„Види се, проумял беше човекът, че щом така или иначе ще умре, по-добре да умре от смях”
(Пътепис)
Ден
След безкрайни уговорки, скъсани раници, следене на разписания и тем подобни с моята другарка най-после хванахме автобуса за Банско в 17.30 от Овча купел. В рейса зад нас имаше някакви младежи, които се хилеха и ни разхилваха верижно и нас, така че хич не ни беше скучно да си пътуваме. Отнякъде се появи някаква разтопена „Милка”, с която другарчето реши да се омаже, та да не остана и аз по-назад й направих компания в мазането към края. Благополучно стигнахме в Банско, убедени, че по какъвто и да е начин ние трябва да се доберем до Бъндерица същата вечер. Веднага заваляха предложения от банскалийте на гарата да спим у тях, защото вече беше 9 и нещо и се стъмваше сериозно. Бяхме непоклатими.
Тръгнахме през града. Другарката видя едно дървено нещо, което се пишеше ресторант и твърде се влюби в него, за да го подмине. Та влязохме в дървеното и ядохме най-якия патладжан със сусам на света... Беше поднесен като някакви пилешки хапки, но си беше патладжан. Ликуй, вегане, насам народе! Жалко, че не можахме да го снимаме, защото батериите на фотоапарата сдадоха багажа рано-рано. Е, успяхме да си направим и някоя и друга психопатска снимка на нас си преди това.
В 10 и половина аз обявих, че тръгваме към Бъндерица по асвалтовия път, а пък когато стигнем. След дежурните приказки за безрасъдството, инатът ми и това, че в гората друга песен ще пея, ние си се запътихме нагоре. След 15 минути асвалт и приказки палецът ми проработи и успях да спра кола. Другата песен ще е я пея друг път.
Вътре имаше един млад човечец – шофьорът и един крайно фиркан дядо.
Ех, тоз дядо, брей!
Дядото ни предлагаше бира, мастика и цигари. След като отказахме няколкостотин пъти тия гадости, той се зае с тежката задача да ме спечели, защото нещо много си ме хареса и не можеше да повярва, че е забърсал с колата две мацки по пътя към Вихрен. Двете с другарката изрекохме колосалната лъжа, че сме заети (о, да – точно ние двете ще ходим с момчета, които си висят в ниското или с яки планинари, които да ни оставят сами, мммда)... Секунда след въпросната лъжа, дядото възкликна гръмко:
„БЕ МАНИ ГИ ТИЯ БОКЛУЦИ ОТ ПЛОВДИВ И ВАРНА!!!”
...при което ние избухнахме в ненормален, нестихващ и абсолютно неконтролируем смях.
„Всичко знам аз, всичко знам. Ще дойдете тука у Банско, 30 декара земя ша ви дам.” Обърна се към мене и добави „Само ми кажи, че ше бъдеш моя.”
Поработих доста за коремни плочки докато стигнем до Бъндерица. Там беше тъмно. Докато другарчето си говореше с готиния шофьор и нещо разменяше телефони, да не би да ни дотрябва някой ден помощ в Банско, дядото излезе от колата. Целеустремено тръгна към мен с идеята да ме целуне, но аз бягах и се хилех, а той все повече се объркваше. Аз земи си имам.
Колата отпраши към Вихрен, а ние с моята дружка отидохме да опънем палатката на една крайно романтична полянка край хижата. Луната беше пълна.
Луна, луна, луна... Легнахме си много доволни.
Ден Ден
Станахме по тъмно изпълнихме всички смазочни процедури, препоръчани ни от козметичките тръгнахме към Синаница с ясното съзнание, че имаме много време.
Като стигнахме Муратово решихме да поотморим. Ядохме и се разложихме на поляната . Когато нещо много ни се привървя запрашихме нагоре. Вече стигнали Синанишка порта се заприказвахме с един миличък пловдивчанин, който даже се оказа, че ни е писал в епсилона, че ще бъде тези дни в Пирин. И даже ни даде батерии. Пловдивчанино (ако четеш това), благодарим ти, майна!!
Ние двете с другарката имаме страшен афинитет към езера, затова не се мотахме много и слязохме право на Синанишко. Там се къпахме заедно в банята към хижата и засякохме един пич от Шумен, с когото се бяхме разбрали да ходим следващите дни. Пичът от Шумен и миличкият пловдивчанин се познаваха. Понеже на моята спътница нещо й беше станало криво, двете се оттеглихме да си поговорим малко за живота от нещата... След това се присъединихме към огъня навън и купона на рода Янкови. Душата на компанията беше дядо Янков с китарата... поръчвахме си песни, пяхме, подавахме си една ракия в кръг. Дядото пя даже една песен за Пловдив и една за Варна. Припевът на тази за Варна беше нещо като „шейк, мама, шейк шейк”... То да си от София е направо безинтересно.
След достатъчно ракия, музика и любов, вече всички си бяхме рода, затова не беше лоша идея да си полегнем поне двете с мойта мацка. Беше бая студено, връхни дрехи имах, но зимно яке – не. Докато спях, усещах, че бълнувам. Присъни ми се нещо много странно:
Вървях си аз по планината, в някаква много камениста местност и отвсякъде се чуваше глас, който крещеше:
„Ш’та пребия ве, ееей... Ама знаеш ли как ше та пребияааа... Ш’та пребияааа.”
В съня ми даже отнякъде се появи тояга, а на мен ми стана смешно и наяве, и наяве и насън. Събудих се цяла в смях. Беше три часа през нощта, кучи студ. Едвам заспах пак.
Ден Ден Ден
Сутринта беше студена и ветровита, затова решихме да тръгнем малко по-късно. Изгревът беше прекрасен – събуди у мен Уилям Блейк:
„От страх освободен,
Затрогнат, просълзен
Денят е във възход.”
Това беше мантрата цял ден. Синаница е много мое място, ако някога се освободи хижарската позиция, аз съм там. За мен е перфектно, няма нещо, което да не ми достига...
Същата сутрин се позабавихме и тръгнахме към 9 и половина. Шумен ни беше видял козметичния салон в действие и се беше уплашил, че вероятно не можем да ходим, затова запраши преди нас. Ние си го настигнахме и като повървяхме заедно, страховете му за нашия ход утихнаха. Оказа се, че човекът прави дограми и че дограмата яко му хлопа. Реших, че много го одобрявам. Плюс това знаеше страшно яки вицове... по наблюдение на другарката – всичките мръсни.
И като започна едно ходене на ненормално прекрасни места... Тодорини очи, Василашки езера... и така към Тевно. По пътя за Тевно нашия Шумен ни остави и отиде да спи на горното Валявишко, което беше доста добра идея. Не се присъединихме само защото си бяхме наумили, че ще спим на Тевно, защото никога не бяхме спали там. Е, прекарахме си нелошо. Залезът ни свари на Превалски и на нас какво ни щукна... Направихме се на самодиви и се изкъпахме в малкото Превалско баш по заник, баш голи и да ви кажа ни беше страшен кеф... Който е минавал горе по пътя през Типиците тогава ще да се е порадвал. Вечеряхме си на място, защото беше твърде красиво, за да мръднем. Тевно беше на нула време път, затова си го стигнахме без проблеми. Идеята за къпането беше на другарката, да подчертая. Рядко се намира някой с мойта липса на акъл.
На Тевно беше празно. Спахме горе само с още един готин човек от Банско. Сутринта щеше да дойде Дограмата от Шумен.
Ден Ден Ден
Дойде си той, та качихме Беговица заедно. На слизане ни предупреди да не забиваме към ръба, но ние се размечтахме (правеше ни се баница)... и замалко. Усетихме се навреме и се вкарахме в правия път. Получихме заслужено строго мъмрене от нашия добър водач и продължихме към Джано. С другарката обявихме, че Митрово езеро си става повече за спане от Тевно и че е по-красиво, по-яко, по по най... По пътя към Джано, преди Аргирово срещнахме берачи на боровинки. Бяха много мили и ни почерпиха шапките : )
Малко след като Шумен ни припомни, че в Малкия принц се казва, че човек пораства тогава, когато се научи да смята... пресметна, че ни предстои гледка за 5/600 000 долара, принципно за милион, но с кризата...
И си беше прав – Папазгьол и Кременски езера в едно. И Самодивски даже (май). Шано си е на Джано. Трябваше обаче пак да се разделим с Шумен и да си тръгнем вече към София през Безбог. Другарката имаше изпит. Затова двечките заслизахме към Папазгьол и оставихме на Шумен едни ядки. Той щеше да си спи на Кременски.
На Папазгьол нахраних рибоците с последните трохи от хляба и беж моме към Безбог. А там вятър ти свири в ушите. След един боб се замислихме къде да се опънем вечерта и какво да правим с моята липса на яке. Нямахме много пари. Принципно мислехме да се приберем на стоп, но знае ли човек какъв ще му излезе късметът...
Понеже аз със случайни момичета на планина не ходя, моето момиче пак излезе умно и започна да философства как трябва да обясним ситуацията в хижата и да помолим да спим в столовата или поне да поискаме някакво одеяло. Моята гордост не позволява такива неща, затова чух речта за... моята гордост.
Влязохме в хижата и по тези въпроси ни насочиха към „управителя”. Заключвал бил столовата. Да сме си платяли нощувката. Разваляли сме му били бизнеса. Не, нямало да ни даде одеяло. Както предполагах. Ами, така да е. Принципно хотелите имат управители и такива безбожни цени, а не хижите. Така с хотел "Безбог".
Беше станало осем и половина и се стъмваше, на мен не ми пукаше дали ще измръзна, но другарчето ми не само е умно, ами е и обичливо, та реши, че няма да позволи такова нещо. Решихме да походим към хижа Гоце Делчев. Надолу евентуално щеше да става повече за спане. Упъти ни едно жестоко 14годишно момиче от кръчмето над "Безбог" – много е готина, един ден всички ще слушаме за нея, сигурна съм.
Тъмно не тъмно, ние сме на път. Другарката хич не одобряваше тая работа и обяви наш’та задруга за безумна . И не беше защото я хвана страх, беше просто защото реши, че така наистина си трошим главите. Аз в това нещо не вярвах... Започнаха от нея някакви приказки за вълци и мечки, тръгна да ми разказва някакъв страшен филм... Песимизъм, песимизъм, песимизъм. Не бива тъй. Като стана окончателно тъмно се хванахме под ръка за опора и започнахме да пеем...
„КОГА УМРА ИЛ ЗАГИНА
НЕМОЙ ДА МЕ ЖАЛИТЕЕЕЕ...
***
ПИРИНЕ, ПИРИН МОРИ
ПЛАНИНОООО
КЪДЕ ЙЕ ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
ВОЙВОДААА...”
По едно време тя започна да говори на въображаемия си приятел, аз се присъединих... Доста неща си казахме с него. То като говориш с другите, откриваш себе си.
Ако не друго, имахме си пълна луна и прекрасно небе.
„Скивай какъв телевизор си имаме” – казах.
Пообщувахме си доста с космоса, мацката ми забеляза, че съзвездието Везни си е винаги точно над нас.
Стигнахме разклона открихме табела. „Мочарата 15 мин.”. Погледнах картата, видях такава хижа наблизо. Щом имаме табела, значи е по-сигурно да цепим натам. Това и направихме. След малко стигнахме едни доста объркващи и неотбелязани на картата разклони.Някакво скривалище на Иван Козарев. Някаква поляна и порутена постройка. Кошмарът ни беше „Мочарата” да е недействаща хижа. Решихме – звъним на ПСС- Добринище за малко упътване. Невероятно адекватният и спокоен спасител ни каза, че "Мочарата" е на 500 метра от нас и ни каза по кой път да тръгнем. Еее, колко готино...
Светлини, светлини, светлини!!
И хората ни викаха, ние им отговаряхме...
Като се разтоварихме веднага на "Мочарата" като пълните магаренца, тия хора като ни посрещнаха... Една мила жена веднага ни нареди да сядаме да ядем някакъв прекрасен боб и невероятни печени чушки...
Ден Ден Ден Ден
„Човекът , който идваше от най-далеч през дълбоки снегове и свирепи бури, беше поет. Фермер, ловец, войник, репортер, че дори и философ би се обезкуражил, но не и един поет, тъй като е движен от чиста любов.”
Леско е такъв човек, още отначало така се усеща. Хижар е на "Мочарата" от много, много години и изглежда необезкуражим. Затова реших да му посветя този цитат от „Уолдън” на Торо.
Леско е и в ПСС. И наистина е спасител в един по-идеалистичен смисъл на думата.
Категорично отказа да ни позволи да спим на палатки, настани ни в прекрасна чиста стая в хижата... при това с тераса. Тук ще спомена, че "Мочарата" е това, което аз наричам соц-лукс. Просторна столова, бани, тоалетни, тераси... от едно време. Такива неща скоро не бяхме виждали, а Леско държеше да се възползваме от тях. Сутринта дори най-грижовно ни направи кафе и ни даде хиляди идеи и мечти, с които да закусим... Ето това е хижар.
Стана ми леко алчно при спомена за това колко е хубаво на "Мочарата", затова приканвам всеки да отиде и да види сам. Повече нищо няма да кажа.
Впрочем ще споделя само колко хубаво си сънувах в удобното легло. Новият ми шантав сън направо се изсъни. Беше следният:
Вървях си аз по някакъв пясъчен плаж в една посока. В обратната посока вървяха много яки пичове и всичките под ръка с мацки. Викам си на сън: що за свят! След малко си казах: ама чакай бе, момиче, то тия мъжаги ходят по някакъв тъп плаж, за какво са ти... И пак ме досмеша и пак се събудих с гръм, трясък и смях...
Тръгнахме си от "Мочарата" с отворени сърца и с милата женица (която беше направила боба и чушките), а по-късно (на хижа „Гоце Делчев") с мъжа й и техният бял „Мерцедес”. Ние с другарката май станахме вълшебни, защото белите мерцедеси не ни гонят, а ни возят... Сенахме една в друга на предната седалка, главата ми се вееше от покрива, ръката ми от прозореца... Малко като на една голяма Алиса.
Преди това по пътя към "Гоце Делчев", този недостижим "Гоце Делчев", вървяхме пеша и жената споделяше с нас за „Четирите споразумения” на толтеките, медитацията и се радваше на небето, листата, македонската борбеност и синьото небе... Мислех си колко хора срещаме, докато прехождаме и как всеки от тях ни дава нещо. Дано ние сме дали на тях толкова, колкото те на нас...
Мерцедесът ни остави в Добринище.
„Не ме оставяй сам.”
Много не се почудихме и помаяхме, ами веднага вдигнахме палци за стоп. След много кратко успяхме да се качим на кола, която ни подкара към Банско. Първият ни шофьор беше местен, зает и с желание да отиде на море. Остави ни в Банско и ни даде лист и химикалка, за да успеем най-сетне да напишем заветната табела:
„ЗА СОФИЯ”.
В Банско много бързо ни спряха. Беше едно измъчено мълчаливо момче, което щеше да бие път чак до Гърция за някаква вероятно ужасна търговска глупост. Да е жив и здрав, остави ни в Симитли.
В Симитли пак извадихме късмет. Нямаше и пет минути и „шейната спря край нас”. „Шейната” беше служебен автомобил, а на жената, която го караше й беше забранено да качва стопаджии.
Тя беше много мощна. Тя беше планинарка. Качи ни от планинарска солидарност.
Говореше си по хендсфрийто почти през целия път. Караше се на някакви хора и дори нищо да не разбирах от това, което работеше, звучеше адски права в забележките си. Имаше дъщеричка, за която много се притесняваше и отиваше към Бургас по задължение. Предложи ни да идем на море, но уви, нямахме пари, а и на другарчето изпитът не прощаваше...
Бяхме оставени край Дупница.
На ключовото място, на което застанахме аз започнах яко да си развявам байряка. Скачах с вдигнат палец, табелка и крещях на почти всяко МПС (дори на моторите, да): „Пиич, пиич, за София, пиич, виж ни к’ви сме готини, ама аре бе пиич!!”. Другарката ме приканваше към по-добър инстинкт за самосъхранение или поне благоприличие...
И о, Алиса, вярваш ли във чудеса... пак ни спряха за нула време!! Червена джипка с мъж и жена. До София, с уговорката да минем през Перник, за да оставим женицата. „Става, отвсякъде става!!”- полтриумфирахме си ние...
Шофьорът ни реши да пусне музика. Не е истина – Дъ-Нъ-Бъ. Дръм ен’ бейс. Невероятен, шаманизиращ. Пееше се на португалски. Дружката ми се заслуша и установи, че в текста се пее „Не ме оставяй сам”. Така открихме нашата песен. Досега е нямало нещо, което да не сме можели да направим заедно. Винаги приятелството ни е успявало заради чистите си чувства и намерения.
И последният ни шофьор се оказа планинар. Даже ни покани на каяци. Прати ни музика като се прибрахме. В София остави другарчето близо до тях, а мен на Хладилника. Оттам взех 120, а докато чаках си говорих с две мили, съвестни и достойни баби. Заслужават по-високи пенсии.
След две спирки 120 спука гума и се чу възглас: „Дотука бяхме.”. Да му се не види, пак ми стана смешно... В една пиеса се казваше, че така или иначе ще умрем, та поне да умрем от (или направо В) смях.
Впрочем, другарката ми си взе изпита!
Осъществили мечтата
и искрено ваши,
borova & vinushka
Чет Сеп 06, 2012 8:38 am
Emil
Регистриран на: 27 Мар 2012 Мнения: 1073 Местожителство: Sofia
Интересно разказано приключение, наистина.
Той Иво каза, че е срещнал някакви нимфи
Цитат:
По пътеката към Василашките езера срещнах две горски нимфи.
Ако не беше толкова просташко щях да им цъкна по една снимка.
Бяха облечени с изрязано черно бельо което не оставяше нищо скрито.
В началото ми мина мисълта, че заради стресът покрай Тодорка съм получил халюцинации.
Поздравих ме се и всеки по пътя си.
Ако някоя от двете чете форума веднага да си признае, че някой ще си помисли че си измислям.
Този маршрут вече ми е един от любимите.
А на мен много ми хареса, че по-добре е да умреш от смях.
Вземете качете поне някоя снимка.
Чет Сеп 06, 2012 10:46 am
vasil111
Регистриран на: 20 Мар 2008 Мнения: 183 Местожителство: велинград
Иво (знам за теб задочно от Ицо), аз съм силно скептичен към този разказ - литературата в него е доста повече от фактологията и реалността, тъй като не успях да включа как в рамките на един ден девойките се озоваха от Синаница на Тодорини и Василашки езера и от там към Мозговишка порта. Най -вероятното обяснение е да са се върнали до Муратово, и от там към Бъндеришкия циркус и Тодорина порта вече е логично. Иначе по "желязната" логика подсказва за минаване през Караули - Бъндеришки чукар - Василашки чукар - Тодорина порта, но това вече е джедайска работа, щото денивелациите стават далеч по сериозни. Аналогично неразбираема е фактологията и за "от Тевно качихме Беговица" , после Митрево, Джано .... Беговица е превал и рид, ама само птичките могат от него да се озоват на Джано....
Чет Сеп 06, 2012 2:41 pm
alexvan
Регистриран на: 20 Апр 2010 Мнения: 705 Местожителство: България
Re: Да умреш от смях в Пирин - пътепис
borova написа:
„..... Другарката имаше изпит. Затова двечките заслизахме към Папазгьол
Изпитът за листовки беше, нали?
Чет Сеп 06, 2012 3:29 pm
vasil111
Регистриран на: 20 Мар 2008 Мнения: 183 Местожителство: велинград
Чета го разбира се!
Хубаво, че го пусна и тук а не само в ония фейслук.
_________________ skype: stm.desk
Чет Сеп 06, 2012 9:24 pm
vinushka
Регистриран на: 27 Авг 2012 Мнения: 100
Хаха, не вЕрвайте, нЕма проблеми :)))
Здравейте, планинари.Аз съм "мацката" на мацката Борова, която написа този пътепис.Такаам, да започна с това че няма никакви измислици в разказа ни.Но то е нормално едни мъже да се усъмнят в това "как сме прелетели от Беговица на Джано" Нали все пак сме две момичета, не "опитни планинари"
Да, ама го направихме.Сутринта тръгнахме от Тевно езеро към Беговица по подсичащата пътека и хоп-качихме го.Тук е мястото да спомена,че ако не беше момчето с нас - т.нар. "Шумен" нямаше да се справим.Та да го поздравя и тук,ако чете. След като качихме Беговица или Каменица както я наричат, се спуснахме надолу по пътеката за хижа Пирин покрай Митрево езеро.Оттам покрай Аргирово и право към връх Джано.Качихме го, оттам се виждаха Попово и Кременските. (Уникално!)
И от Джано се спуснахме с приятелката към Попово до Безбог и както разбрахте- до хижа Мочарата.
Колкото до първия ден на Синаница- да, стигнахме същия ден Тевно езеро.Спуснахме се с момчето до Муратово езеро, откъдето цепихме нагоре и оттам се спуснахме към Василашките езера.После минахме и през Тодорини очи и после надолу през хубавата борова горичка, докато не стигнахме реката.Нашият приятел се качи на Валявишки езера, където пренощува, а ние нагоре до Четвърто превалско езеро.
Тук е моментът да кажа- не сме били нимфите На превалското езеро се къпахме на 2ри септември, а цялото ни приключение беше от 31ви август до 3ти септември. (пък и ние сме самодиви )
Весело ми е как си мислите, че това е измислица, особено vasil111 Не знам имената на чукарите и ридовете по които сме минали за да съм дословно точна, но ще ти кажа че в деня в който стигнахме Тевно езеро имахме едно 12 часа преход... та такам
P.S.-Да, листовки бяха alexvan, сещам се кой си от facebook Завиждам ти,че си качил връх Триглав, там ще е една от нашите следващи дестинации с мис Борова [/img]
Пет Сеп 07, 2012 6:53 pm
NikTod
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 297
Re: Хаха, не вЕрвайте, нЕма проблеми :)))
vinushka написа:
Здравейте, планинари.Аз съм "мацката" на мацката Борова, която написа този пътепис.Такаам, да започна с това че няма никакви измислици в разказа ни.Но то е нормално едни мъже да се усъмнят в това "как сме прелетели от Беговица на Джано" Нали все пак сме две момичета, не "опитни планинари"
Да, ама го направихме.Сутринта тръгнахме от Тевно езеро към Беговица по подсичащата пътека и хоп-качихме го.Тук е мястото да спомена,че ако не беше момчето с нас - т.нар. "Шумен" нямаше да се справим.Та да го поздравя и тук,ако чете. След като качихме Беговица или Каменица както я наричат, се спуснахме надолу по пътеката за хижа Пирин покрай Митрево езеро.Оттам покрай Аргирово и право към връх Джано.Качихме го, оттам се виждаха Попово и Кременските. (Уникално!)
И от Джано се спуснахме с приятелката към Попово до Безбог и както разбрахте- до хижа Мочарата.
Колкото до първия ден на Синаница- да, стигнахме същия ден Тевно езеро.Спуснахме се с момчето до Муратово езеро, откъдето цепихме нагоре и оттам се спуснахме към Василашките езера.После минахме и през Тодорини очи и после надолу през хубавата борова горичка, докато не стигнахме реката.Нашият приятел се качи на Валявишки езера, където пренощува, а ние нагоре до Четвърто превалско езеро.
Тук е моментът да кажа- не сме били нимфите На превалското езеро се къпахме на 2ри септември, а цялото ни приключение беше от 31ви август до 3ти септември. (пък и ние сме самодиви )
Весело ми е как си мислите, че това е измислица, особено vasil111 Не знам имената на чукарите и ридовете по които сме минали за да съм дословно точна, но ще ти кажа че в деня в който стигнахме Тевно езеро имахме едно 12 часа преход... та такам
P.S.-Да, листовки бяха alexvan, сещам се кой си от facebook Завиждам ти,че си качил връх Триглав, там ще е една от нашите следващи дестинации с мис Борова [/img]
6+
И за пътеписа също
Пет Сеп 07, 2012 7:12 pm
Emil
Регистриран на: 27 Мар 2012 Мнения: 1073 Местожителство: Sofia
Еееее, не плачи, ще ги намерим.
Това в кръга на шегата.
Радвам се, че сте походили сериозно и най-вече, че интересно написания пътепис с повече емоция.
Пет Сеп 07, 2012 7:58 pm
alexvan
Регистриран на: 20 Апр 2010 Мнения: 705 Местожителство: България
Re: Хаха, не вЕрвайте, нЕма проблеми :)))
vinushka написа:
Здравейте, ...
P.S.-Да, листовки бяха alexvan, сещам се кой си от facebook Завиждам ти,че си качил връх Триглав, там ще е една от нашите следващи дестинации с мис Борова [/img]
Непременно да отидете - следете прогнозата и през август е най-добре.
Пет Сеп 07, 2012 8:17 pm
sprocker
Регистриран на: 26 Май 2012 Мнения: 39
Привет и мерси за шоколада на Тевно
Радвам се че сте изкарали добре. Къде са снимките, които показвахте на фотоапарата?
Пет Сеп 07, 2012 9:28 pm
borova
Регистриран на: 21 Юли 2011 Мнения: 7
Съжалявам за късния отговор, но бях в чужбина и нямах никакво намерение да ви нашльоквам!
Много съжалявам за допусната неточност - объркала съм се от двойното название на хижата (Беговица/Каменица) и незнайно защо съм го приложила за върха... Всъщност знам защо: "Аре бе, пътеписът готов ли е?" Very Happy
Първо много съжалявам да обявя, че не сме същите самодиви, които Ивайло е видял, най-малко заради черното бельо... Very Happy
Специална благодарност на благия bst, заради когото изобщо имаме някакви снимки!! (Агенте, ти как знаеш какво кога и къде пускам, нали немаш фейлбук!!)
И добра среща на усмихнатичкото момче от Тевно (sprocker). Дано нямаш диабет, че по едно време усетих, че те предозирам излишно. Това беше, защото Тевно нещо ми се сърдеше сякаш, та да го умилостивя...
Последната промяна е направена от borova на Чет Сеп 13, 2012 10:26 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Вие с Кифлата и Фреди Мравката сте достойни наследници на Алеко Константинов.
Наистина може да умре човек от смях с вас.
Вто Сеп 18, 2012 10:40 am
vinushka
Регистриран на: 27 Авг 2012 Мнения: 100
"Кифлата", йес бе!
Съб Дек 15, 2012 1:59 am
borova
Регистриран на: 21 Юли 2011 Мнения: 7
За нас е чест да бъдем сравнявани с тези стари (по опит, но не и по дух) кучета. Надяваме се един ден и ние по-голям път да видим.
Използвам темата (надявам се коректно), за да попитам дали някой няма път към Добринище/Банско тези дни, защото поне аз се завръщам към любимата Мочара...
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
