Как търсих (и намерих) Черни връх

Разполагахме само със съботата за едно планинско кефче и смятахме с булката да се разходим по Витоша. В последния момент тя бе възпрепятствана. Реших, че това ми отваря повече възможности за нещо по-интересно. Наумих си да се кача на Черни връх през заслон "Синята стрела" – хем разходката да е по-дълга, хем да има някакво предизвикателство, предвид очакваната мъгла.

Речено-сторено. В 7:30 се изсипах от рейс 69 и задълбах със снегоходките нагоре. За мое учудване, нямаше и помен от стъпки. Обикновено до заслона винаги има пъртина, но сега имах удоволствието сам да си я правя през хубавия сняг. Беше дълбок, но със снегоходките се вървеше отлично. По билцето бръснеше неприятен вятър, но не беше студено. Малко под заслона обаче вятърът се засили доста и хвърляше в муцуната ми обилен сняг, вдигнат от земята – тук пътят ми беше точно срещу вятъра. На няколко пъти спирах и му обръщах гръб, защото си беше доста гадно. В 10:15 се вмъкнах в горния заслон да закуся, че от газенето вече бях успял да огладнея. В заслона някъде от тавана се сипеше сняг при всеки порив на вятъра – имаше нещо неуплътнено.

Приготвих се за вятър – пухено яке, втори ръкавици и маска-бандитка – и се измъкнах навън. Излязох на билото на Белчева скала отляво, защото надясно си изглеждаше страшно. Не си правех никакви илюзии, че борчетата по склона означават безопасност. Кой знае, дали е падал толкова сняг, откакто са порасли, в тия ялови последни зими. По моя път трябваше да преодолея само една 10-метрова пряспа на стръмнината под ръба на билото. Вятърът духаше насреща и тук, на подветрения склон, се бе събрал бездънен сняг. Като се качих на него, потънах здравата заедно с всичките снегоходки. Пред мен през снега вървеше дълбока хоризонтална пукнатина, а над нея – още няколко такива. Това хич не ми хареса, въпреки че склончето беше съвсем "мини". Мини-микро, ама пресметнах, че 10 на 5 метра и поне 3 метра дълбочина правят 150 кубика сняг с маса не по-малко от 15 тона, което си е съвсем достатъчно при лош късмет!

Притичах, колкото бързо можах, нагоре и се появих на ръба, където вятърът духаше свирепо и снегът бе изстърган до тревата. Аз обаче бях доволен от промяната, въпреки че всичко по мен плющеше оглушително. Продължих напред към Белчева скала, но не ходих чак до котата. Мъглата се бе сгъстила и със зор едва различих, къде да кривна наляво към връх Малък Котур. Малко под това връхче се позизясни и ми хрумна да снимам поне връхчето – духаше много силно и използването на самоснимачката беше немислимо. Внимавайки да не допусна да литне нанякъде нито раницата, нито ръкавицата, нито калъфът на апарата, си щракнах снимката и продължих нагоре. Мъглата пак ме захлупи и се сгъсти така, че съвсем нищо не се виждаше. Предвид очевадната лавинна опасност много внимавах, накъде вървя – опитвах се да се придържам вляво към слабо изразеното билце, но без да го пресичам (от юг има стръмен склон). Това звучи лесно, но хич не беше, като се има предвид, че видимостта беше около 20 метра. Накрая по-скоро усетих по релефа и вятъра, отколкото видях, че излизам на билото при вр. Голям Котур (или Сиврикая).

Дотук добре, но сега идваше тънката част от работата – да стигна до Черни връх, намиращ на около 4 километра напред, "някъде там" из непрогледната мъгла. През 2011 г. Дирекцията на парка сложи стълбова маркировка и аз реших, че предвид мъглата може би няма да е зле да я намеря. Стълбовете обаче не следват никаква естествена линия на релефа и намирането им не е лесна работа. Тръгнах на север-северозапад, ориентирайки се главно по вятъра и сегиз-тогиз сверявайки посоката с компаса. Идеята ми беше да пресека много косо трасето на стълбовете.

Вървях така известно време, борейки се с вятъра, който все ме изкушаваше да завивам надясно, за да ми е по в гърба, но аз не се поддавах. На няколко пъти трябваше да спирам и да поизчакам минута-две, защото в мъглата буквално не виждах, къде ще поставя крака си – на снега или в някаква дупка. Всъщност през повечето време се виждаше на 20-30 метра, но по безкрайните равни поляни, по които вървях, всичко бе толкова равномерно бяло отвсякъде, че на моменти се чувствах като напъхан в топче за пинг-понг.

За моя собствена голяма изненада по едно време из мъгела се появи един стълб от новите. Върхът му се подаваше само на има-няма метър над снега и на него пишеше номер 34. Значи, вече знаех, точно къде се намирам - бях на 6 стълба северно от разклона при вр. Ярловски Купен. Тръгнах на север, взирайки се напрегнато в мъглата за номер 33. Минах 100, 150 метра – нищо. За момент си помислих да се върна по стъпките си, докато още не ги е завял вятърът, и да повторя търсенето, но махнах с ръка и се отказах. Колко време ще ми трябва, за да издиря по тоя начин още 33 стълба? Сигурно тук щях да си замръкна. Продължих по компас на север през белия континуум.

Тук му е мястото да кажа няколко думи за тази нова стълбова маркировка. Тя започва от седловината между Голям Резен и Скопарник (тук е стълб номер 1, който е до стълб номер 58 от маркировката Черни връх – Железница). На юг се дели на два клона: главното трасе е по билото на Витоша (вододела между Черно и Бяло море) чак до Бука преслап, а от стълб 40 (малко преди Ярловски Купен) наляво се отделят стълбове покрай вр. Сива грамада и вр. Голям Ветрен за с. Ярлово. Това добре. Лошото е, че маркировката е направена в разрез с добрата практика и върши работа само при хубаво време без мъгла, което, разбира се, не е най-критичното предназначение на една маркировка. Колегите маркировачи просто са набучкали стълбовете покрай лятната пътека, следвайки всичките и извивки. Азимутите между всяка двойка стълбове са различни – всеки сам за себе си. Ето защо реших, че ще е излишно да я ползвам в дадените условия. Имах през лятото възможността да изразя неудовлетвореността си от тази маркировка пред хората от парк "Витоша", които са ми приятели, но, както се казва – след дъжд качулка...

Сега целта ми беше да се движа по равното малко западно от билото, докато изляза на стълбовете от базата на НСА към Черни връх. Това, което видях над заслона и после по източния склон на Голям Котур, изби от главата ми всичкото желание да слизам после към Железница, както отначало си мислех. Наистина склоновете бяха някаква страхотия и дори трасето на стълбовете под Скопарника не ми се виждаше лавинобезопасно при тия условия. Възможно е да се мине по билото до вр. Карачаир и оттам да се слезе надолу до базата, но не и в тая мъгла - най-вероятно щях да се натреса насред някой лавинен склон вместо в базата. Но първо трябваше да стигна до Черни връх. С компаса в ръка и движейки се под постоянен ъгъл спрямо вятъра продължавах да трамбовам из мъглата. Горе не се затъваше изобщо – вятърът отдавна беше издухал всичко меко. Не беше студено, макар че вятърът беше неприятен. Но и той не беше чак толкова силен, че да пречи на вървенето.

Не си гледах часовника, но по едно време започна изкачване и се появиха скали. Първо реших, че съм около вр. Скопарник, защото там има подобни работи. Опитах се да изляза на самото било и... се блъснах в маркироката от базата на НСА. Бил съм малко по-бърз, отколкото си мислех. Опитах се да разбера, къде точно съм по номерата на стълбовете, но за проклетия всички те бяха облепени със заледен сняг. Изтръсках 4-5 стълба, но все оставаше лед точно върху номера. Накрая един номер се показа и беше 11. Я-а-а, че аз направо съм стигнал! След десетина минути бях на топло и завет в стаичката при Чавдар. Нямаше много хора, както е обикновено в почивен ден – само 4-5 души се сменяха по масите. Аз помързелувах около половин час, обядвах, погалих грамадния риж котарак, за когото е трудно да се каже, дали е по-голям, отколкото мързелив, или обратното.

Да ви кажа честно, не ги разбирам тия туристи с GPS-ите. С таквози устройство нямаш шанс да се загубиш като хората. Какво остава тогава от тръпката на ходенето в такива мъгливи условия? А ако пък уредът се повреди, човек, ако е разглезен и свикнал с него, направо си е закъсал здравата. Някой сигурно ще възрази, че компасът е също толкова неспортсменски уред. Така е, но за мен той се намира тъкмо на границата на "позволеното". Въпрос на лично виждане, естествено.

Най-абсурдната смехория ми се случи на слизане. Реших да се прибера през Бистрица, за да хвана автобус направо до метрото. Тръгнах по стълбовете към Голи връх и при така наречената Дупка (стръмен овраг през пътеката) срещнах идващ отдолу турист. Той заобикаляше Дупката отдолу и ми завика нещо, но от вятъра не го чувах. Приближих се и той ме попита, дали виждам добре. Може би имаше предвид мъглата, а може би искаше да ме предупреди за Дупката, която е означена с няколко стълба по горния и ръб, защото е наистина опасна, особено ако слизаш засилен на ски. Виждах тия стълбове, както и маркировката и затова отговорих, че виждам прекрасно всичко. Разминахме се и аз продължих право напред, загледан в следващия стълб, който беше съвсем наблизо, но, както се оказа, отвъд въпросната Дупка. Покрай срещата и разговора аз съвсем бях забравил за нея. И така, само десетина крачки, след като казах, колко добре виждам, без много-много да си гледам в краката, аз стъпих в нищото и усетих, че летя. Приземих се на крака, после – на колене и най-накрая, след елегантно кълбо напред – право на главата си, с която се забих доста надолу в снега. Добре, че беше много и мек, че иначе от смешно можеше да стане и трагично! Докато вадех килограм сняг от врата си и се опитвах да си изчистя очилата, все се питах, дали онзи човек е вървял нагоре, или е бил спрял, за да ме погледа... несъмнено би видял рядко весело зрелище, как изчезвам вертикално надолу някъде в белотата!

След този позор минах през Голи връх, после прецапах напряко завоя на пътя през гората и попаднах на изненада – от паметника на Романски надолу не бе минавал никой! Лошото беше, че ниско над пътеката лежаха всевъзможни клонаци, отрупани със сняг, които доста ме измокриха, докато се провирах през тях. От долния край на "Лалето" имаше стъпки към Бистрица, но и там се наложи тук-там да лазя под разни клони. Накрая към 18 часа се появих на спирката в центъра на селото, доста мокър, но и твърде доволен от необичайно сочното приключение из иначе така цивилизоватата Витоша.

Екстра поход,изпитвам дори благородна завист. май лятото с този сняг,ако тръгне плочата под скопарника ще се прави нова маркировка...аз също се търкалях по бистришката пътека за последно януари мислех,че поне голямия смърч са махнали но не, нищо и така,си е добре.УСПЕХ.

Поздрави за доброто ходене!
Имах се, че уж познавам Витоша, но с този заслон/ Синята стрела/ направо ме изненада Smile

Какво представлява- как и от къде е най- удобен за достигане?
А и може ли да се спи в него през по- топлия период?
Всичко най!

Ей тук можеш да видиш как изглеждаше отвътре по-новия и голям заслон на 11.02.2012. Заслоните всъщност са два, близо един до друг. Намират се в югоизточното подножие на вр. Белчева скала (Белчева могила). Най-бързо се достигат от последната спирка на автобус 69 или от Ярема. Строил ги е един местен чичо, който често се навърта тъдява. Спането ще трябва да го съгласуваш с него Laughing

Малко история. преди 7 години група по стари планинари направиха заслончето, най активен беше бай Стоян по прякор Синята стрела,И така лека полека един донесе едно,друг друго запчна да се оборудва лека полека, после построиха по новия заедно с този местния,в последствие се скараха. името си остана.

Днес се поразходих из парка Витоша, на високата беседка Черни връх беше така http://www.youtube.com/watch?v=yVQaYXFBDcw&context=C3ceb1d0ADOEgsToPDskJkKeivvEHo7IfCi4R0z3_L . Добре, че винаги нося снегоходки, щото без тях в този сезон лошо. Wink