Как една шепа кашкавал – туристи решиха да обиколят Рила :)
Това е преходът, който бях обещал да опиша в темата за заблатените езера. Надявам се всички да се посмеете дружно на наш гръб и по-неопитните да се поучат от грешките ни.
И така, една тумба кекави студенти по медицина, водили ужасно заседнал живот в продължение на месеци, внезапно решихме да пообходим най-високата българска планина. От 10 човека аз и приятелката ми бяхме най-опитни, половината не бяха стъпвали на повече от 1000 метра, да не говорим за катерене по стръмнини. А той нашият опит един голям... Едно-две изкачвания на Ботев и Мусала в най-топлите периоди на годината, една разходка през Родопите и един преход от Триград до Чаирите и обратно. Да ни завиди човек.
„Големият ни опит” съответстваше на алчността ни за красиви гледки. Решихме с един преход да минем Седемте рилски езера, билото с всичките гледки и циркуси, връх Мальовица и хижа Иван Вазов. До тук добре, ама като никой не е ходил там... И почна едно велико мислене и чудене по картата на Домино, пресмятане на маршрути, разстояния и прочие... Колко е от едната до другата хижа, стръмно ли е, не е ли прекалено дълго да ходим до Мальовица и да се връщаме по Дългия рид до манастира, къде ще се спи, баня има ли... Какво е състоянието на хижите и няма ли нежните ни градски души да се отвратят от по-скромната обстановка в някои от тях... Сигурно поне десетина маршрута ми минаха през главата, докато накрая измислихме два варианта. Отказахме се от Рилския манастир, тъй като решихме, че слизането по Дългия рид може да ни дойде в повече. Тук е мястото да благодаря на Иво за подробната информация. Надявам се, че се е посмял на въпросите ни.
Вариант 1 беше:
Първи ден: София – хижа Рилски езера
Втори ден: хижа Рилски езера през циркуса до хижа Иван Вазов и евентуално до Калините, ако имаме сили
Трети ден: Хижа Иван Вазов – билото – връх Мальовица – Хотел Мальовица
Четвърти ден: връщане в София
Вариант 2 беше:
Първи ден: София – хижа Рилски езера
Втори ден: хижа Рилски езера през циркуса и билото, връх Мальовица и слизане до хотела
Трети ден: почивка или разходка до Страшното езеро, ако имаме сили
Четвърти ден: връщане в София
Предложих ги на групата за дискутиране и се сблъсках с...безразличие. След известен размисъл реших, че на повечето нищо не им говорят тези места и се спрях на втория вариант. Причината – нежеланието ми да спя на място без баня (градско момченце такова, свиквай със скромните условия, ако ще ходиш и за напред по планините). Както сами ще видите нито единият, нито другият вариант не се осъществи напълно, а Рила изнесе един малък урок на крехките ни тела и души.
Предварително бях решил да изхарча възможно най-малко пари, затова отхвърлих възможността да ям на хижата. Направих пълен списък с екипировката, която ще ми трябва за прехода. Направих сходен и за останалите и им го пуснах, заедно с подробно описание на цялото начинание по дни. Реакцията... едно момче се избъзика, че всичко било толкова организирано, та чак се плашел. Раницата ми е Ташев 70+10, а багажът ми беше следният:
1. Тънки чорапи – 2 броя
2. Дебели чорапи – 1 брой
3. Боксерки – 2 броя
4. Тениски – 2 броя
5. Вълнен потник – 2 броя
6. Полар – 1 брой
7. Яке – 1 брой
8. Шапка и слънчеви очила
9. Дебела шапка и ръкавици
10. Джапанки
11. Джобен нож (стара българска марка, поне на 40 години, а реже като бръснач)
12. Карта на Рила
13. Телефон и зарядни за него
14. Сапун, разтвори за лещи, кърпа, четка и паста за зъби
15. Дъждобран
16. Челник
17. Пари и лични документи
18. Нещо подобно на шалте, върху което сядахме да почиваме и ядем.
Реших, че няма да нося фотоапарат и слънцезащитен крем, а ще оставя на гаджето тези така важни предмети. Така де, нали ми пробута 2 пуловера и една хавлия отгоре, да поноси и тя малко... Всъщност момичето ми мъкна като герой през цялото време моята 35литрова Ташевка. Така я беше натъпкала, че имах чувството, че ще се скъса.
Храната, която носих беше следната:
1. Овесени ядки: 1 кг
2. Салам: 1кг
3. Кашкавал: 1кг
4. Лютеница: половин килограм
5. Суров белен слънчоглед: 500 гр.
6. Витамини: 1 кутийка
7. Две шишета вода – 3 кг
И така, общият ми багаж сигурно наближи 15 килограма. Освен всичко друго, бях решил да проверя, дали най-накрая съм се научил да си подреждам багажа качествено и колко мога да нося. С първото май се справих, но с второто... Сега се смея, като се сещам за милите думи, които си отправях.
Понеже постът стана много дълъг, ще направя нов.
Сря Авг 07, 2013 11:05 pm
alexander86
Регистриран на: 16 Окт 2011 Мнения: 60
Ден 1 София – Дупница – Сапарева баня – Хижа и водопад Скакавица – Хижа Рилски езера
Всички 8 човека, трябваше да се съберем на автогара Сердика в 9.10 и от там да хванем автобус до Дупница. Имах уговорка с един човек да ни закара от там до Паничище. Ставаме със съквартиранта в 7.00 и почва едно мотаене... В осем и половина излизаме от нас, хващаме метрото и в 9.00 пристигаме на гарата. Всички ни чакат, а момичето ми гледа сърдито. Хайде тичане за билети, събиране на пари в последния момент, редене на опашки... Сякаш всички бяха решили да пътуват точно този ден и час за Дупница. Все пак успяхме да се качим и по живо, по здраво потеглихме. Обадих се на човека и му казах, че тръгваме. Разбрахме се да сме слезли на старата дупнишка гара... Кой знае защо тогава реших, че въпросното място е до новото.
Стигаме в Дупница и почти наближаваме гарата, когато пичът ми се обажда и почва да ми се кара. Защо не сме били слезли на старата гара, сега сме му губели времето, имал други ангажименти... Отговорих му, че за първи път сме в Дупница и не познаваме изобщо града. Все пак дойде, взе ни и потеглихме към Сапарева баня. „Старата гара” се оказа пуста поляна с няколко бетонни кола на нея. Кодово име, което явно само местните знаят.
Прекачихме се в Сапарева баня на друго бусче и тръгнахме към Паничище. Новият шофьор се оказа голям чешит и непрекъснато бъзикаше момичетата, че в гората ги чакали двукраки и четирикраки вълци, а пък нас момчетата – мечки. То на такива градски чеда какво друго да им разправяш. Нецензурните вицове са друга тема.
Остави ни до един хотел на 7 км от Паничище, чието име не помня. В последния момент решихме да минем през хижа Скакавица и да видим водопада. Пийнахме малко вода, смених джапанките с планинарски обувки и потеглихме. Раницата ми е залепнала за гърба, почти не я усещам, само вратът ми малко се напряга (доволен съм от себе си). Двата вълнени потника, които изпрах в 2 през нощта преди тръгване доволно съхнат закачени на каишите (да си ми жива и здрава, бабо, че откри това незаменимо планинарско облекло в хасковските магазини за по един лев...).
Пътеката от хотела до хижа Скакавица е много приятна и се вие покрай едно поточе. Още в началото се разцепваме на групата на бързоходците и на костенурките. Спираме за снимки, вървим, спираме и така за час-два стигаме до хижата. Посрещат ни две много мили създания, които ще видите на снимките. Скакавица се оказа много приятна хижа с мила и млада хижарка. Силно впечатление направиха кофите за разделно събиране на отпадъците. Седнахме на една пейка, хапнахме и хайде към водопада. Междувременно четириногият приятел изгълта няколко резена салам, докато котката се беше разплула на съседната маса.
Водопадът е едно от най-красивите места, които съм виждал. Останахме за около час там и решихме да се връщаме, когато една двойка обяви, че няма да се движи с нас, а ще мине „по пряката пътека” до езерата. Въпросният „shortcut” е стръмно изкачване на камъните вляво от водопада, което извеждало някъде в района на Бъбрека... С известно притеснение ги оставихме. Може ли човек да се бори с лудостта на едно момче и любовта на приятелката му. Още един от групата ни обяви, че ще тръгне с тях. Това бяха „палаткаджиите” на отбора.
Тръгнахме да се връщаме, а те поеха през камъните. Раницата съвсем леко се обади и аз мислено се запитах защо трябваше да си мъкнем багажа до тук, вместо да го оставим на хижата... Акъл море, глава шамандура...
Тръгваме по пътеката от Скакавица към Рилски езера. Времето е слънчево, леко хладно и изобщо идеално за почивка в планината. Вървим и се кефим, че сме избягали от жегата в София.
Идеално време ли казах? Приятелката ми беше прочела някъде, че имало 20% шанс да завали и да се развали времето. По едно време Рила реши да се пошегува с нас и ни изпрати тъмни облаци и много ситни капчици, падащи през голям интервал от време. Нищо работа, ама като не сме свикнали... Някои от групата даже и дъждобран нямаха (защо бе хора, защо си играх списъци да ви правя, след като не сте ги отразили даже)... Няма да крия, че сериозно се уплаших от възможността да ни хване някоя буря на открито. Появиха се и мълнии... Изобщо всичко необходимо, за да изпразни още повече преди малко споменатите ни шамандури. Давай с бърза стъпка към хижа Рилски езера...
Каква ти бърза стъпка, раницата натежава, паниката свива сърцето, а момичетата не могат да ходят. И почва едно юркане... „Давай, че ще завали.” „Оф, не мога повече.” „Давай, че иначе никога няма да стигнем...” На всичкото отгоре по едно време маркировката изчезна. Започнах да си представям как се губим, небето се отваря над нас и усмивката съвсем изчезна от лицето ми. Избързах малко, за да се ориентирам къде сме и да видя дали хижата не е някъде наблизо. На другия ден ми казаха, че съм се върнал с отчаяна физиономия.
В крайна сметка нито се загубихме, нито ни валя, нито ни удари гръм. Пристигнахме в хижата, настанихме се и зачакахме палаткаджиите. Липсата на покритие ни държеше в неведение за състоянието им. Оказа се, че тях ги е валяло здраво, но все пак се бяха изкачили по камъните и се върнаха невредими.
Хижа Рилски езера е едно от най неприветливите места, на които съм бил (посещавал съм доста хижи, къщи за гости и хотели с цел почивка). Не знам кой точно я държи, но определено има нужда от персонал с малко по-човешко отношение.
1. Едвам си направихме резервацията. Звъня в хижата и ми казват да се обадя след един час. Звъня пак тогава, никой не вдига. Звъня след още един час, защо не съм звъннал по-рано? Бях я отписал, добре че приятелката ми се оказа по-упорита. След 11 позвънявания за 1 час успя да ни запази места.
2. Отиваме там и се оказва, че са объркали името й. Все пак успяхме да се разберем. Направиха малък скандал, защото първоначално бяхме резервирали 7 места, но двама души се отказаха в нощта преди да тръгнем. Директно ни беше зададен въпросът „Нали не сте резервирали повече места, за да сте сами в стая?” Защо не сме се обадили по-рано, те връщали хора, защото нямало места... Ок, може да сме сбъркали, но как може хижа да връща туристи? Дано само да са се заяждали с нас...
3. Цените изобщо не желая да ги коментирам...
Палаткаджиите се върнаха с мокри дъждобрани. Събираме се на вечеря, навън е облачно, а усмивките ни са посърнали. Някои от нас са скапани и поуплашени. Стана ми ясно, че планът ще търпи изменения. Реших, че няма да имаме сили да минем цялото било и да слезем от Мальовица на другия ден, особено ако времето е лошо. Ще се качим до Сълзата без багаж, после ще се върнем до хижата и ще се спуснем през Ловна и Вада до ЦПШ... Това трябваше да е по-лек вариант (умнико, защо не пресметна всичката денивелация, която ще преодоляваш).
Хайде по леглата, че едвам гледаме вече.
Чет Авг 08, 2013 12:06 am
Rain
Регистриран на: 03 Юли 2013 Мнения: 652 Местожителство: Стара Загора-София
...Нямам търпение.Пиши по бързо!Сладури!Планинари!
alexander86
Не ти ли минавало някой път през ум да се заемеш СЕРИОЗНО с писане? Щото май ти се удава доста добре, бих казал...
Чет Авг 08, 2013 2:42 pm
minas_tirit
Регистриран на: 16 Сеп 2009 Мнения: 22
Наистина добре се справяш с писането - много забавен разказ!
Чакам с нетърпение продължението!
Чет Авг 08, 2013 3:46 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Re: Как една шепа кашкавал – туристи решиха да обиколят Рила
Първият вариант според мен е бил по-добър
И като избираш хижа, не гледай банята, а отзивите за нея - по-добре да си добре дошъл и да ти е приятно, отколкото да си чист. В края на крайщата от топло и мръсно никой не е умрял Но това сигурно си го разбрал вече
Иначе разказът е забавен и чакам продължението
(дано поне през Зелени рид да сте минали )
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Чет Авг 08, 2013 5:24 pm
Trekker
Регистриран на: 08 Юли 2012 Мнения: 35
Re: Как една шепа кашкавал – туристи решиха да обиколят Рила
Предчувствам, че изобщо няма да сте щастливи от избрания маршрут за втория ден.
Взех толкова много храна, защото при усилена физическа работа винаги огладнявам здраво. Проблемът се оказа в това, че по едно време толкова се изморих, че ме мързеше даже да си приготвя дажбата и само мъкнех ли мъкнех.
Литър и половина вода винаги се оказваха недостатъчни, затова носех две шишета. За разлика от апетита жаждата ми се появяваше редовно като дупка по нашите пътища.
Не сме наемали специален транспорт от Дупница до Сапарева баня, уговорката беше да ни закарат направо до Паничище. Не разбрах защо ни свалиха в Сапарева баня и ни прекачиха на друга маршрутка. Пътят ни излезе 6 лв за билет от София до Дупница и още 6 лв от Дупница до онзи хотел под Скакавица, където ни смъкнаха.
P.S Благодаря за положителните отзиви. Пускам описанието на втория ден. Дано се забавлявате също толкова.
Пет Авг 09, 2013 6:44 pm
alexander86
Регистриран на: 16 Окт 2011 Мнения: 60
Ден 2
Хижа „Рилски езера” – Езерата – обратно до хижата – Хижа Ловна – Хижа Вада – ЦПШ
Дали поради емоциите от напрегнатия ден, дали поради изтощителната сесия, завършила седмица преди прехода, дали поради нещо друго почти не можах да мигна цяла нощ. Шантавият ми мозък явно беше набрал инерция, защото, вместо да си отпочине, реши да прекара времето в мислене на какви ли не маршрути и варианти, така че всички да оцелеем и да сме доволни. Какво пък, една безсънна нощ ти позволява да откриеш кой хърка и кой не.
Все пак успях да подремна час – два и станах към 7. Поразмърдах крайници, очаквайки да усетя тежка, осакатяваща мускулна треска, правеща невъзможно преминаването на остатъка от прехода. Нищо подобно, имаше единствено леко напрежение в краката. „Брех какво товарно животно съм бил”, доволно си помислих на ум, докато отивах към банята. Ако продължава така, ще си измисля прякор, описващ възможностите ми (ах наивни помисли на начинаещ планинар). Ако знаех само, какво ме чака...
Великата планина Рила ни беше подготвила урок номер две за прехода. В момента, в който погледнах през прозореца да видя какво е времето, видях гъста, стелеща се на талази мъгла, която покриваше като одеяло цялата околност, докъдето ти поглед стига. „Лоша работа”, помислих си аз, наметнах яке върху вълнения потник и излязох навън (още веднъж поклон пред милата ми баба, задето откри тези съкровища). Противно на очакванията ми, времето се оказа леко хладно и свежо. Ако изключим мъглата, беше идеално за преход.
Окрилен от въображаемите си товаровпрегатни способности и хубавата утрин, се върнах при другите. Появиха се и палаткаджиите и всички се събрахме в столовата да раждаме велики мисли за настоящия ден. Оглеждам ги внимателно, някои изглеждат свежи, други май още ги държи от вчера. Мъглата става все по-гъста и всява притеснение в градските ни души. Снощното решение за промяна в маршрута е прието единодушно. Ще се качим до Сълзата, после ще се върнем обратно до хижата, ще се спуснем надолу по пътеката под лифта до хижа „Ловна”, после до „Вада” и накрая до ЦПШ. Така хем ще избягаме от лошото време на билото, хем ще имаме варианти за аварийно нощуване, ако закъсаме някъде. С чувството за добре измислен план сядаме да ядем мекиците (скъпи ми студенте, ако си лекуваш пациентите, така както правиш планове за преходи...)
За да не се товарим излишно, някои от нас ще оставят мъдро раниците си в багажното отделение на хижата. Моя милост решава да се прави на перуанска лама и ще мъкне всичко. Така де, нужно ми е шалте за сядане, малко храна, малко вода, яке, дъждобран... При липсата на по-малка раница трябва да ги нося в голямата, а не върви да изсипвам останалата част от багажа си някъде... От друга страна мразя и да мъкна торби в ръцете си, когато ходя някъде, затова по-добре всичко на гръб. Както вече посочихме, въобразил си бях, че „мо’а да носа”!
Мекиците се оказаха крайно недостатъчни за задоволяване на апетита ми, но поради бавното ми като на заспала костенурка дъвчене, нямаше време за допълнителна дажба. „Добре, де, защо носиш толкова храна, след като не я ядеш?”, запитах се аз. Този въпрос щеше да се окаже главната мисъл на деня, която с напредване на времето придобиваше все по-нецензурен изказ.
Докато закусим, мъглата се вдигна и утринното слънце успя да пробие облаците. Отлично, давайте да тръгваме докато времето е хубаво. Нарамвам раницата, другите взимат по някое пликче и потегляме дружно. Решаваме, че няма да минем по общата пътеката на лифтаджиите и ще качваме езерата едно по едно...
Докато се усетим и мъглата пак обви околността. Очите ми придобиват форма на малки панички, а лицето ми придобива „умен” вид. За първи път виждам подобно нещо, буквално за няколко секунди всичко по-далечно от 10 метра изчезна от погледа ми. Въпреки това поемаме. Надменният ми мозък, най-накрая установи, че все пак леко съм се позалъгвал. Тежката раница, безсънната нощ и хилавата закуска си вземат своето. В краката пропълзява предателска слабост, в главата ми покълват меланхолични мисли, почвам да гледам лошо. Това състояние го познавам добре. Говори за силна и неусетно настъпила умора, най-често в резултат на натрупване на поредица от кофти фактори.
Времето наоколо мени настроението си по-бързо от момиче в мол. Докато се качим до Рибното езеро мъглата се вдигна и спусна поне няколко пъти. Напук на алчните ни за гледки души тя безцеремонно ни лиши както от него, така и от Трилистника. Природата си е природа, особено, когато трябва да свие сърмите на една шепа градски чеда.
До Бъбрека се стига по стръмна пътека, на която щях сериозно да закъсам, ако не бяха бисквитите на един колега и честите почивки на приятелката ми. Мога да нося ли, казах? Почувствах се като пони, което поносило бебе на гърба си и помислило, че е състезателен жребец.
Най-сетне стигаме езерото. Мъглата се спотаи някъде и разкри чудната природа на циркуса пред очите ни. Запознаваме се с няколко чужденци, сядаме на брега и си позволяваме малко по-дълга почивка. Хубаво, но заради нея тръгването ми стана трудно като на натоварена лада по баирите на Витиня (личен шофьорски опит).
От Бъбрека до Окото изкачването става още по-стръмно, а раницата ми започва да тежи още повече. Бисквитите намаляват със застрашителна бързина. Има нещо дълбоко символично във високопланинския туризъм. Трябва да се напрегнеш максимално, да отдадеш като жертва на планината и последната си капчица енергия, за да оцениш красотата, която тя разкрива пред теб. Тогава ще се научиш и да я уважаваш и пазиш. В противен случай се превръщаш в активен участник в увеличаването на купчините отпадъци, тровещи природата ни (явно се възприемам като впрегатно животно с мозък на хималайски мъдрец).
Едвам изкачили баира до Окото и групата решава, че пак ще почива. Аз обаче си мисля, че ако спра сега и зимни вериги няма да ми помогнат да тръгна пак, затова стягам гърбина и поемам нагоре. Скритата ми мисъл е да стигна поне с 15-20 минути преди другите до Сълзата и докато те пъплят като мравчици, да си почивам доволно. Да живеят бисквитите и бързата енергия, която дават.
Противно на очакванията ми, последното качване не се превърна в изкупление на греховете ми. Даже по едно време оставих пакета със сладки изкушения на земята, за да го вземат другите от групата, тъй като и сред тях се появиха закъсващи. Пропуснах да вметна, че на единия бряг на Окото имаше солидна пряспа, която реши да се разцепи, точно когато ние катерихме пътечката. Разбира се, аз проспах това забележително явление.
Най-сетне се докопах до Езерния връх и Сълзата ме погледна иззад него. Има нещо елегантно, по женски деликатно и загадъчно в това езеро, така красиво прикрито от другите. Правим си няколко снимки със съквартиранта, който беше тръгнал с мен още от Окото и даже ме беше преварил. След това, докато чакаме другите, се отдаваме на пир с храната, която си носим (овесени ядки салам, лютеница и кашкавал се превърнаха в основното ми меню за този преход). „Защо бе, момче”, ругая аз моя човек, „Защо не взе повече от домашната лютеница на баба си? Знаеш колко я обичам!”
Събира се цялата група, изяждаме донесените сандвичи, солети и овесени ядки, накиснати във вода (подходящо за създания като мен) и потегляме надолу. Слизането се оказа значително по-лесно и слава богу, защото бисквитите бяха приключили. Започнахме да срещаме все повече лифтаджии, които периодични ни питаха, колко остава до последното езеро и трудно ли е изкачването. Сега като се замисля, почти на никого не успяхме да предадем точна информация.
Събрахме се на „Рилски езера”, натоварихме раниците на гърбините и тръгнахме по уж по-леката пътека. В известен смисъл това беше най-грешното ни решение за цялата екскурзия, защото се оказа, че преодоляваме огромна денивелация, а дължината е почти същата, като билния вариант. От друга страна, при това променливо време и толкова неопитен състав, не можехме да рискуваме да закъсаме някъде и да нямаме авариен вариант за нощувка.
Слизаме ли, слизаме, раницата дърпа все по-здраво, лафовете вървят, а последните остатъци от впрегатното ми самомнение бавно се изпаряват. Добре, че вървяхме в гората, та засилващата се жега оказваше влияние единствено върху бутилката с вода. След неколкочасово спускане и многобройни почивки за снимки (да показваме един ден на внуците какви сме били ‘убавци) стигнахме до хижа „Ловна”. Тя се оказа другата приятна изненада, с много уютна архитектура и забавни хижари. Разплуваме се на една пейка, мързи ни та две не виждаме, някои си поръчват бира. Хвърлям скришом един поглед на момичетата по бански, лежащи близо до бунгалата. Палаткаджийската двойка започва да се разправя на тема годините на „летовничките” и морално ли е да бъдат зяпани. Хвърлям още един бърз поглед, решавам, че имат 18 и успокоявам моралистичните си угризения.
Почивката свършва и трябва да тръгваме. Ама как да стане, като всички сме като голи охлюви на камък. Давай да поемаме, че слънцето преваля вече. Неохотно ставам вдигам раницата и с усилие я премятам на гръб. Невъзпитаната част от съзнанието ми внезапно получава мощен импулс. „Защо бе, говедо, защо носиш толкова ядене да ти тежи, след като си толкова изморен, че нямаш никакъв апетит?? И защо се правиш на кавалер и мъкнеш излишен женски багаж, вместо най-безцеремонно да я оставиш сама да си го носи?? Така де, нали живеем в еманципирани времена!!”
Всичко това, разбира се, остана неизказано и рицарското в мен бързо повали егоистичното. Стегнах здраво кръстния колан, раницата залепна и потеглих. Ако не друго, то поне се научих да я нареждам като хората. Още два часа и се озоваваме пред хижа „Вада”.
Въпросното място имаше доста окаян и покъртен вид. За момент се усъмних дали функционира. След като се прибрахме, прочетох, че приемала туристи, въпреки течащия ремонт. Дано да я оправят, че винаги ми става мъчно, когато прочета за западнала хижа. Най-голямата атракция се оказа едно бебе – немска овчарка. Пълно с енергия, то тичаше весело около нас и всяваше ужас в приятелката ми и в още едно момиче. Никога няма напълно да разбера как толкова сладко и дребно животно може да предизвиква такива негативни емоции. Кратка почивка, напълване на шишетата с вода (раницата ми прилича на реактивен самолет с тези две дамаджани отстрани) и хайде пак на път.
Спускането нямаше вид да свършва и аз станах подозрителен. Отворих картата проследих маршрута и с искрено отчаяние осъзнах, че се намираме на около 1500 метра височина, а ЦПШ е на 1720. Това означаваше, че точно накрая, когато всички сме тотално капнали, трябваше пак да се катерим. Чак ми се доплака. През този втори ден планината не спираше да ни дава уроци – очаквай всякакво време, не мъкни излишен багаж, планирай си по-добре маршрута...
Спускането най-накрая свърши и се озовахме на пуст черен път. Последователно минахме покрай началото на Душевадката, Зеления рид и още една неназована пътека, извеждаща на билото. Мисля, че вървеше по Урдина река. По едно време забелязах в далечината разклонение. Пътят съблазнително продължаваше наляво, а вдясно се виждаше стръмно изкачване. „Естествено, че сме надясно”, мислех си аз, без да виждам още къде е маркировката. „Защо да вървим по хубав селски път, когато можем да катерим стръмна горска пътека!”
Ако на всяка сесия показвах такива забележителни гадателски умения, щях да завърша със Златен Хипократ, а можеше и допълнителни доходи да си докарвам по някоя кабеларка. Хайде, давайте, това е последното изкачване. Разбира се, за да бъде картинката още по-приятна, успоредно на пътеката се откриваха натежали от боровинки храсти. „Не спирай, няма да нощуваме тук!”, викам аз. „Само още малко, само още една”, дружно ми отговарят всички. За турист и организатор не знам дали ставам, но за „юркаджия” – със сигурност!
Почти се стъмнило, когато най-накрая стигаме хотел Мальовица. Уютна стая, самостоятелна баня, двойно легло и всичко това на по-ниски цени отколкото на Рилски езера. Въпреки това съжалявам, че бихме целия този път. С мисълта, че трябваше да сме на хижа Вазов и да си спестим това тръмбоване, гушвам приятелката си и заспивам като пън.
Пет Авг 09, 2013 6:55 pm
Rain
Регистриран на: 03 Юли 2013 Мнения: 652 Местожителство: Стара Загора-София
..и аз съм установила вече,че загубя ли маркировката ще я намеря като тръгна по стръмното,по дяволите.. #планинари
Чувството ти за самоирония разсмива!
Преходът го осъществихме в периода 30.07 - 03.08, това лято. Днес или най-късно утре ще пусна третата част. Доста се позабавих, за което се извинявам...
Съб Авг 17, 2013 10:49 pm
alexander86
Регистриран на: 16 Окт 2011 Мнения: 60
Ден трети
Хотел Мальовица – връх Мальовица – хотел Мальовица
Лично за мен този ден беше най-натоварващ психически и все още съм на мнение, че можехме да си спестим една голяма част от нервите. Лакомията ни за гледки и върхове, обаче, излезе по-голяма. Събудих се към седем и половина и вече съвсем ясно си усещах умора по цялото тяло. Настроението ми беше смесено и се чудех как ли ще качвам върха в това си състояние. За огромно щастие можехме да оставим по-голямата част от багажа си в хотела. Раницата ми значително олекна и това спаси положението. Бях си взел само храна и вода за един ден, якето и шалтето на което да сядаме. Към осем и нещо се събрахме в ресторанта на хотела и пихме по чай. Реших да не губя време и да закусвам на хижата. Отидохме при палаткаджиите и понеже сме много „печени”, се размотавахме чак до 9.30.
Пътят към хижа Мальовица лъкатуши през много красива долина, от двете страни на която се извисяват величествени ридове. Единодушно решихме, че табелата с инструкциите за поведение при среща с мечки заслужава достойно място в туристическите ни анали.
Хижа Мальовица опроверга всичко, което бях чел за това място в интернет. По-късно разбрах, че старата хижарка е била сменена. Не знам какво е било преди, но сега хижата е чиста и в процес на обновяване. Оказа се третата приятна изненада след Скакавица и хотела. Единственото неприятно впечатление беше половинчасовото чакане за чай. Хижарите бяха изчезнали някъде...
Понеже сме много опитни и умеем да ходим бързо се забавихме близо час и половина на пейките пред хижата. Докато тръгнем към върха беше станало почти дванадесет и над Мальовица се появиха притеснителни облаци. Събрахме набързо партакешите и поехме нагоре по пътеката.
От този момент нататък започнаха изпълнения тип „голям съм ербап” и „нека зарежем другарчетата в планината”. За мой голям срам и аз участвах в тях, макар и в малко по-малка степен (поне според мен). Пътеката виеше покрай потока и на няколко пъти го пресичаше. В пристъп на глупост и адреналинен кръвен шок реших да се отцепя от групата и да повървя известно време през потока. Махнах им да продължат и им казах, че ще ги чакам по-нагоре. Останах си сам, заподскачах по скалите като наперено козле и се мислех за големия турист. Поне на два пъти щях да цопна в различни вирчета. По едно време се усетих, че съм си загубил слънчевите очила, които небрежно бях закачил на гръдния колан на раницата си. Доста ме доядя, но нямаше какво да направя. Излязох от потока и се озовах до първия кол от зимната маркировка, който се оказа дървен. Седнах гордо до него, извадих малко храна и със самодоволен вид зачаках групата, която уж трябваше да съм задминал. Представях си смеещите им се физиономии, когато ме видеха с провиснали крака от скалата, на която бях седнал и ядящ овесени ядки...
Да, ама не!! Минаха около двадесет минути, докато най-накрая се усетих, че няма как да съм ги задминал с толкова много. Почнах да звъня на приятелката си по телефона. Тя не вдигаше. Притесних се не на шега и буквално хукнах нагоре. Вечерта, когато минахме пак покрай същото място, се оказа, че въпреки всичките си речни каскади, съм изминал едва около десет метра. Групата ме е задминала и е била напреднала сериозно, докато аз съм ги „чакал” до кола. Акълът вече не беше море, а пресъхнало дере. Главата... Кой беше този орган???
По едно време ми се обадиха и почнаха да ме хулят, че съм се отделил и че съм притеснил всички. Заразпитвах ги къде са, но никой не можа да ми даде адекватна информация. Почнах да се ядосвам на ум. Как не можете бе, хора? Виждаме хижата, не виждаме хижата; в зоната на клека сме, извън нея сме; долината се стесни или пък още сме в широката част... Разбира се, много е лесно да се говори отстрани. Докато бързах с всички сили, загубих маркировката. Втора идиотска грешка в рамките на един час... Днес явно ми беше ден за планинарски глупости. Добре, че Рила не реши да ме накаже. Обадиха ми се и ми казаха, че са ме видели и че съм доста изостанал. Ускорих още повече.
Колкото повече бързах толкова по-встрани от пътеката се оказвах. Изкачих един баир и се озовах високо над долината. Вдясно от мен започваха почти отвесни скали, а една пътека се виеше иззад тях и отиваше в неизвестна посока. Далече в ниското под мен, забелязах групата. Тъкмо се успокоих, че съм ги намерил, когато палаткаджийската двойка се появи изненадващо зад един камък. Оказа се, че са решили да се отделят от другите, защото момчето решило да провери къде води пътеката. Почнах здраво да ги ругая на ум. Не стига, че аз бях всял притеснение с неразумните си постъпки, не стига, че беше вече близо 14.00, а бяхме до никъде, ами и те решили да се правят на Индиана Джоунс... Казах им чао и хукнах надолу през камъните, за да настигна останалата група.
Погледът на приятелката ми беше тип „Какви ги вършиш, глупако?” и „Ако пак ме зарежеш, ще ти откъсна топките, заедно със семенните мехурчета, простатната жлеза и всичко останало от мъжката полова система!” Извиних й се, хванах я под ръчичка и потеглихме.
Забравих да спомена, че тя през цялото време до този трети ден, разправяше как била ходила почти до върха преди доста години, как не било нито кой знае колко дълго, нито кой знае колко трудно. Фразата на този трети ден, за която доста я бъзиках беше „Като неделна разходка е”.
Изкачването на връх Мальовица си е сериозно начинание и трябва да се отчита от неопитния турист. Излишно е да описвам колко изненадани бяхме ние, начеващите студентчета, когато пред нас се изправи тежкият първи етап до Еленините езера. Тук направихме поредната глупост за деня. Вместо да си вървим заедно, се разделихме по двойки и всяка вървеше със своето темпо. Оказа се, че в кулминацията на нашата екскурзия вместо да съм с всички, с които потеглих, бях почти изцяло само с приятелката си. Не ми беше зле, да не кажете, че се оплаквам, но нали уж сме тръгнали в група.
Кретаме ние нагоре, преодоляваме ръб след ръб, а милото ми момиче все повече се изморява и изнервя. Доста й се беше събрало – умората от два дни и половина ходене, ербапските ми изпълнения от сутринта, а и от палаткаджиите нямаше и следа. В района на Мальовица се оказа, че няма никакво покритие на М-тел. Започвам да се чудя дали има смисъл от мобилните телефони, след като в най-гадните участъци не могат да помогнат.
С триста зора се добрахме до Еленините езера. Приятелката ми има страх от височини и стръмни ръбове и на няколко места едвам успяхме да минем. Аз вече се чувствах доста изморен и притеснен най-вече за останалите от групата. Времето напредваше, имахме още един тежък участък за преминаване, а облаците над върха се сгъстяваха. Някои нямаха дъждобрани, както май бях споменал... Всички изглеждаха адски уморени и разколебани, което само ме напрягаше още повече. Почти цялото ми удоволствие от прехода в този ден беше погълнато от нервно напрежение. Отцепилите се палаткаджии най-накрая ни настигнаха. Починахме си около половин час (или може би беше един) и тръгнахме нагоре.
Участъкът до Еленин връх се оказа дори още по-труден и стръмен. Умората беше смачкала намеренията ни да се цепим по двойки и ни беше събрала през един-два метра. Аз водех групата и непрестанно се обръщах назад, за да видя как са другите. Изцедени, все по-уплашени от шеметната височина и нестабилни терен, те изглеждаха като зайчета пред заколение. Сега ми е малко забавно, но тогава се притесних страш-но много за всички, най-вече за момичетата. Не ми се мислеше какво ще правим, ако замръкнем неподготвени и недоекипирани на това колкото красиво и зашеметяващо, толкова и негостоприемно място. За да си представят хората, които никога не са стъпвали на Мальовица този участък, ще кажа следното – стръмен баир, толкова стръмен, че почти лазехме на четири крака, камъни се търкалят изпод стъпалата ни, а наоколо... Връх след връх и зашеметяващи стръмнини, докъдето ти стига погледът. Не гледай надолу, защото ако погледнеш може да ти се завие свят. Духа хладен вятър, а слънцето жули раменете (някой е забравил да се намаже със слънцезащитен крем). И на този фон половината ни група никога не се беше качвала на повече от 2000 метра, камо ли на толкова алпийски терен. Вървях нагоре, почти смазан от умора и зашеметен от красотата на пейзажа. Мислех си колко съм малък и незначителен на фона на могъщата природа, създала тези неповторими картини. За момент притеснението и напрежението изчезнаха, стана ми леко и се почувствах по-добре.
Един поглед назад ми стигаше, за да заличи напълно всичко позитивно и да всели отново негативните емоции в душата ми. Всички бяха като голи охлюви, посипани със сол. Бяхме изминали около половината разстояние до билото. В този момент реших, че повече няма смисъл да продължаваме. Спрях и предложих да се връщаме. Твърдо бях убеден, все още съм, че изобщо не трябваше да тръгваме нагоре от Еленините езера. Трябваше да си останем там, да си починем едно хубаво, да се заредим с енергия и да се върнем по живо, по здраво в хотела. Вместо това, кой знае поради каква причина, тръгнахме нагоре да се правим на големите туристи...
Никой, обаче не искаше да се връща. Хубаво, давайте тогава, че вече е много късно... Премести си левия крак, левия казах, не другия ляв, вече не можеш даже и крайниците си да командваш от умора... Най-накрая изпълзяхме като гущери на билото и се проснахме да си почиваме. И познайте какво... Мальовица ни гледаше надменно в далечината, а между нея и нас се виеше тясна като конец билна пътека, маркирана с колове. Просто чудесно. Гледката беше неописуема. Половината Рила се разстилаше пред очите ни. Онова ей там, цялото покрито с мъгли, не е ли Мусала? То ще да е, няма какво друго. А другото, още по-далеко, май е Вихрен... Като малка точка под нас кротко си лежеше Рилският манастир. Трудно е да се опише как се чувства човек на такива места. Това трябва да се изживее, за да бъде напълно разбрано. Летовникът, седнал удобно в кабинката на планинския лифт, никога няма да разбере усещанията на истинския турист, пълзящ като морен поклонник по стръмнините. Не се ли измъчиш като грешник, никога няма да оцениш напълно какво ти предлага планината.
Като се опомнихме, почнахме да дискутираме какво ще правим. Тримата палаткаджии и съквартирантът ми тръгнаха с по-бърза стъпка по пътеката. Едно момиче се отказа да върви. Явно й беше дошло в повече. Аз и приятелката ми поехме бавно напред. Този финален етап е труден и определено не е за хора със страх от височини. В един момент доближихме стеснение и аз предложих да се връщаме. Виждах колко много е уплашена тя и категорично не исках да се мъчи повече. Тя не искаше да се повтори случката от Мусала, когато се отказахме дружно отново на подобно място и каза, че се връща сама. Настоя да продължа и запъпли обратно. Със свито сърце я проследих с поглед и все пак продължих напред. Преминах стръмното място и пред очите ми се ширна билото, широко като паркова алея и също толкова лесно за преминаване. По този път трябваше да дойдем на предния ден. Чак сега осъзнах напълно какви гледки сме изпуснали и колко сме се прецакали с решението си да минем през Ловна и Вада... Имах чувството, че Мальовица просто ми се подиграва. Оказа се, че дори няма пирамидка с името и височината на върха. Събрахме се, направихме няколко снимки и тръгнахме обратно.
Завърнахме се при дамите на Еленин връх и поехме обратно. В нашето отсъст-вие се бяха развили драматични събития. Приятелката ми едвам беше успяла да успо-кои другото момиче, което било силно уплашено от голямата височина. Направихме още няколко снимки и тръгнахме обратно. Междувременно една групичка туристи ни ужасиха като тръгнаха да подсичат стръмния участък към Мальовица. Вървяха буквално на ръба на пропастта към Рилския манастир. Отказах да ги гледам повече и тръгнах обратно.
Слизането се оказа доста по-лесно и по-малко изнервящо от качването. Останалите от групата явно решиха, че не искат да губят повече време и тръгнаха бързо-бързо надолу. Браво, хора, просто чудесно! До преди малко треперехте като есенни листа под ураган, а сега търчите надолу и пак ме изоставяте! Много отборно няма що. Реших, че когато всички слезем, ще си поговорим малко за поведението в планината. Не знам дали имах право след сутрешните си изцепки, но пък от друга страна не можеше и дума да става за сравнение между двата участъка.
И така слизахме бавно с моето момиче и аз можех най-накрая да се успокоя и да се насладя напълно на природните красоти около мен. Тя непрекъснато повтаряше, че сега й е много по-лесно и не може да разбере защо се беше уплашила толкова много на качване. Вървяхме си двамата, говорихме си за какво ли не и спокойно и неусетно слязохме пак в долината. Преминахме покрай разклонението за заслон БАК и се спряхме пред скалата с паметните плочи на загинали алпинисти. Очите ми се насълзиха като видях колко много млади момчета е отнела планината... Отдадохме им мълчаливо почит и продължихме.
Вече се смрачаваше, когато стигнахме до хижа Мальовица, където ни чакаха останалите. Седнахме отново на пейките. Бяхме изморени, изнервени и без особено настроение. На всички ни днешният ден беше дошъл в повече. Едно от момичетата започна да ми се кара заради „подвизите ми” в реката. Рязко я пресякох и започнах на свой ред да се разправям за непрестанното разцепване на групата на двойки и за постоянните забежки на палаткаджиите. Едно от момчетата пък се намеси и каза, че щяло да е тъпо всички да вървим заедно и да се прибираме по тъмно... Много се ядосах и ако бях отвърнал със сигурност щеше да се стигне до сериозен скандал. Почувствах се доста неприятно, защото бях посветил доста време в организация за цялата екскурзия, притеснявах се много за всички, а накрая никой не показваше, че го оценява. Сега си мисля, че тогава преувеличавах малко, но все пак така виждах ситуацията в онзи момент.
Тръгнахме надолу към хотела и естествено пак се разпиляхме. Аз останах сам и потънах в размишления за екскурзията, живота и всичко, което ме беше връхлетяло внезапно през последните две седмици. Става дума за проблеми извън прехода, които не са предмет на нашия разказ, но бяха достатъчно сериозни, за да ми тровят настроението допълнително през всичките дни. По едно време някой предложи да съберем сухи дърва и да си запалим огън на полянката пред ЦПШ.
Речено-сторено. Довлякохме една камара сухи съчки и се събрахме като първобитни човеци около пламъците. Изрично подчертавам, че не сме секли нищо, а само събирахме сухи дървета, които дори не бяха на територията на Националния парк. Получи се много весело. Превърнахме джобните ножчета в шишове и изпекохме останалия кашкавал и салам, пяхме песни и си разказвахме истории. Лошото настроение остана в миналото. Дори преподавах няколко урока по поддържане на лагерен огън. Десетките селски казани с ракия, които варях заедно с баща ми и дядо ми като малък имаха някакъв смисъл...
И този ден свърши. Дадох си обещание друг път да не тръгвам с неподготвени хора на тежки преходи по алпийски терени и да проучвам по-добре предварително терена. Също така реших, че ще тръгвам на планина само, когато съм свеж и в позитивно настроение, за да не си развалям почивката. На думи е лесно, но само две седмици по-късно се замъкнах от Костенец до Белмекен след като бях спал само четири часа предната нощ.
С това приключвам този толкова наситен с емоции ден. Нямаше толкова смешни ситуации като предишните два, но пък имаше много запомнящи се. Надявам се да ви е харесало.
Последната промяна е направена от alexander86 на Сря Авг 28, 2013 8:17 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Съб Авг 24, 2013 11:54 pm
Svetlio70
Регистриран на: 13 Май 2010 Мнения: 141 Местожителство: София
Ха ха,искрено се смях
Хубаво сте се поразходили а и спомени ще имате
Поздрави!
..................
Давай и за преживяванията към Белмекен
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Но това сигурно си го разбрал вече 
