Тевно езеро, вр. Джано, Кременски езера

След близо половин година най- сетне се сбъдна една моя мечта- да видя Пирин на живо. Благодарение на Дидо, късмет и щастливо стечение на обстоятелствата. Като за отпускар, ще си позволя отново едно по-подробно застояване пред клавиатурата.
И така, 22 октомври, петък на обяд е, а аз с раница на гърба съм в западните покрайнини на Варна. Пътуването до София е в приятната компания на Дидо, с автомобил. Времето е супер, даже не са необходими молитви до Началника за по-добро. Надвечер сме в София- час, два в базовия лагер за прегрупирване на силите и оборудването. И за да не ни завиждат къде ще ходим, по тъмно отново в автомобила. Азимутът ми е ясен, но подробния маршрут за сега го знае само главнокомандващия. Това не ме тревожи изобщо, напротив, като знам в какви ръце съм се оставил... Малко досадно нощно пътуване и накрая се отзоваваме до лифтовата станция на хижа Гоце Делчев. В студената ясна нощ обаче се оказва, че наоколо има и друго живо същество- насреща ни присветват автомобилни фарове. Очаква ни третия играч в занятието- адаша ми Жоро от Гоце Делчев. Тактиката е замислена супер- прехвърляме се в автомобила на Жоро и газ обратно. А лифтовата станция ще бъде финал на мероприятието в неделя, с кротко очакващото ни возило там. През Банско, посока ски-пистите. Перфектен асфалт /ще водя варненския кмет да го види/, докато в един момент последва делайриране по нещо подобие на път. Оказа се, че густото беше до тук- стартовата позиция за предстоящите пешеходни трамбовки. Но ... май е вече днес- бордовия часовник показва 00,45 часа, а термометъра малко смущава- под нула градуса е. Извън купето на автомобила обаче не е зле- една луна се опулила, иде ти с кеф да виеш, и грам вятър няма. Ами ... към х. Демяница- за нощувка. Челниците на места по пътя си почиваха, ние обаче не. Първата ми снимка документира 03.20 часа, но ние вече сме на финалната фаза в хижата- поразпасани и за вътрешна подгрявка преди сън. Поглед наоколо показва, че е имало и по-сериозни играчи, както се убедихме по светло. Макар че и вечерта получихме оферта за нова фиеста, докато някои от тях се поразхождаха до навън, за ... ,знам ли. Последен напън до втория етаж, и по леглата. Нали си нямам чувал още, пообрах брутално одеялата и на свободните легла.
Сутринта, ако може да се каже така, се кукнах още около 08.00 часа. Още час напън за дрямка, и после навън. Играчите от снощи вече бяха по местата си- местни патриоти с повече годинки. Но без пораженски мисли явно. Офертата им започваше с греяна, не знам как щеше да продължи, ако приемех. Малко размотавки наоколо, малко снимки, чайче- до като отбора се посъбере за продължаване на мисията. Почти 11.30 е, стартовото време за дневния преход. Започна с едно леко пуфтящо изкачване. Точно вече сме на по-равно, и ме осени прозрение- едното ми трико остана сиротно на нощния простир долу в хижата. Отборът се оказа крайно толерантен- моята раница до едно камъче, а краката вече ме носеха надолу. Играчите в хижата в първия момент като че бяха във възторг- може би решиха, че съм премислил офертата им. Сърцето ми се скъса, как да им кажа ... Разбраха ме най- сетне, даже научих и полезни местни поговорки, от типа на „слаб ум- силни крака“ и т.н. Моите съотборници ги намерих кротко разположени край пътеката, даже получих бонус от още няколко минути за релакс. Отново на раниците, те на нас де, и на юг. Общо взето приятен преход, с леки фотопочивки. До момента, в който всичко около нас беше само камъни- първата ми житейска среща с тях от такъв мащаб. Целта- една премка напред, Мозговишка порта. Порта нямаше, но пот в изобилие, още малко и нов поток да тръгне надолу. С умиление гредах пред нас конете на Иван, хижаря на Темно- точно ни бяха подминали. Определено можеха да поемат по още малко товар, във вид на раничка, около 10-на кила. Само че спирането там било забранено и в един момент не се виждаха вече. Отзовахме на превала леко ми се губи- нещо бях загубил кондиция. Обезводняване, обезсоляване, от височината- не ми стана ясно. Добре, че беше момент. Обаче такъв хоризонт се откри напред, пък и назад. За пръв път видях и един заснежен красавец, дето ми се щеше лятото да го видя отблизо- Вихрен. Следващата отсечка вече беше от типа разходка в „Морска градина“, казано по нашенски. Около 15.30 часа отново разтуптяване на сърцето, но вече от друга гледка- синьото огледало на Темно езеро. С комплекта върхове около него. И едно симпатично човешко творение отсреща- заслона. Кратко заседяване навън, малко лафче със сродни души, кенче биричка, мероприятие за олекотяване на раницата от хранителни запаси. Дидо и Жоро вече се подготвяха за ново препускане- леко изследователско слизане към Белемето. Като чух за спускане от около 200-300 м, въпреки уж разредената атмосфера се сетих все пак, че после ще се и качва толкова. За днес като че ли ми стигаше толкова, за това отказах и реших да проведа собствено изследване, само че от котата на езерото. Заслончето беше почнало да прелива вече, имаше може би около 30 почитатели. Тимът ни беше решил да продължи в новаторски дух- спането ни щеше да е в новата пристройка, нищо че нямаше отопление. Добре, че бяхме сами там, с изобилието от одеяла. Навън притъмня, всичко мокро и течно замръзна, а съотборниците ми още ги нямаше. Дочаках ги в трапезарията, където вече кипеше живот по масите. Имаше да наваксваме с менюто на Валя. И с олекотяване на раниците ни. Бях категоричен, че е крайно време да се отървя от бремето на половинка ракия, която до сега кротко се кипреше като стопаджия в раницата. Цели 500 грама товар, стига толкова! И този път получих нужната подкрепа, въпреки други налични запаси от сгряващи питиета. Съседите също не скучаеха, явно прекаления светец и богу не е угоден. Започна се и размяна на оферти за място до кумина горе, като теренче за нощни игри на тези, страдащи от безсъние- да им завиди човек. Но времето напредваше и вече наближаше часа на пълно електрическо затъмнение. Кротичко се примъкнахме към спалнята си без коминче. Оказа се обаче, че комините не са само за игра, а и топлят. Но и тази вечер оцеляхме.
Неделя- отново ясен и слънчев ден, студено все още призори. Отново изпълзях първи, кофти работен навик явно. Леко мокрене на откритата чешма, водейки се от вече усвоения принцип, че сапунът е враг на туриста. Закуска с чайче, и ключов момент- разтоварване от всички ненужни телесни продукти, че иначе после ... В един момент, като си направихме сутришна проверка на отбора, се оказа, че в заслона сме само ние и домакините. Но вече бяхме свикнали с този режим. Решихме да направим малко снимки в посока Валявишки езера, за разгравка. И в този момент се наложи да понеса удар под кръста. Зарядния комплект батерий на фотоапарата беше на залез- очаквах това от Ni-MH, впредвид броя на снимките от предния ден и нощния студ. Но от двата обикновени комплекта, единия и той беше сдал багажа преждевременно. Вторият се наложи да го къткам като бебче занапред- апарата почти постоянно в раката ми, да топля гевезетата. Обикновено засипвам всичко наоколо с фотографски огън, но този път се наложи да карам кротичко. Все пак устисках някак си почти до здрач. Старт в 11.30 часа, отново трябваше да минаваме КПП- лява Краледворска порта. С едно кофти улуче от източната си страна, предразполагащо към заклещване с раница на гърба. Отдавна вече бяхме по теренчето за разходка- камъчета и пак камъчета. Гледката от портата затвърди усещането, че денят ни ще е под мотото скок-подкок. Гьолчета разни, но все оставаха от лявата ни страна. Едно-две спирания за сандвич и фото, и отново като скакалци. Нова заповед- да се щурмува връх Джано. Погледнат отдолу, изглеждаше симпатяга, само дето се наложи доста да кърша врат. Приказно движение по едно ребърце със страхотна гледка към Аргирово езеро. Около 14.30 часа сме горе. Няма лафка обаче, само един килнат колец. Та съотборниците поразровиха раниците, аз обаче реших да не товаря стомаха. Грешка май, която пролича надвечер в студа. Малко щрак наоколо, в някак си нелогично топлеещ вятър, и спускане към Кременски езера. Стотина метра надолу срещнахме единственото живо същество по пътя си за деня- самотен катерач. Вместо по сипея към езерата, Дидо реши да минем през премката на север от върха, и някъде от средата и да кривнем надолу. Това някъде по средата обаче се оказа най- големия ми напън за деня. В един момент реброто на премката рязко тръгна надолу. Дидо направи пробен траверс- до един момент, когато се провикна да слизаме и ние с Жоро. Но ... твърдата земя, по-точно камък, свърши и се отзовахме пред клек, падащ като водопад около 7-8 метра надолу. Отляво и отдясно урви, още по- дълбоки. А билото на клека широко не- повече от метър. Оставаше само път през това било от клек, по-точно по връхните клони. Започна се нещо като свличане по клека, почти отвесно, а камъните с корените на места бяха някъде на около 2 метра от мен. Помислих си- добре поне, че бях с едно кафяво панталонче на ТСМ. Даваха го уж ветро и водоустойчиво- ще задържи известно време миризмата и цвета отвътре. Не се стигна до такъв тест, но клековата пързалка в нищото продържи още малко адреналиновото изпълнение. Почти долу вече, ми минаха и други мисли- дали от останалото малко парче шпек в раницата с внимателно боравене ще може да се отдели обвивката цяла. С идея да я ползвам като лично предпазно средство в едни намерения към водача ни. Но понеже не бях сигурен коя страна да е вътрешна, и коя външна, се отказах. А и финално се наложи да се освобождавам от бесилото, което ми спретна каишката на фотоапарата, панически вкопчила се в клеков израстък. Най- после на твърда земя, дочух от Жоро зад/над мен също нездрави помисли. Но в планината всичко много бързо се забравя, след няколко метра дори. И така, отново по камънака, към средното езеро, по като че ли не най-удачната маркировка от каменни пирамидки. Долу по брега стъпихме най- после малко на класическа почва, ако може да се нарече така. До оттока на последното езеро- отново леко екстремни участъци от заледени каменни прагове. Пътеката се намъкна в клеков масив- първия за днес. Общо взето без проблемни участъци, даже и с бяла мура за разнообразие. Едно- две скатани миниатюрни езерца сред клека, и километрично каменно трасе надолу към Рибни езера. Последните метри от камък за днес без малко щяха да имат недобър завършек за мен, но ми се размина без падане. Здрачът ни настигна при езерата, но вече по по-нормален терен. Последно по-стръмно изкачване за днес, но започна да ми се струва вече, че плета крачки. А и май не само аз. Още малко и челниците излязоха на чист въздух от раниците. Обаче кофти застудя, а те само светеха, без топлене. Посоката е х. Безбох, едно известно хотелче за четирикраки го минахме транзитно. Леко подсичаща пътека, в един момент отново през клеков масив. Взе да ме стържи яко глад, че и студеничко си беше вече. Движехме се малко като в унес, мълчаливо през иглолистната маса. Около 20.00 часа най-после светлини като от хотел- но се оказа хижата. Решихме да направим кратка почивка и да хапнем на топло вътре. Влизайки вътре, аз поне леко се стъписах- насреща огъваща се маса с храна и алкохол, около нея 20-на млади хора от двата пола. Като от рог на изобилието. А ние в раничките с последни корички хляб. Разполагайки се на свободна маса, седнах тактически с гръб към тях. Обаче компанията се отнесе разбиращо към нас, явно не сме олицетворявали образа на турист, понасящ всичко стоически. По часа червено вино от тях, но ядец- като не пия вино. Ама ми се видя нахално да го ченча отново за нещо по- твърдо. Та Жоро намаза добре и моя дял. Лъч светлина на хоризонта- появи се бай Георги, хижаря, и ни предложа топла пилешка супа. Да не говорим как тя изчезна някъде, даже после се сетих, че и липсваше киселичкото. Нямаше време за повече престой и отново се отзовахме навън, сигурно вече беше под нулата. Но храната даде малко енергия. Доколкото разбрах, следваше само спускане, с денивелация от около 700 м. Но в тъмното дойде един досаден момент- само надолу. Пак последваха моменти на унес и мълчаливо спускане. Тук пролича и още една моя новобранска грешка- да не си изрежа ноктите на краката непосредствено преди тръгване от Варна. В резултат май ще има лека фира на едното кутре, от здравия наклон на терена. Финал на лифтовата станция, х. Гоце Делчев, часът е около 22.30, тишинка и студ. Качването на автомобила беше за норматив, но следваше обратната процедура до другото возило. В софийския щаб се отзовахме отново на другия ден- около 02.00 часа. Малко тежичък ден, от разбора, но удовлетворителен за всички. Ходенето за деня не беше повече от 15-на километра, но поне половината само по каменни сипеи. Общо изкачване за деня около 1300 м и спускане около 2000 м. Като време- някъде 11 часа. Колегите сутринта ги очакваше работен ден, а мен едно самотно досадно пътуване до Варна през деня.
Още веднъж благодарности на Дидо, искрено се надявам това да не е първото ни и последно съвместно ходене по тази сурова красота, наречена Пирин.
Снимки от мен: http://www.bgphoto.net/Photos.aspx?UserId=7010&AlbumId=136984
Надявам се и на огнева подкрепа от професионалист- със снимки и евентуани корекции при грешни имена. Невъзможно ми беше да запомня всички, които минаха пред погледа ми.

Жорка, разгледах първо снимките (че е по-лесно), после ще чета. Него ден едни приятели бяха на Тевно, трябва да сте се засекли с тях. Това не е толкова важно де, уикенда беше магически, ние бяхме също в Пирин тогава. Обаче : ТЕВНО ЕЗЕРО ИМА СОЛАРЕН ПАНЕЛ (ИЛИ ФОТОВОЛТАИК, не знам кое е по-правилно). Мога да кажа само едно - евала, машала, ашколсун, на който го е сложил. Демек - БРАВО !

Здравейте.Ха-ха-ха, "САМОТЕН КАТЕРАЧ"-това бях аз.

Голямо ходене сте направили в неделя!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Походихме, особено втория ден ми хареса. Компресирана програмка с много добър маршрут. Чакам само Дидо да ми даде кръщелното за Пирин и да му се обаждам за още! Smile

И да му напомня, че има също снимки да показва. Idea