В обятията на Пирин (втора част)

Леко се надигнах и ... о-хоо, Слънчо също се беше надигнал наполовина. И той като мен – не му се ставаше, спал сладко нейде зад Сиврията.

Да, ама Слънчо няма право да закъснява за разлика от мен. Останах да си лежа и изтягам. Беше студено и подухваше, та не ми се излизаше от чувала. Термометъра, който си нося показваше два градуса над нулата. Да, ама не се стърпях и не след дълго се надигах в седнало положение, за да мога да гледам околните простори. А простори от това място дал Бог. Гледам Слънцето и му се радвам. Най-напред започва гальовно, а после палещо те жари. Всичко наоколо е завладяно от неповторимо спокойствие. Отнякъде се чуват чанове – какъв хубав звук! Слънчо набира височина огрявайки и циркусите, тънещи в сянка досега. Езерата започват да блестят като разсъпани мъниста сред суровия планински пейзаж, сред оцветилата се вече в есенни багри планина.

Така унесен незнам колко време съм стоял, но изведнъж се сетих, че съм гладен. Я да видим какво има в торбата...ммм...мед и бисквити с овесени ядки. Хапвам ги. Междувременно вятъра утихна и това ми даде възможност да се попека по гащета. Ама как се грижи света за нас, направо да не повярваш! Всичко ни дава. Но често човек проявява голяма глупост като не се възползва от това или пък още по-лошо – унищожава го. Но в крайна сметка всичко е такова, каквото е. Светът е винаги такъв, какъвто трябва да бъде.

Така любувайки се на планината си откарах до обяд. Нещо този ден ме домързя и реших да го карам по-спокойно и да се наслаждавам. Спокойствието можеш да усетиш, когато и ти си спокоен – физически и психически. Събрах си багажа и слезнах на Тевното. Преди да си тръгна обаче, благодарих на мястото затова, че ме прие и изкарах една благополучна нощ и още по-хубави вечер и сутрин. Същото направих и с туфата клек. Това не е някакво религиозно правило, както може да си помислите (не съм религиозен, макар да съм възпитан в християнските ценности). Това е просто начин на отношение към света, желание да благодариш на “нещото” затова, че e допринесло, ти да се почувстваш добре. Сигурно изглежда странно, защото да проявяваме подобно отношение сме свикнали само между нас си, хората. Както и да е, всеки от нас сам избира какво да му е отношението към света, който го заобикаля, независимо дали е правилно или не. Малко се отплеснах, продължавам нататък.
На заслона имаше малко хора, дори отпред нямаше никой, всички бяха вътре. Като знам колко много народ се събира тук! Дори, докато си наливах вода си тръгнаха 5 човека и стана още по-празно (да бяха останали има-няма още толкова) Беше егати пустото, което на мен много ми хареса. Поседях малко на пейките, после обиколих езерото.

Навсякъде имаше от едно ниско до земята цвете с бели цветове. Ако не се лъжа се казва Българска горчивка и започва да цъфти, когато се заесенява. Интересното е, че на Витоша и Рила то е с виолетови цветове, а тук с бели.

Тази нощ мислех да се подслоня някъде и реших да ида до колибата в Башлийския циркус. Друго си е, когато човек има къде да се свре и да има покрив над главата. Това някакси е програмирано в нас още от праисторически времена и го придобиваме още в ранно детство, когато се чувстваме защитени в майчините прегръдки.
Поех със спокойна стъпка към Мозговишката порта – за къде да бързам?! Този следобед беше облачен и в следствие от това прохладен. На портата постоях малко да я разгледам – интересно дали опънатите синджири по Валявишки чукар се затрупват от снега, дали през цялата зима можеш да разчиташ на тях? Следващата спирка беше Превалски чукар. Тъй-като имаше време постоях и на него не малко време. Колибата се виждаше – нямаше никой. Тук се срещнах с едно момче и момиче. Те са първите туристи, които срещам пътя. С тях заформихме моабет, а и те мислеха да спят някъде на палатка и така заедно отидохме до колибата (висотомера показваше 2470м). Аз в колибата – те до нея с палатката. Тази вечер облаците се задържаха до по-късно и влачеха тлъстите си туловища и през нощта, от време на време почесвайки се в Бъндеришкия и Башлийски чукари. След като се наговорихме, легнахме да спим.

На 5 септември се събудихме рано, но тънехме в сянка чак до 8:30, когато и тръгнахме. Този ден се очертаваше топъл с не много облаци, т.е. жега си беше. Все пак около обяд взе да подухва и стана поносимо. Този ден бях планувал да ида до заслон Кончето и там да нощувам. Вървяхме по Типиците тримата с голямо удоволствие, приказката вървеше и кога ги минахме не усетихме. Слязохме на Дългото езеро, където се разделих с мойте спътници – те останаха да се кефят на езерото. Продължих надолу, срещнах няколко човека и завих към Рибното. После по немаркираната пътечка отидох до Муратовото езеро. Ех, страхотно езеро! От едната страна панорама към почти целия Бъндеришки циркус, а от другата гордо стои Муратов връх.

След като си топих краката и се наплисках, се излегнах с вдигнати крака на раницата – голяма отмора е това за тях, горките. Налях си два литра и половина с вода и пак ми натежа пустата раница. Все пак от тук до Кончето вода няма да има, това ще ми е. Докато се изкачвах към Влахинския превал си мислех, че вече четвърти ден съм по чукарите, а още не съм видял диви кози! Някъде се бяха покрили милите. И както си мислех за това до ушите ми достигна нежно блеене. Вдигам глава и гледам две козлета се боричкат. В следващия момент и те ме виждат и се скриват зад едни камъни. Междувременно от всички посоки почват да подскачат кози – малки и големи. Спряха се на почтително разстояние и продължиха да си вършат техните си работи, сякаш мен ме нямаше. Разбира се, от време на време ми хвърляха по едно око. Явно не са наплашени, все още на са стреляли по тях.

Продължих нагоре и вървенето по тази глуха долчинка ми доставяше истинско удоволствие, независимо от големия наклон. Излязох на билото, а отсреща Влахинските езера весело блестят, а Гредаро стои замислено над тях като някой баща, който гледа игрите на палавите си деца. Ето ме и на Хвойнати, но удоволствието от това, че съм го изкачил веднага се замества от респектиращото чувство, което те обхваща пред вида на най-големия и най-високия пирински връх, върха на върховете – Вихрен!

Отпивам глътка вода и изпотен сядам да го съзерцавам. Гледам няколко души се напъват нагоре и още няколко слизат. Голям баир! Да те е кеф да го изкачваш. Юрвам се нагоре. Умората я няма вече, изпаднал съм във височинна еуфория. Пристигам на върха ухилен до уши. Имаше 4-5 човека, които ядяха. Поздравихме се. Единият, леко застаряващ господин, с голямо наслаждение си пушеше
лулата и културно беше застанал така, че димът да бъде отнасян от вятъра в противоположната посока на останалите хора. По-късно останахме само двамата на върха и се заприказвахме. Оказа се, че този господин е моряк и рибар, и всяка година идва на Вихрен – „Да гледаш на света от високо те променя. Оказва ми много специфично влияние, което не мога да ти обясня. Затова идвам тук ... да гледам света от високо.” Така е, всеки намира за себе си по нещо в планината. За нея е писано много от различни виждания и интерпретации. Научни, поетични, пътеписни, мемориални, медико-биологични, геологични и т.н. и т.н. Въпреки това тя още не е обхваната и изчерпана. Както и да се интерпретира, тя остава необятна.

В 16ч. останах сам на върха. Зяпах насам-натам, ходих нагоре-надолу, слязох малко и по Джамджиевия ръб да видя как е положението без сняг. Там изненадващо за мен ми се изтощиха батерийте за фотоапарата. Е, какво да се прави, тъкмо няма да се заплесвам да правя снимки. Мислех вече да тръгвам към Кончето, когато в главата ми се породи една идея – да остана да нощувам тук. Ами защо не?! Слушах прогнозата по радиото - времето го даваха добро. А и в източната част на върха си има едни специални ... „леговища” да ги наречем, за ентусиасти, представляващи натрупани камъни в кръг, против вятъра. Има четири такива „леговища”, харесах си едно и си го доизградих с още камъни, заравних пода и го изчистих от по-големи камъчета, всъщност остават само ситни песъчинки, които не ти убиват. Пренесох раницата в укритието. Върнах се обратно при пирамидата като се облякох добре. Сега ми предстоеше да се наслаждавам на върха и въобще на всичко около мен, така да се каже, да изживея мястото. А мястото е уникално. Стоях и гледах, изучавах кое, къде и какво се вижда. Обадих се по телефона на един приятел да споделя емоцията. Често минаваха ято алпийски гарги.

Гледах залеза. Откъм Влахина река мелодично подрънкваха чанове. Наблюдавах как една алпийска завирушка (вид пойна птичка, обитаваща високите планини) се бореше с една коричка вдървен хляб. След това кацнаха два гарвана и започнаха да обикалят напред-назад в търсене на нещо за ядене. Стъмни се и седнах до един камък недалеч от пирамидата. Както си се вслушвах, чух търкаляне на камъни, падащи надолу към северната стена на върха и отекващи в Казана. Чух кратко блеене. Кози! Замръзнах на мястото си. След малко се появиха два силуета на фона на все още светлеещия хоризонт. После още три, а надолу се чуваха и други да събарят камъни по стръмния склон. Един от силуетите започна да се приближава с наведена глава (явно и те търсеха нещо за хапване оставено от туристите – хвърлена огризка от ябълка, изрезки от домати и др.). Стигна на около 5 метра от мен и наостри уши. Усетила беше, че нещо не е наред. Но не се уплаши, продължи си напред като мина леко встрани от мен. Другите кози минаха, но по-надолу по южния склон. Бяха поне 15-тина. “Я виж ти какво става по Вихрен вечерно време!” - възкликнах. Бях се схванал и реших да стана – козите бяха отминали вече. Отидох и застанах на завет до пирамидата (духаше слаб вятър, но си беше хладно). При поредното поглеждане към звездите над мен мина безшумно черен силует на птица. Направи два кръга около върха и изчезна нанякъде. Очевидно за мен беше, че това е някакъв вид сова, но не очаквах, че се изкачват толкова високо да ловуват. Подобно нещо ми се е случвало на тревистото било на Витоша, но Вихрен е доста по-висок и чукарест. Но какво знаем ние за тайните на Природата? Отговорът е прост – нищо! Или, добре, знаем по нещичко, но то е доста ограничено. Стана късно, а трябваше да поспя малко все пак и отидох да се пъхна в чувала. Яко ми ставаше като се замисля на какво място съм попаднал! Чувството беше ново за мен, неизпитвано досега. Станах доста преди изгрев, отидох до пирамидата и се върнах, човек трябва да се движи, за да си сгрее краката. То не беше чак толкова студено, ала като стоиш известно време на едно място и изтиваш. Ето го и Слънцето, най-сетне. Отново наблюдавах събуждащата се природа, изпитвайки най-искрено умиление и възторг. Стана 9ч. и 30мин. и тръгнах надолу към Премката. Благодарих на камъните, които ме пазеха от вятъра и като цяло на върха, тази високо издигната грамада от скали. Слезнах в Казана – едно поразително по своята сурова красота място. На душата ми капеше мед. Чувствах се прекрасно! Душа и тяло чувстваха едно. От хижа Бъндерица по пътеката (която в ниското преминава в ски-пътя) слязох в града. Колкото и нежни думи и сравнения да изтръгнем от сърцата си не можем да опишем онова, което само чрез възприятията си можем да усетим и изживеем. Думите сами по себе си нищо не означават, ние боравим с тях имайки предвид тяхната информационна обвивка. В този смисъл, думата Пирин винаги ще ме вълнува, знаейки от собствения си опит какво се крие под това название.
Край.

Нямам думи Respect

Горното Полежанско езеро, Момин двор и за капак Вихрен! Човече, ти си поставил рекорд по нощуване на най-голяма височина в рамките на 4 дни! Още веднъж - поздравления!!!

Пътеписът е страхотен! Надявам се повече хора да го прочетат. Да си жив и здрав и занапред да ни радваш с подобни неща.

Поздрави. Жалко за батериите на фотото. Щеше ми се да видим нещичко от написаното в края.
ръкопляскания

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

И тези снимки са чудесни! Smile

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Браво, страхотен пътепис, а усещането за планина .... нямам думи просто.

Цецо,планината е в кръвта ти! Радва ме факта,че имаш бодър дух и жив поглед , за да видиш всичките тези Пирински красоти! Планината е мощен източник на енергия,стига човек да съумее да я усети! Ти определено си я почувствал! Поздравления!

_________________
Хората идват и си отиват,но ПЛАНИНАТА остава!

Последната промяна е направена от Chamovsky на Пон Сеп 08, 2008 3:15 pm; мнението е било променяно общо 1 път

уникално усещане! ръкопляскания

Благодаря ти!

И аз благодаря, чете се на един дъх и те пренася там горе...

Снимката с гаргите е страхотна... представям си те как оглеждат всяко кътче от любимата планина. Respect

_________________
Който пие бира не умира!

Друмчо...евала батка...
Добро разказче си спретнал. Увлича.
Май ще идвам на уроци по поетично майсторство при теб... Wink

_________________
Планинското притегляне е обратно на земното - нагоре, а не надолу.

Страхотен пътепис - и като снимки, и като съдържание, и просто, като отошение към планината!

Хубави мисли, хубави снимки. Тая с птиците над главното било ми хареса много. Поздравления и пожелания за нови приятни изживявания в Пирин!

Браво, впечатлена съм!!! Чудно бързоходене, чудни преживявания, чуден пътепис, чудни снимки!!!
Поздрави Very Happy

Искренни поздравления!!Невероятен пътепис и снимки!!Един от най-стойностните тук!
Познавам много хора,които са качвали Вихрен,но никой не е нощувал там.Иска се невероятна воля и душевно спокойствие за да го направиш!Още веднъж поздравления!!