Казвам се Венци, след седмица правя 22 години. Родителите ми ме дариха с любов към планината, като ме водиха още когато бях много по-малък. На доста места сме ходили, но спомените ми са само на отделни сцени и през последните три години се опитвам да ги "обнародвам". Отдавна ви чета, но за пръв път ще пиша за пътвуването си и то какво пътуване беше! След като тази година се обзаведох с обувки, палатка, чувал и самонадуваема постелка дойде време да ги тествам на малко по-сериозен поход. До преди това ходих все с подръчни материали на еднодневни и двудневни походи до популярните дестинации.
Преходът който направих от 18 до 22 август бе по цялата дължина на Рила, тръгнах от град Костенец и стигнах до Бистрица, по мой изисления около 100 км. Пътувах сам, защото никой от редовните ми придружители не можеше да си вземе отпуска с толкова кратко предизвестие. Аз съм човек, който обича самотата и дори с приятелите си се срещам на подходящи интервали, така че това не само че не беше проблем за мен, а дори ми даде възможност да дам свобода въображението и мислите си. Знам че не е хубаво от гледна точка на безопасността, но бях оставил маршрута си на майка си, с която се чувахме всяка вечер и когато минавах през някоя хижа казвах накъде отивам.
Имаше много чудни моменти, запознах се и с много интересни хора - един от тях е Швед, който срещнах на слизане от Мусала, който обикаля Източна Европа с колело, до тогава беше изминал 2500 км! Ангел Джамбазки от ВМРО ме питаше за упътвания и едва сдържах напъна си да го объркам, но съвеста не ми го позволи. На Кобилино Бранище ми правиха компания една двойка, Емил и Магдалена, като той беше бивш планински спасител с невероятно чувство за хумор - цяла вечер съм се смял от сърце на бисерите му.
Всички, с които се заговарях, бяха изумени от няколко неща - че съм сам, дължината на целия маршурт, колко изминавам на ден и на това, че ставам в 5 часа и до 6 съм тръгнал по чукарите. Старите планинари казват, че за планина се тръгва по тъмно и този път почти го изпълних. Всички ме питаха или "не те ли е страх" или "не ти ли е скучно сам". Толкова пъти чух тези въпроси, та го превърнах в малка игра, всеки път да измислям все по-остроумен отговор.
Който има фейсбук акаунт, може да разгледа целия албум там, достъпът до албума е публичен:
Ден 1:
Тръгнах с влака от 10:30 от София и по обед вече бях в Костенец, където за 2-3 минути успях да спра една кола да ме качи до вили Костенец. От там в 13:00 се насочих по пътя към хижа Гургулица, откъдето по жълтата маркировка тръгнах към връх Белмекен. Маркировката е в много лошо състояние и на няколко пъти се загубих. Този път си бях взел компас с мен, който се научих да използвам едва миналата вечер и ми стана най-добрият приятел. В подножието на Белмекен изгубих за пореден път маркировката и след безуспешно търсене тръгнах право нагоре. В 19:00 вече бях на върха и в 20:00 бях слязъл до хижата, където освен мен имаше още две групи. Една от тях ме почерпиха с ракия и си говорихме до към 21:00, когато аз се ориентирах към лягане, тъй като ставам в 5 часа, за да предприема дългия път, който ме очаква през следващия ден.
Ден 2:
В 5 часа беше тъмно и студено, но се оправих и закусвах и към 6 вече бях тръгнал към връх Равни чал по коловата маркировка. На хижата имаше табела с времената за различните преходи и се втрещих, когато видях, че до Мусала са 12 часа. Хванах се на бас със себе си, че ще стигна там за 9. Сутрешното слънце обля с розова светлина склоновете пред мен и бе изключително красиво. От билото ми се отрки страхотна гледка на запад, както и към Сивричал, който беше следващата ми дестинация. Отдалеч ми изглеждаше невъзможен за изкачване, но когато стигнах до подножието му видях, че не е толкова трудно. Пътят прилича изключително много на този към Мусала. От там се запътих по червената маркировка на запад към Мусала. До Маришки чал не срещнах почти никакви хора, две двойки с колела и една малка група от трима души. Около казаните си изкарах ъкъла, защото в далечината през пътека притича нещо огромно и кафяво и единият ми диоптър далекогледство допринесе за това да си помисля, че е мечка, но за щастие се оказа куче пазач, стадото му беше малко по-надолу. Все пак като минах покрай стадото, кучето се хвърли да тича в моята посока и лаеше и ръмжеше. Пулсът ми се ускори много рязко и единственото ми успокоение бе, че 50 метра зад мен имаше 2-ма чужденци и че те са в по-голяма опасност. Може и страхът ми да е глупав, но винаги си изкарвам ъкъла в подобни моменти. В крайна сметка подтичваше след нас 15тина минути и ръмжеше острани, явно докато не прецени, че сме достатъчно далеч, за да бъдем опасност за стадото му. Точно в 15:00 си поръчах чайче с ром на Мусала и бях изключително горд, че изпълних поставената си цел. Времето горе в началото беше хубаво, но точно когато реших да тръгна към Малка Мусала, облак се качи от Леденото езеро и напълно заварди пътя до там и не посмях да тръгна. Заговорих се с планинския спасител там и преди да тръгна той ми подари едно шише минерална вода от бара, виждайки че моята е малко и защото до Грънчар, където щях да спя, нямало вода. Страхотен жест! Имаше и една група, която беше тръгнала на двуседмична обиколка на Рила и Пирин, по една седмица на двете, нещо, което мисля да направя догодина. В 16:00 тръгнах към Грънчар и не бях слязал и 50 метра, когато лявото коляно, на което имам хондромалация, рязко ме заболя. Аналгинът не ми помага или поне не достатъчно бързо и си бях взел от аптеката разтворим Диалгин. Пих го за пръв път, но боже, какъв ефект имаше! За 15 минути бях като нов и продължих надолу. По този път срещнах шведа, за когото писах по-горе и малко забавихме темпото и двамата до разлкона, за да си поговорим. Беше дошъл с колело до хижа Марица и се връщаше натам. За 3 часа успях да сляза от Мусала до Грънчар, където имаше ужасно много хора и то предимно чужденци. Няколко много големи групи. Взех си бира и се запътих към отсрещния край на езерото, за да си опъна палатката.
Ден 3:
Пътят за днес ми беше от Грънчар през Рибни езера до Кобилино Бранище. Отново станах в 5 часа и за моя изненада долната половина на палатката ми беше замръзнала и трябваше да поизчегъртам леда преди да я прибера. Тогава разбрах, че новият ми чувал е хубав, защото даже ми беше топло през ноща. Първите хора, които срещнах бяха чак на малкото връхче до Канарата, откъдето се открива страхотна гледка към Рибните езера. Там прекарах околко час наслаждавайки се панорамата. Не знаех, че за Канарата трябва да се свие от коловата маркировка по едни пирамидки и я бях подсекал, но хората там ми казаха откъде е пътят и че в никакъв случай не трябва да я пропусна, щом съм дошъл до тук. Качих се до там, но малко бях разочарован, от безименното връхче на запад от нея гледката беше много по-хубава. От там се спуснах по пътеката от изток, която отгоре изглеждаше много, ама много по-кратка, отколкото бе в действителност. До долу стъпалата ми се бяха набили много жестоко и около хижата се разхождах бос, за да ми починат краката. Усещането от малките камъчета по стъпалата ми беше страхотно. Тук хапнах най-невероятната манджа, кюфтета в червен сос. Без да преувеличавам, с ръка на сърце си казвам, че по-вкусно нещо не съм ял никога. Поздравих готвачката за страхотната работа и тя грейна, което ми достави допълнително удволствие. От там тръгнах по червената маркировка към Кобилино Бранище и когато коловете се насочиха към билото тръгнах по тях. Тук направих едни от най-хубавите си снимки и от три от тях съчетах невероятна панорама на Жандармите. В 19:00 бях на Кобилино Бранище, където срещнах Емил и Магдалена. Те ме посрещнаха с новината, че вътре има мишки. Емо се отнасяше с такова чувство за хумор към тях (не след дълго официално кръсти заслона Мишкарника и каза да го разпространявам), че каквито и притеснения да имах се изпариха. Не смеех да си опъна палатката отпред, защото постоянно минаваха животни и някак си не ми се искаше да се събудя от някое копито върху мен. Ако знаех, че до най-горното поповокапсо езеро ще ми отнеме час и 20 минути, колкото го взех на следващия ден, щях да отида още същата вечер там (на сутринта заварих там една палатка на брега).
Ден 4:
Явно мишките ги беше повече страх от нас, отколкото ние от тях и не ни бяха притеснявали цяла вечер. За всеки случай чувала ми беше стегнат та само носа ми се подаваше в началото, но беше много топло и в течение на ноща го разтварях все повече, като сутринта си беше направо отворен. Тръгнах в 6 и в 7:30 вече бях на Поповокапския превал. Сутрешно слънце правеше Мальовишкия дял да изглежда почти магически. Емил ми каза, че не ми препоръчва да го изкачвам и да си вървя спокойно през страшното езеро, защото било опасно, но аз нали съм си упорито магаре си се насочих към Голяма Попова Капа. Понеже ми беше много трудно да различавам кой връх кой е по билото ги изкачих всички до Ловница, да не би да пропусна нещо интересно. Определено това беше най-интересната част от прехода ми. Малко ми напомни на Пирин, който е по-голямата ми страст, може би това допринесе за интереса ми. Отне ми значително повече време да стигна от превала до БАК, отколкото предполагах. За разлика от първите дни вече ме мързеше да си водя дневник за времената, та може би се заблуждавам, но май към 11 бях на заслона. Така и не успях да намеря пътеката, която е посочена на картата от Ловница до Бак, та си слязох право надолу. Мислех от там да се насоча направо към Мальовица, но тъй като храната ми привършваше (бяха ми останали 2000 ккал за ден и половина) реших да слязах до хижата, да обядвам и да си почина. Много хора. Имаше една огромна група от изключително неподготвени хора, като някои от тях бяха тръгнали със сандали да изкачват Мальовица... Караха се за глупости и понеже не исках да ги засичам по пътя им дадох 1 час преднина. Хижар не видях, само три деца на неповече от 15-16 години, които работеха на бара. Едното момче се държеше малко нагло, а момичето постоянно крещеше от другия край на столовата. Бяха надули уредбата и постоянно викаха. Направи ми отвратително впечатление. За час и 40 минути бях на върха, като не броя 30те минути излежаване на Еленените езера. От тук имам страхотна панорамна снимка на югоизток, с която започна този разказ. В 16:20 тръгнах към Рилските езера. Искаше ми се да се отдам на снимане отвисоко на езерата, при положение, че вечерното слънце ми предостави чудесна светлина, но стъпалата ми бяха много набити и единственото ми желание бе да сляза до хижата да вечерям и да пия една бира. Все пак успях да хвана няколко хубави кадъра. От Мальовица до там ми трябваха 3 часа. Бях си оставил езерата за накрая, с надеждата, че няма да има толкова много хора както през уикендите, но когато пристигнах на хижа 7те езера, бях шокиран от броя палатки, които се намираха там.
Слизайки към хижата се заговорих с една жена, която беше изключително любезна, докато не разбра, че съм атеист. По едно време започна да ми обяснява, че на езерото Окото се медитира за спасение (или каквото и да бепе, не запомних), на вече пречистените души. Изключително любезно (наистина!) и казах, че съжалявам, че ще я прекъсна и да не ми се обижда, но темата не ми е интересна. След като тя продължи да я разисква (видиш ли ти, как съм бил ценял планината без да съм бил "духовно настоен") и казах, че нямам нищо против хората да мислят, че работят за спасението на душата си, ако така им харесва и тя ми заяви: "Ама как така "хората да мислят", та то си е факт, то е реалност!". В този момент разбрах, че няма да ме остави намира и и пожелах приятна разходка и избързах напред. Тя каза "А изглеждахте толкова приятно и любезно момче...", изключително разочарована от неуспеха си (междудургото по някое време вмъкна, че била професор доктор на точните науки, не разбрах на коя точно точна наука, но Господ да ни пази от такива Професори!). Взех си бира и се запътих на 20 минути западно от хижа 7те езера, ан едно самотно хълмче, на което ми се откри страхотен изглед към Долното езеро и там се настаних да нощувам. Добре че се бях отдалечил достатъчно, защото откъм хижата от 20 до 23 часа се изви едно виене, така де пеене и тогава оцених колко добре съм направил, че съм си взел тапи за уши. Човекът имаше хубав глас, но щях да се побъркам ако го слушах три часа да се дере с цяло гърло.
Ден 5:
Последен ден. Позволих си да поспя и станах в 7 и се запътих към хижата за кафе и закуска. Няколко души се оплакваха от певеца, но явно никой не е посмял да му направи забележка. Не мога да ги разбера, ако аз бях там нямаше да ми мигне окото. Нямаше да го спра веднага, да си пее човекът, но разбиране трябва да има и от двете страни. Тази сутрин ми беше лошо, през ноща повръщах, така и не разбрах защо. В 9 се запътих към хижа Иван Вазов по синята маркировка над Окото. Движех се много бавно, чувствах се много изтощен, липсваше ми ентусиазмът от миналите дни. 3-те часа до там ми се сториха като цяла вечност. Там си наложих да остана и да почина един час. Пих чай, хапнах един шоколад и почетох малко. Когато тръгнах установих, че силите ми са се върнали и зареден с нова енергия тръгнах по червената маркировка към Бистрица. Жената, която готвеше ми каза, че на нея и отнемало 10 часа, тоест на мен щяло да ми трябват около 7, което ми се струваше подозрително много и така си беше, за 5 часа бях в Бистрица. Обаче пътеката от разклона за Острица надолу е отвратителна и почти не съществува, обрасла е с глокове и млади елички, та последните 3 часа ми бяха истинско мъчение. И без това не харесвам горските части на планините, защото са еднообразни и умирам от скука, а тук имаше и допълнително затруднения. Интересното е, че маркировката е свежа, тоест някой поддържа нея, но не и пътеката?!? Целите ми крака и ръце са в рани от нея. Един пореден клон ми скъса пласмасовата свръзка на презрамката на раницата, та трябваше да я вържа на възел, за да продължа. Към 17 часа изведнъж ме втресе и за 5 минути вдигнах много висока температура, почнах да се замайвам. Пих фервекс, който почти не ми помогна и продължи да ми става по-зле, още малко и щях да звъня да бърза помощ (вече бях на черния път над Бистрица). Спрях на сянка и почаках малко. По едно време повърнах и за минути се освестих, температурата ми изчезна. Беше много странно, така и не разбрах какво стана, да не би да съм се натровил с нещо? По пътя ядох малини, къпини и джанки. Първите две няма как да сбъркам с нещо, та евентуално да са джанките? Ама цялото ми детство съм прекрал по джанкови дървета, това и приличаше на такова и имаше същия вкус. Не знам. Както и да е, слава богу, всичко се размина добре и в 18 часа бях в Бистрица. Изключително странно бе, че следващия автобус за Дупница бе в 19:35, при положение, че последния влак за София от ДУпница е от 19:41, тоест се разминават за малко. Абсурдно разписание. Реших да стопирам кола до Дупница. Извадих невероятен късмет и още първата кола, на коята махнах спря и то в центъра на селото! Късметът ми не свърши до тук, оказа се, че човекът е за София. Ако и това не стига, Георги, така се казва, бе също запален планинар и познаваше Рила много добре, та по целия път обсъждахме прехода ми, както и някои негови преживявания из планините. Беше чудесен завършек на великолепния преход, изобщо не усетих кога стигнахме в София, и беше достатъчно, за да премахне негативизма, от последните няколко часа и да се прибера в добро настроение!
Чет Авг 23, 2012 12:48 pm
irina
Регистриран на: 16 Сеп 2007 Мнения: 759
Супер разказче!
Чет Авг 23, 2012 2:01 pm
sprocker
Регистриран на: 26 Май 2012 Мнения: 39
Мерси и изживяването беше такова
Да се посъвзема малко физичекси и началото към средата на септември може и един Пирин да направя
Чет Авг 23, 2012 5:25 pm
bubo
Регистриран на: 25 Юли 2012 Мнения: 50
Поздравления за прехода и разказа!
Ако не се лъжа,с теб се разминахме...може би на 7ми/вторник/ по пътеката от х.вада за цпш,аз бях малко преди последното изкачване, ти пак береше малинки и ме попита ...колко е до Яворова поляна?да знаеш физиономист съм.
Отново браво за прехода!
Чет Авг 23, 2012 9:07 pm
sprocker
Регистриран на: 26 Май 2012 Мнения: 39
Не съм бил аз, дните в които бях са 18 до 22, вчера вечерта се прибрах
(бтв, не знам дали си личи, но снимките са правени с най-обикновен фотоапарат за 100 лв. Миналият път на Витоша ме хвана яд, че нямам с какво да снимам и преди да замина за Рила си купих най-евтиния канон, който намерих. Ако слънцето не ми е баш зад гърба трудно се оправя със светлината, но с малко играчка се получиха)
Чет Авг 23, 2012 9:10 pm
bubo
Регистриран на: 25 Юли 2012 Мнения: 50
не съм казал нищо за снимките...страхотни са,просто като те видях и се сетих ,че и преди сме се срещали.
Последната промяна е направена от bubo на Чет Авг 23, 2012 9:24 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Чет Авг 23, 2012 9:18 pm
sprocker
Регистриран на: 26 Май 2012 Мнения: 39
не ме разбра, просто бях забравил да го спомена в първия пост и го вмъкнах като послепис, нямах преедвид, че си казал нещо за снимките
Може да е било някъде другаде по планините, но на 7ми си бях в София
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Супер разказче!
