Олимп: Стефани през Стривада

За втори път пиша за Стривада и ще приема, ако модераторите свалят публикацията.

Отдавна е известно, макар и отдавна премълчавано, че алпинизмът е поведенческа форма на егоцентризъм. Обяснението е просто – животозастрашаващата среда изисква годност, готовност и желание за оцеляване на всяка цена. Крайната форма на алпинизма – самотните изкачвания в зимни условия по най-високите върхове са и крайна форма на окончателен нарцисизъм. Аргументът, че алпинистът рискува живота си далеч повече от сивия човек на тротоара е несъстоятелен, доколкото изборът, решението и действията на алпиниста са само и единствено резултат от свободната му воля – съответно отговорността за поетия риск е само негова.

Разбира се, съществува и друг аргумент – че алпинистът показва, доказва и отмества нататък границите на човешкия дух, на човешката воля, на човешката сила, на човешката природа и прочее. Този аргумент също е несъстоятелен, тъй като делата на алпиниста са единствено негов плод, узрял и обрулен за него самия – независимо колко и какви добродетели са били нужни за това. Мантрите за пред света – че се дава личен пример на другите, че се възвеличава родината, че се популяризират разни каузи също са несъстоятелни и в най-добрия случай опосредствани, тъй като чрез едно – някакво изкачване – се цели друго – някаква нямаща нищо общо с изкачването ценност – но всичко отново минава през лицето – вече не лично, а плакатно – на алпиниста.

Тук въобще не коментирам модерният алпинизъм, при който егоцентризмът е задължение по трудов или граждански договор – алпинистът просто е двуизмерен билборд за обуща, якета, шапки и прочее и се катери по график – планински, хранителен, снимачен, медиен, фестивален и прочее, като в най-добрия случай продава ефимерна свобода да обикаляш света с чуждите пари на своите спонсори.

Не коментирам и т.н. peak bagging от двете му страни – на клиент и на туристическа фирма. И двете имат претенции за алпинизъм, които са еднакво несъстоятелни. Днешният клиент е в най-добрия случай добре натрениран турист, който слага шнорхела с кислород около 6000 м.н.в. и не го сваля до селфито на върха, до който се движи по опънати от други въжета, спи в опънати от други палатки, яде, сготвена от други храна, и дори се движи с котки, сложени му от други – за да не обърка лявата с дясната. Днешната туристическа фирма отдавна е търговски мегахолдинг, който просто продава, етикирайки площадни масовки за алпинизъм, и не следва никаква алпийска етика, а единствено бизнес мениджмънт. И от двете страни – на клиента и фирмата – стоят само пари, които имаш или нямаш. И, разбира се, морковът от гравюрата на Дюрер – въдицата на суетата, славата, признанието и възвръщаемостта на парите.

Още в зората на модерния алпинизъм са правени психологически изследвания и всички те стигат до един и същ резултат до ден днешен: профилът на алпиниста e най-вече шизоиден или невротичен. В детайли : при мъжете – силна потребност от доминация, подчертан егоизъм и жажда за признание; при жените – вътрешна депресивност и външна агресивност, слаб емоционален контрол, невротичен страх от въобръжаема опасност и свръхкомпенсация. И при мъжете, и при жените – избягване на социални контакти, потайност, свръхчувствителност и емоционална лабилност, инат и неспособност за социална или колективна дисциплина.

Ако напуснем психиатрията и нейния речник, се връщаме при Библията и нейните простички, понятни всекиму думички: първи и най-тежък смъртен грях гордост – възгордяване – горделивост – опълчване на Бога – паднали ангели – преизподни с казани катран, неугасващи огньове и адски мъки.
Още по-просто написано – на върха, там, където за вярващия, за монаха на Атон или под Кайлаш, започва молитвата – там за алпиниста всичко приключва – без всъщност да е започнало.

Разбира се, в края на краищата, опрян о стената, всеки алпинист ще ви каже, че по върховете търси и намира себе си, че преживява, изживява, надживява нещо дълбоко лично, интимно, неповторимо... Това е валиден аргумент – за дълбока екзистенциална безпътица и за личностна дезориентация – и за наркоза.

Не пиша като невинен – и точно затова пиша – без да съм алпинист, а най-обикновен планинар.
И няма да крия – жестоките и жалки условности на живота направиха от мен планински водач – за едната издръжка, сметки за ток, вода, телефон и цигари... и бленувам деня, когато ще се върна в планината така, както отидох при нея някога – дръзновен, лек, любопитен, tabula rasa в terra incognita, на която черна дъска самата планина бавно диктува, а аз само пиша с черен тебешир, без да превеждам, без да добавям, без да измислям – и това ще е чисто и пълно мълчание, бистро спокойно съзнание, безвремие, безтегловност, краят на пътя.

На влизане в Големия Казан: вляво Стефани, вдясно Митикас.

Стефани, 1962 г.

Олимп от Катерини.

Без изненади по Рема Наум: 1450 м.н.в. - лавините от Големия Казан.

По Рема Наум.

18 април, 1941 г., 12 ч. на обяд - егерите от 6-та планинска дивизия на Митикас на път в гръб на англичаните при Лариса.

Вляво гребенът Наум, вдясно Стефани.

Сляпата воля на Шопенхауер и безогледната сила на самотата - гебиргсягер в Олимп, април 1941 г. На заден план Калугерос.

Жандарми по стената на Сколио.

Северната стена на Сколио.

Стривада - 500 метра денивелация по права линия, 45°-55° градуса наклон, само на предни зъби на котките по фирна.

Сенките на Митикас и Стефани по Стривада.

Сухата тренировка за Олимп: 6-та планинска дивизия по билото на Беласица, април 1941 г.

Разгромът на англичаните под Олимп, април 1941 г.

Евтините мотики от декатлон на Стривада.

Горната част от кулоара към Стефани.

Стефани.

Митикас от Стефани.

Литургия преди разгром - новозеландският корпус под Олимп, април 1941 г.

Гледката от Стефани - вляво Туба, вдясно Свети Илия, по средата хижа „Апостолидис“.

Гледката от Стефани - ридът Калугерос.

Митикас от подножието на Стефани.

Юни 1945 г., Крит, далеч след края на войната - немци и англичани заедно срещу гръцките партизани.

EADEM MUTATA RESURGO

През 1525 г. Албрехт Дюрер открива логаритмичната спирала и я нарича „вечна линия“. По-късно швейцарският математик Якоб Бернули ще я нарече spira mirabilis – „чудна спирала“.

За разлика от спиралата на Архимед, при която разстоянието между витките винаги е едно и също, логаритмичната спирала е себеподобна независимо от мащабирането си и нейните витки нарастват в геометрична прогресия.

* * *
Няма метафора, няма алегория. Десетилетия, вероятно цял живот, търсих чистия изчистен образ на неразделни промяна и неизменност, на неразривни статика и динамика, чиято същина е автентичност. И днес ясно разбирам думите на майка си – актриса, обикнала един поет: „Чистото изкуство е математика. Пълната абстракция е число. Безкраят е спирала.“

* * *
Когато геометрията стане стереометрия, спиралата се завърта надолу, навътре към центъра си, в който е тежестта на същността – към точката на кипене или замръзване, към Големия взрив на раждането или черната дупка на изчезването.
И витките на спиралата са аскеза, ацедия, агнозис, анахорет, амнезия... докато животът се пресява, отцежда, дестилира и ферментира обратно в малко мънисто, в насъщно хлебно зърно, в семето, от което отново ще покълне пречистен живот.
Моят е самодостатъчност, самоуважение и самоирония. И самоубийство в задния джоб – ако някое от предните три се завърти като Архимедова спирала, плитка в една плоскост.

* * *
Бог вероятно е лингвистичен шегаджия покрай Вавилонската кула, която също е логаритмична спирала – поне в картината на Петер Брьогел Стария. Между „спирт“ и „спорт“ – често използвано – има една буква разлика. Между „признание“ и „призвание“ – често срещано – също. Между „сепсис“ и „скепсис“ – също – цяла вселена.
На гръцки „сепсис“ значи „гниене, разложение, упадък“. „Скепсис“ означава просто „мисъл“. Няма смисъл без мисъл. И няма мисъл без смисъл. И няма смисъл без промисъл.

* * *
Последното желание на Якоб Бернули било да изсекат логаритмична спирала върху гроба му. Каменоделецът издялал Архимедова. Но не допуснал правописна грешка в епитафията: „𝑬𝒂𝒅𝒆𝒎 𝒎𝒖𝒕𝒂𝒕𝒂 𝒓𝒆𝒔𝒖𝒓𝒈𝒐“ – „Променен, възкръсвам същият“.

Гледката от Порта: вляво Стефани, вдясно Сколио.

Бивакът в Големия Казан под Митикас и Стефани...

... и под стената на Сколио.

Стефани.

На слизане Стефани от Рема Наум.

Стефани, 1927 г.

На слизане от Големия Казан: Стефани и Мититикас. И Стривада точно над борчето.

Април, 1941 г. Олимп от Месершмит-109: отляво надясно - Свети Илия, Туба, Стефани и Митикас.

Нищо не се е променило от 1941г...
Зелените човечета не са в Крим - те са в дефилето.