънва някъде в най-долните Дяволски игли. Затова завихме наляво, успяхме да прехвърлим един хребет и стигнахме съседния отляво улей - вероятно същия, по който първоначално бяхме тръгнали.
Заизкачвахме се пак нагоре с подновена вяра, че сме на прав път. Гората свърши и започнаха да се откриват все по-хубави гледки. Единственото ми притеснение бяха събиращите се облаци - хич не е хубаво да ви вали дъжд в такива места. Нямаше обаче сериозна причина да не можем да слезем обратно улея в случай на нужда, макар че в дъжд щеше да е много гадно.
В един момент погледнахме нагоре и... опааа! Видяхме, че скоро ще излезем точно под Портала - ето това видяхме. Ай, ай, ай! От това място имахме по-пресни спомени и бяхме наясно, че Дяволския улей е вдясно от нас, а достигането му май не е възможно, освен с няколко дълги рапела. Изнесохме се на един ръб надясно да погледнем. Ами да! Гледката беше прекрасна, вълшебна, възхитителна, но и съвсем очебийно показваше, че ако искаме да изпълним плана си, ще се наложи да слезем много надолу по обратния път, за да се прехвърлим надясно. Улеят, който бяхме следвали, се намираше някъде между Синия и Дяволския. Нека условно го наречем Светлосивия за по-лесни препратки. Вече се катерехме от два часа, времето напредваше, а и облаците изглеждаха подозрително. Решихме да излезем по Синия улей, а Дяволския да оставим за друг път. Тъй де, той няма къде да избяга!
Речено-сторено. Подсякохме под Портала и южната стена на Двуглав, през няколко разклонения на "Светлосивия" улей, през южния ръб и под западната стена на Иглата и наближихме Синия улей. Оттам се понесе голям трясък от падащи камъни. Оказа се, че стадо диви кози пресича улея без много-много да го е грижа за падащите камъни. Може би козите бяха подплашени от хора, защото отгоре дочухме ясно говор, но не можахме да видим хората. Стана ни съвестно да ги притесняваме и ние (козите, естествено) и спряхме на място да погледаме възхитителните им катерачни умения, показвани при това с голяма лекота и грация. От една чука ни наблюдаваха няколко кози - може би бяха стражи или нещо подобно. Снимах ги отдалеч.
След известно време движението пред нас престана и ние продължихме. Стигнахме Синия улей, пийнахме вода, но оставаше да се качим до Прозореца, а оттам прибирането никак не беше кратко - Ловница, Купените, Попова капа, Малка Попова капа, Сухото езеро... Внезапно Павката роди една велика идея:
- Абе искаш ли да СЛЕЗЕМ по Синия улей?
Това веднага ми хареса. Познавахме улея нагоре от мястото, на което бяхме, но надолу никога не бяхме слизали. Бях чел за пътя, че е труден и се налага пускането на рапели (в множествено число), но какво пък - нали си носехме въже, макар и малко късичко, 30 метра. Тръгнахме надолу. Улеят няма кой знае колко голям среден наклон (в сравнение със съседите си), но дъното му е много неравно. Полегати участъци се редуват със стръмни такива и с високи падове, често по десетина метра. Успяхме да заобиколим няколко пада, докато се натъкнахме на един, който ни се опря. Отляво имаше отвесни скали и не можеше да се заобиколи, а отдясно траверсирахме по едни корнизчета скалата и по треви достигнахме ръб, отвъд който се виждаше друг улей. Влизането в него не беше лесно, а и не можехме да видим надолу, къде и как този улей се влива в Синия и дали няма скрит някой още по-голям пендек.
Върнахме се до пада и решихме да слезем през него. Отстрани, на траверса, растяха удобни за рапел дръвчета, но беше много високо и въжето нямаше да ни стигне. Отидохме над самия пад. Беше гладък, надвесен и висок - немислим за откатерване. Заозъртахме се за опорна точка, на която да си направим рапела. В една дупка в скалите, водеща надолу, имаше завързана стара въжена примка. Мястото и беше такова, сякаш хората преди нас бяха се спускали в дупката. Павката слезе в дупката да я провери - бил чувал, че някъде по пътя трябвало да се мине през тунел, дали не беше тук? Дупката обаче нямаше изход отдолу, а и беше плитка и далеч не стигаше до основата на пада.
Можехме да пуснем рапел на нея, но никак не смеех да си поверя кожата на тази стара, кой знае колко време гнила на това място примка. Опитах се да вържа втора на същата скала, но не можах да бръкна - явно цялото място е било затрупано от каменопад след поставянето на примката. Вързах се обаче здраво за една друга скала. Павката май гледаше на усилията ми скептично, като предлагаше друг вариант за слизане с допълнително осигуряване на първия, пък ако той слезел успешно с двете раници, значи примката е здрава и ще издържи и втория. Как тъй съм щял да зарежа тук хубавото ново въженце! Аз не се съгласих, изтъквайки довода, че главите ни не струват 10 лева. Направихме рапела, както пише по книгите. Павката носеше седалка и протриващо устройство, така че слязохме в завиден комфорт, издърпахме въжето и продължихме надолу.
По пътя си мислех за парадоксалния факт, който много пъти ме е удивлявал - сякаш хората, колкото повече остаряват, толкова повече почват да треперят над живота си, въпреки че той несъмнено става все по-малко и по-малко ценен. Ето и сега - Павел като нищо щеше да слезе само на оная примка, а мен, дъртака, ме беше страх. Може ли някой да обясни този парадокс?
По улея течеше малко вода, та имаше какво да пием. Мокрите камъни бяха хлъзгави и избягвахме да стъпваме на тях. Не знам, кой дявол ме накара да стъпя върху един - видя ми се твърде плосък и безопасен. Щом стъпих, тутакси се подхлъзнах, пльоснах се на земята и си ударих външната страна на лявото бедро о някакъв друг камък. Заболя ме, но не ми направи впечатление - какво толкова, не паднах отвисоко. Ще мине като на куче. Продължихме по улея. Успяхме да заобиколим отстрани, кога отляво, кога отдясно, още няколко пада. После дойде едно заобикаляне, за което трябваше да траверсираме наляво доста високо над дъното по несигурен терен, държейки се за малки скали и тревни туфи. Павел, като по-сръчен, го прелази, но мен пак ме достраша. Въжето беше при мен. Качих се малко по-нагоре и напред и на стъблото на едно дръвче набързо пуснах един "самоковски рапел".
Вече влязохме в гората и бяхме доста ниско, но улеят никак не ставаше по-лесен. Беше вече 14 часа, бях много гладен и седнахме на сянка да обядваме. Облаците така и не се сгъстиха много. Прегърмя веднъж-дваж, капнаха няколко капки, но така и не заваля. Толкова по-добре за нас.
Долу обаче, на Кирилова поляна (която не можехме да видим), се случваха ужасни неща. Бяхме още доста далеч, но цялата планина се тресеше от дудненето на някаква музика, надута с всички налични киловати. Грозна работа! От екота трудно се различаваше, какво се свири, носеше се само някакъв неразбираем вой, но по едно време разпознах някакъв македонски неофолклор, а когато пуснаха и "Бяла роза", направо ми се додрайфа.
Слизахме, слизахме... нямаше край! По едно време Павката справедливо отбеляза, че му се струва, че вече сме по-ниско от Кирилова поляна, но улеят не свършваше! Нещо повече - озовахме се над нов труден пад. Беше доста по-рошав от оня, който спуснахме на рапел. но пък беше мокър от потока и страховито висок, десетина метра. Павката, оглеждащ напред терена, намери на земята примка. Аз бях свършил моите прусеци и този път не настоявах за втора опорна точка - виждах, че няма да е нужно много-много да висим, имаше си стъпки. Малко в разрез с устава вързах примката в основата на стъблото на едно хилаво, но достатъчно яко дръвче. Павел слезе със седалката, докато аз държах (в ролята на втора точка) въжето. Не си правих труда да издърпам седалката - за по-бързо само си облякох ризата, за да не ми изгори въжето рамото, усуках си един Дюлфер и се спуснах след Павката, стараейки се да ползвам стъпките, та да не товаря много примката и дръвчето.
Това беше последното трудно място. Дъното стана равно, забихме се в гъста гора и в 15:50 излязохме на шосето съвсем малко над първия завой. Павката даже маркира мястото, където улеят пресича шосето. Той си намери и трофей в улея - една стара, изкривена щека TSL.
Тръгнахме по асфалта към колата. На равното усетих, че кракът всъщност доста ме боли при всяко напрягане на мускулите и не ще да се сгъва точно както трябва. Отгоре насреща ни слезе такова невероятно количество големи автобуси, че не проумявах, къде по дяволите се бяха събрали на поляната. Поне нямаше вече чалга и беше тихо. Над, край и под Рилския манастир също беше велико стълпотворение - автобуси, тълпи от хора, много полиция - не знам, какво ги беше прихванало всичките тия хора. Някакъв празник може би имаше.
Докато пътувахме към София спирахме два пъти и на качване ми беше трудно да си прибера крака в колата, защото ме болеше много при сгъване над определен ъгъл. Усещах вече, че на неделното тичане май не му бе писано да се състои. Нямаше никакви външни следи - нито рана, нито оток, нито необичаен цвят. Направо не можех да повярвам. Между Дупница и София се изля пороен дъжд и ние с доволство обсъждахме това, че не ни се беше излял по средата на Синия улей.
Очаквах почивката през нощта да направи някакво чудо, но чудеса няма, а само ловкост и сръчност на ръцете, както е рекъл Мистер Сенко. На сутринта едва ходех из къщи, куцукайки, а тичането до Черни връх бе очевидно немислимо. Яд ме беше, макар че не съжалявам никак за хубавото ходене и смея да кажа, че такава прекрасна разходка си струваше даже травмата. За утеха седнах да напиша това разказче. Не съм правил много снимки, но каквото има налице, можете да го видите тук.
П.П.Нека никой не схваща пътеписа ми като подстрекателство! Скиторенето по тези места трябва да става само с необходимите алпийски съоръжения и най-вече - с достатъчно опит и умения в използването им. Маршрутите по улеите НЕ СА ТУРИСТИЧЕСКИ! Мястото е опасно заради големите наклони и височини, потенциално смъртоносно. За спецовете: слизането по Синия улей под отбивката за Иглата и Двуглав изисква да се носи въже, прусеци за оставяне, а още по-добре - и клинове и чук. Поне един рапел е като че ли неизбежен. Качването по улея нагоре ми се вижда доста трудно, ще изисква носене на пълен катерачен инвентар. В това отношение Синия улей "бие" Белия и дори Дяволския, по който съм се качвал сам и не помня нито някъде да съм се осигурявал, нито да се е налагало да се кръстя (това също НЕ Е подстрекателство, Дяволския улей си е доста сериозен!). Намирането на края на улеите в гората не е никак лесно, ако го правите са първи път или сте ги забравили.
Нед Авг 25, 2013 1:22 pm
Emil
Регистриран на: 27 Мар 2012 Мнения: 1073 Местожителство: Sofia
Привет Лъчо, поздравления за хубавото "ходене".
Полезна информация получих от прочетеното, че септември мисля да се върна да довърша недовършеното от предното ми ходене там.
Хубави снимки и дано травмата мине бързо.
Поздрави!
Нед Авг 25, 2013 6:14 pm
ДИАНА
Регистриран на: 23 Май 2009 Мнения: 826 Местожителство: ПЛОВДИВ
Винаги чета с интерес и изпитвам уважение, защото това което правиш, е възможно с много знания, умения и опит!
Забравил си каската и не сте нацелили улея в началото, но сте нацелили червения антифашистки събор,
който вчера си беше баш на датата от събитието:
Забравил си каската и не сте нацелили улея в началото, но сте нацелили червения антифашистки събор, който вчера си беше баш на датата от събитието:
Леле майко!!! Ние сме били в огромна опасност, а дори не сме знаели.
Ами ако бяхме слезли по-рано? Червените бабички щяха сигурно да ни разкъсат и изядат заедно с обувките и раниците
Много изпростели тия социалисти, бе, то бива чалга, то бива простотия... ама чак пък толкова!
Нед Авг 25, 2013 9:25 pm
iozkan
Регистриран на: 21 Сеп 2012 Мнения: 296 Местожителство: София
Възхищавам ви се за смелостта и куража да го направите . Аз си признавам, че няма да имам смелостта, а и знанията и уменията за да го направя!
Червените бабички вървят обилно с кебапчета и чалга
Нед Авг 25, 2013 10:28 pm
cecoibuba
Регистриран на: 30 Юни 2012 Мнения: 57 Местожителство: софия
Re: Портала, Дяволския, Синия и "Светлосивия" улеи
Пон Авг 26, 2013 2:22 am
ДИАНА
Регистриран на: 23 Май 2009 Мнения: 826 Местожителство: ПЛОВДИВ
"Червените бабички щяха сигурно да ни разкъсат и изядат заедно с обувките и раниците"
Ха, ха Е, чак така глупаво да се затриете! Иначе беше в приказката:
Вълкът изяжда бабата и червената шапчица, а не червените бабички - туристите с обувките и раниците!
_________________ Жена се милва до зори, планина се до пладне минава.
Човек със знанията си прави от планината или приятел, или враг.
Според мен по-лош вариант щеше да е обратния, да тичаш от НДК до Черни връх, да се контузиш и после да не можеш да направиш този маршрут.
Самата истина! Сетих се за оня виц за Песимиста и Оптимиста. Закъсали някъде много яко - загубили се, ударила ги лавина, контузила ги, отнесла им раниците, излязла буря, а телефоните им били извън покритието. Песимиста се завайкал:
- Ох, ужас, ами сега, от това по-зле не може да стане!
- Аааа, може, може! - с присъщия му оптимизъм възразил Оптимиста.
***
ДИАНА написа:
Иначе беше в приказката:
Вълкът изяжда бабата и червената шапчица, а не червените бабички - туристите с обувките и раниците!
Да, така беше, ама те времената се менят! Ето, настана демокрация и не се знае, знае ли се...
Пон Авг 26, 2013 1:11 pm
Rich
Регистриран на: 30 Юли 2013 Мнения: 35 Местожителство: Кюстендил
Не е ли по-лесно да се опитате да уцелите Дяволският улей от началото на Белия (откъдето почват Дяволските игли)? Почти до там има поне пътека в гората. Остава да се мине едно стръмно билце, но не знам дали е възможно. Не съм алпинист и на такива места не ходя, колкото и да са красиви.
Поздравления за хубавото ходене - мисля че не може да се сравнява с тичане до Черни връх!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Е, чак така глупаво да се затриете! Иначе беше в приказката:
