Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Мали Кораб (Честит рожден ден, Огнедишащ)
Петък, 00.00 ч. Централна автогара София ...Айде пак... Керванът тръгва отново... Миналата седмица бях на Тимфи и Смоликас, но къде по-знаещи и можещи от мен вече са написали всичко за тези планини и затова, вместо да пиша или да отида на Кобилино бранище да празнувам рождения ден на Огнедишащия, решавам да „затворя” сезона на „родна почва”...
Голем Кораб, гледан от гребена към албанската кота. Ранното лято на 2009 г.
От Скопие се „прекатурвам” на автобуса за Гостивар в 05.30 ч., а оттам в 07.30 ч. на „комбито” за Дебър. По пътя се разприказвам с млад служител на Националниот парк Маврово, който се оказва кумец на моя ятак в село Ростуша Милан, „чуварот”, демек клисарят на Бигорския манастир...Както и да го въртиш, светът все излиза малък... Пращам му много поздрави и, без да знам, че на другия ден вечерта ще си пием ракията заедно, слизам на разклона за Нистрово, Жужня, Бибай, Рибница, Грекай, Тануше и Нивище. Това са селата от Горна река (високата част на клисурата на река Радика) – те са албански по етнос, но мешани по религия. Има и църкви, и джамии. Православните албанци още от турско време ги наричат „шкрети” или както ми каза един стар човек тук: „дали са jезик, али са сохранили вера, а „шкрет” значи „сам”, защо никой ги не приима за свои”. Обратно, селата от Долна река, където щях да сляза след ден (и където вече бях слизал от Кърчин планина) са изцяло мюсюлмански, но говорят на чист македонски/български език. Това са „торбешите”. Те са старите дервенджии на планините наоколо, за което говорят и топонимите „Голема и Мала Корапска врати”, „Цигански пролаз”, „Торбешки мост”. С мен от автобуса слиза още един човек – Шабан, селският даскал на Нистрово, с който ще ги „избутаме” в сладка раздумка тия 7 километра чер макадан. Той преподава на 14-те деца от селото история, география, верска етика и гражданска култура – каквото и да значат високо в планината последните два предмета за овчарските синове и дъщери. За час и малко сме в селото, разделяме се като добри приятели, „влизам за малко в час” колкото да почерпя местните по цигара. След още половин час и 3 километра съм в изоставеното село Жужня. Вече виждам как Кораб вдига снага на хоризонта.
Самотната църква в Жужня и долината на Дълбока река. Рибничка скала вляво, Гури и Зи (Черен камък) в центъра, в сянката на облака, и масивът Кепи Бард вдясно.
Минавам реката и спирам при старата църква. Чудна е – стегната и пълна със стари икони и грижливо оставени свещи. Паля една, паля и една цигара – колкото да помълча.
Вярно, мъдро и казано с добро.
После хващам нагоре и повече почивки до бивака не правя. Пътеката плавно качва през прекрасна букова гора (само тук, на Кораб, и на Кърчин съм виждал толкова гъста, жива и девствена широколистна гора), докато „захване” под рида Кабаш. Отдолу остава долината на Дълбока река. Вода има само в началото и после – една хубава чешма, ама пътеката слиза 250м. до нея – чак в края на долината. Няколко сърни учудени пресичат пътя ми и се изгубват в дерето.
Чудната букова гора на Кораб планина.
Панорама от поляната Пралуга: Мал Кърчин най-вляво, вдясно от него Голем Кърчин, Веливар, високият, леко скрит от тъмния рид връх и Плоча, вторият отдясно наляво връх. Най-ниската точка на билото, вдясно от Плоча, е Чаф Танушес.
Рибничка скала вляво и Кабаш вдясно. Снимката лъже за наклоните и разстоянията – по-стръмно и по-далече е.
Отляво на дясно – Рибничка скала, Кабаш и Гури Куч в „по-правилни” пропорции. Гледано от склоновете на Мали Кораб.
И целият рид Кабаш: отляво на дясно Рибничка скала, Кабаш, Гури Куч, безименна кота, Кепи Гропа, Боази. Надясно, с острото понижение е основното било (границата), следват „фалшивият” Мали Кораб и, най-вдясно, „истинският”. Гледано от склоновете на Нистровски Кораб, ранното лято на 2009 г. Огнедишащ, това ти пожелавам – ридът Кабаш, но зимно. Мисля, че само ти, Павката, Аспарух и Стефан можете да го „изтеглите” от начало до край.
Сфинксът – отделно стърчаща скала между Кабаш и Гури Куч.
След 3 часа, вече на терасите под основното било, намирам малко поточе с малка полянка. Тук ще да е моят бивак. Хапвам на две на три, опъвам палатката, застилам шалтето, вадя чувала, подреждам всичко да си ми е на място като си дойда, вземам половин литър вода, една ветровка, една вафла (която така и не хапнах), тънкото сезалче с два карабинера за всеки случай, пикела и „резвам” нагоре. Часът е 15.30.
Първи поглед към Мали Кораб, вдясно. Гледано из-под Рибничка скала. Спал-недоспал, щом го видях, реших, че все някак ще докретам до върха същия ден. Неудържима красота.
Наистина първият поглед към Мали Кораб. Гледан от Голем Кораб, ранното лято на 2009 г. Решението беше взето тогава. Какво са 3 години? Просто едно търпение.
Пътят от бивака нагоре.
„Връщане на жеста”: Голем Кораб в средата и албанскта кота вляво. 3 години по-късно.
Като гранична зона, е пълно с пътеки, но всички те обикновено вървят под билото. Тук-там – като на превалите Иноска и Света Неделя – още се виждат развалините на югославските „гранични караули”. За минни полета тук не съм чувал.
Маршрутът на изкачването. Не го повтаряйте. Поне тези, които сами и без въже не са качвали Стефани. По-трудно е: абсолютен трошляк, брутален наклон, три-четири скални пояса от по 5-10м. всеки, с „чекмеджета” на всяка хватка, за капак снимката „не хваща” последните 140м. през относително стабилните болдъри... Докато си „разчиствах” пътя, дълго чувах как камъните се търкалят стотици метри надолу, увличайки със себе си други камъни... С риск да ми „кацне” нещо на главата вървях плътно до гребена с илюзията, че там скалата е по-здрава. Не влизайте в очевидния кулоар – той е „асансьор”, който само Ви чака, но за надолу.
Панорама от върха. Вдясно се вижда „фалшивият” Мали Кораб. Седлото долу е мястото, от което тръгнах нагоре.
Бегла представа откъде минах.
2683м. (по карта), 2737м. (по GPS). Все едно. Мали Кораб.
Where only the eagles dare.
И моята любима Албания, там някъде долу.
И 3 години по-рано. 2751м. или 2764м. (по карти), 2872м. (по инкриминирани изчисления). Все едно. Голем Кораб.
На фона на албанската кота в дъжда. Тя ми „изяде” времето за Мали Кораб тогава. И там беше луд трошляк, та овчарите в мъглата викаха ли, викаха отдолу, а аз „чистех ли, чистех” отгоре, че да мина.
И накрая: нормалният път за изкачване на Мали Кораб. Той е откъм Голем Кораб.
След 3 часа и 5 минути, малко преди да мръкне, отново съм пред палатката. Кипвам едно „триумфално” кафенце, после и една супа. Това ми е вечерята. 2100м. положителна и 850м. отрицателна денивелация – един дълъг и хубав ден в планината. Дълго и с кеф пафкам, оставяйки се на нощта да ме „глътне”. Лежа и се чудя дали, ако има рай на земята, той не е в планината – „студените звезди над мен и моралният закон в мен” (по думите на Кант, защото иначе би прозвучало нескромно), черните контури на върховете наоколо, монотонният ромон на поточето и там някъде долу, в мастилото на тъмнината, долината, която скоро ще ме върне в света на хората... На сутринта ставам по тъмно, пак кипвам кафето и пак почвам да се чудя – тоя път – накъде да хвана: да се върна и да катеря Рибничка скала и Кабаш или да продължа по границата, пък колкото успея да мина. Трезво преценявам положението – слънцето ще „влезе” късно в долината, скалите по Кабаш ще се мокри и хлъзгави, палатката няма да изсъхне и ще тежи повече в раницата, няма да видя нищо ново, нямам достатъчно цигари, а в Нистрово бакалия няма... Както разбрах на Мали Кораб, често спасението в планината е нагоре, а не надолу... В 08.15 ч. „запрягам” към билото и бързо – като всяко живо същество – стигам огрените от слънце простори. За по-малко от час съм на граничната пирамида при Боази. Изтръпвам от гледката пред мен и, щастлив от решението си да поема в неизвестното, „захапвам” Маликорабския траверс.
Основното било преди Боази. Вдясно е „фалшивият” Мали Кораб.
И гледката, от която занемях. Малокорабският траверс, който ме чакаше: Супля стена в средата, Дерза вляво и Църн камен вдясно – двата върха непосредствено пред Супля стена, Цигански пролаз е очевидният превал.
Боази най-вдясно и първите две безименни коти от траверса.
Мало йезерце в Албания.
И едно в Македония. Малко преди Цигански пролаз.
Дерза вляво и Супля стена вдясно. Все по-близо. Отзад вляво е Веливар.
„Жандармчето” на Дерза, гледано от върха. Засега проблемите са лесно преодолими.
Връх Дерза, гледан от другата му страна след приключване на траверса. Слизането става с леко неприятни подсичания отзад по левия склон-ръб.
Дългият ръб към първата кота на Супля стена. Снимката лъже за действителния наклон.
„Изненадата”. Най-вляво е първата кота, гребенът е някак си проходим надясно до самите челни скали. Слизането става с леко връщане до ужасно стръмен и тесен тревист кулоар, след който се подсича отляво по трошляци и скалички нагоре до седлото. Гледано от склона към главната кота на Супля стена.
Същият пасаж, видян почти от върха. Тънката тревиста ивица вляво скрива кулоара, изкачването към седлото става с подсичане през средата й.
„Ключът” на траверса – след откатерването на тези скалички върхът е само на 20-30 м. Ако те бяха непроходими, връщането с цялата багажерия ставаше кошмар.
2431 м.
И „послеписът”: Супля стена, видяна на слизане.
Краят на траверса: Чаф Танушес отпред. В дъното Веливар и Кърчин.
От дясно на ляво: Дерза, Църн камен и Супля стена.
Дългият път надолу из необятните корабски простори. Вдясно връх Плоча.
Целият траверс ми отне 3 часа. Дотук беше хубавото и лесното. Защото имам и да слизам – едни 10-12 километра до село Жировница , а оттам още 2 до основния път. А трябва да я свърша тая работа бързо, за да мога по светло да хвана стоп за някъде... А трябва и да бягам от стадата, които чувам в ниското, за да не стана плячка на шарпланинците – който ги е виждал, знае: 50-60 килограмови зверове, които винаги идват по няколко и не цепят басма никому. Затова вървя по високите пътеки с надеждата да не налетя на някой катун. Точно това се случва.
Катунът с добрите албанци.
За щастие освен кучетата, които, лаейки с оголени зъби, идват все по-близо, от катуна изскачат двама души и се затичват, крещейки, към мен. Веднага разбирам, че са албанци и спокойно тръгвам след тях... Намирам сложена маса – домашен хляб, домашно сирене и миш-маш. Предпочитам да пуша и да тичам надолу, но гостоприемството е закон за албанеца и така литва цял час. Облизвам си пръстите. По турско време е било така – албанците са били най-добрите хлебари, а горанците – най-добрите сладкари. Имам само един шоколад за тях, те ми го „връщат” като ми правят кафе. Прости хора от другата страна на планината, от Пешкопия, те ми предлагат и подслон за през нощта. Спомням си за Шарския си траверс от миналата година, когато след 14 часа ходене от Кобилица до Езерска чука пак добри албанци ме прибраха и нагостиха в един катун, че даже ми дадоха и прокъсаните си одеала да не мръзна... Със скромните си познания разбирам какво ме чака надолу – още един катун, една чешма и, ако тичам, един час до Жировница. И пак не „влязох” в албанските времена – тичах, а стигнах за час и четвърт. Нейде из пътя ме „лъхва” протяжната следобедна молитва на ходжата. Спирам и паля цигара. Спомням си как ходжите в тази клисура бяха мой часовник миналата година – с тях тръгвах по тъмно и с тях си слизах по светло от планината. Когато попитах в Скудрине един дали му пречи „нашествието” ми в селото по време на молитва, той каза единствено: „Всекиму свой Бог”. А аз се замислих тогава за тщестлавието, скудоумието, тесногръдието, догматизма или просто глупостта, които все раждат смешна-дребна суета, жалки мании за неповторимост, неотразимост, незаменимост, непогрешимост и квартално величие, раждат тъжни нискостеблени комплекси да не би някой друг да не може повече от теб и прочее парникови (д)ефекти на човешката душа... А този ходжа разби на пух и прах всичко това с три думи... и за добро, и за лошо.
Бистра планина и село Жировница. Клисурата на река Радика е помежду им.
В 16.15 ч. влизам в първата срещната кръчма, купувам цигари и почвам блага приказка с мъжете на чаша кафе. Прежалил съм времето – ще вървя по тъмно, все едно накъде. Странно, но и албанците, и торбешите се радват като кажа, че съм българин, за горанците да не говоря, само македонците се мръщят. Двама добри торбеши ми предлагат да ме свалят до основния път. Приемам. После „подкарвам” по асфалта към село Ростуша при Милан – дотам са 10 километра, все ще мина. Няма за къде повече да „блъскам” из планината – бил съм и на Бистра, и на Кърчин, и на Веливар, а най-близкото „непоминато” е чак отвъд Дебър – Караорман. Айде него друг път. Махам за стоп за всеки случай и след няколко километра ми спира... добър грък, тръгнал да види Бигорския манастир. „Носи” ме чак до Ростуша – нали Милан е клисар, та да разбере дали манастирът още работи – вече минава 18 часа. Работи – казва Милан, гъркът си тръгва, а ние с Милан и брат му, който работи в Националниот парк Маврово, сядаме на масата. Салата, ракия, пълен пепелник... Към полунощ лягам и почвам да чета... македонската версия за братя Миладинови. Става ми криво, не съм патриот, даже напротив, чоглаво ми е как можеш да обръщаш хора в гроба като пишеш хвалебствени книги за тях... или като им вдигаш паметници, както видях, че е станало с Гоце Делчев и Даме Груев в Скопие. След 4-5 часа ставам, за да хвана автобуса от Дебър. В 09.00 ч. съм в Скопие и до 15.00 ч., когато е първият превоз за София, се разхождам из града. Пия кафе на Вардара, шляя се по старата чаршия, отивам до калето, разглеждам старите джамии – те са толкова много. Всичко е някак естествено, разумно и даже красиво – патината на времето го е направило „свое”. Обратно, чудя се на „новата” или „истинската”, ако искате, идентичност на братята македонци – кич, безвкусица и еклектика в прослава на фикции...
Куршумлия Хан.
Сахат Кула.
Чаршията.
Калето.
Скопското позорище: Александър Македонски (IVв. пр.н.е.) в средата, цар Самуил (Х-ХIв.) вляво на белия паметник, Гоце Делчев вляво, Даме Груев вдясно (и двамата края на XIX - нач. ХХв.). А помежду им? „Бугарски окупатори, екзархистки училишта, великосрбска пропаганда ала Вук Караджич и Йован Цвиич, грчки клефти и jедно сонце – друже Тито”.
И бай Юстиниан I, византийски валия, а зад гърба му татко Филип Македонски. Някъде из целия тоя ансамбъл видях сгушени и Кирил и Методий.
Тъжната истина. Камени мост напреко македонското општество.
И грозната истина. Златни животински фалоси осветяват безсмъртието на незнайния войн. Прав беше тоя, дето е казал, че по-проклети българи от македонците няма.
Но да не завършвам накриво тоя пътепис. И без това стана предълъг. Самоопределението затова е самоопределение, защото е въпрос на собствена воля, преценка и съвест. Истината сигурно е друг въпрос. Моето мнение за нея съвпада с това на Питагор: има само една – личният пример.
Край.
Обща карта на терена. С червено – първият ден, със синьо – вторият. На тази карта върхът коректно е посочен като Мали Кораб.
Карта за първия ден. С червено – изкачването, със синьо – слизането. Тук върхът е даден с името Кепи бард. За мен това е погрешно. През 2009 г. за малко не качих въпросния Кепи бард в желанието си да избягам от стадо с кучета – той е връх източно от Голем Кораб.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Окт 10, 2012 7:51 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Разказваш увлекателно, за мен беше интересно от начало до край!
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Вто Окт 09, 2012 11:42 am
joropc
Регистриран на: 25 Яну 2011 Мнения: 649
Супер!
Вто Окт 09, 2012 12:12 pm
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6448
Чудесен разказ Иване, благодаря!
Пътьом си минал южно от водопада на Прой-и-фел - течеше ли по това време на годината ?
_________________ Бутам след осмата бира
Последната промяна е направена от dido на Вто Окт 09, 2012 3:04 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Вто Окт 09, 2012 12:44 pm
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Привет, Дидо. Турни ми една запетая пред името - и обръщение, и пунктуация е
Относно водопада - нищо не течеше. Дълбока река беше суха. Трябваше да ида доста нависоко, докато намеря вода - малки поточета, които се губеха след няколкостотин метра. Ако не сте се отказали да ходите, Ви желая успех. Ако имаш други въпроси, питай.
Чудесен пътепис за интересен край. Хубаво, е че има и градски снимки, те някакси придават особен привкус в завършека на авантюрата. Да не говорим, че на някои от площадните снимки човек може много да се смее и удивлява на уникалната профания на Македонската държавна управа.
Поздравления за материала и от мен
Чет Окт 11, 2012 12:14 am
ronkata
Регистриран на: 31 Дек 2010 Мнения: 143 Местожителство: София
Ей, Иване,
човек да ти се неначуди. Че интерсно разказваш като сме ходили, го знам. Че си енциклопедия по отнешение на места, където ходиш, пак го знам. Ама сега като го прочетох много драго ми стана и се надявам да се видим идния уикенд да се поразходим.
Браво още веднъж за пътеписа от такива чудни и непознати за обикновения гражданин места.
Ще чакам и други разходки да споделиш с аудиторията тук.
Поздрави
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
