Вардуша - зимно - Кентрики Суфлес

Дължа извинение на всеки читател на този текст, защото той няма нищо общо с конкретната планина - нито исторически, нито дори асоциативно, а описва единствено размислите ми, вероятно предизвикани от повея на античното наследство и въпросите, останали оттогава.

Кентрики Суфлес в средата.

𝐎 𝐑 𝐆 𝐀 𝐒 𝐌 𝐀 𝐓 𝐑 𝐎 𝐍

"В мита насилствената смърт винаги е оправдана."
Рене Жирар

* * *
Най-общо и най-грубо написано, пред човечеството са стояли три въпроса : за Бог (какво може/трябва да се случи у един), за любовта (какво може/трябва да се случи между двама) и за властта (какво може/трябва да се случи между всички).

Отговор е получил само последният – за сметка на първите два.

Коракс, най-високият връх на Вардуша, 1932 г.

* * *
„Искате да решим как да се организира властта. А как смятате, че може да се организира власт, която не притежавате?“
Правилно и вярно. Сталин.

* * *
Зададох си отговора в негатив : защо се ражда неистовият, твърде вероятно безпочвен и вероятно недоказуем стремеж към
свобода.

Отговорът е само един : заради насилието, заради ужасяващото и потресаващото, и непрощаващо количество и качество на насилие, упражнявано от хора върху хора. Свободата е бягство от насилието (и производните му : робство, принуда, шантаж, изнудване, поставяне в зависимост) – и твърде често едно вечно завръщане към него впоследствие.

* * *
Разбира се, всяка власт ще ви каже, че всяко насилие е оправдано и неизбежно, и нужно в името на... и ще ви изброи всички ценности, несъвместими с насилието, сред които на първо място винаги е – и ще остане – свободата. Ако ще, насила да бъдете принуден да бъдете „свободен“.

Седлото под Кентрики Суфлес. После падна мъглата и снимка от върха няма, а траверсът до Алогорахи остава за догодина.

* * *
Властта е безпощадна – все една сляпата на Шопенхауер или кръвната на Хитлер, или доктриналната на Ленин, или свръхчовешката на Ницше – воля за собствен живот с цената чужда смърт. Това не е уравнение. Това е неравенство. В градация, акселерация, екстернализация, девиация, малформация, радиация, деградация, дегенерация – колкото повече чужда смърт, толкова повече собствен живот – колкото повече насилие, толкова повече власт – докато на върха на пирамидата на властта обикновено не остане само един – все още смъртен, но всемогъщ самодържец. Точно като Мечо Пух – колкото повече, толкова повече – за сметка на Прас.

* * *
Властта е чисто, категорично и непреодолимо неравенство, което не може да съществува при равенство между хората, ерго при аритметична справедливост ала Аристотел, нито при действителна солидарност между хората, тъй като това би довело до колективен бунт, нито при действителна и пълна свобода, тъй като тя би довела до лично въстание и оттам – най-лошото – до пример в бъдеще време.

* * *
Светът се променя – все едно към добро или зло. Средствата за упражняване на власт също се променят – все едно по-груби или перфидни. Базовият алгоритъм на властта – не. И той е елементарен – алгоритъмът на капитализма е само негово социално-икономическо повторение : насилие – насилие’ – пари – пари’. И той не се променя, защото в същността си е съответен на най-дълбоката човешка природа – нагонът.

Горната хижа. И двете заключени.

Бивакът до долната хижа. На заден план вляво Алогорахи, в средата Плака - вероятно най-трудният маршрут във Вардуша заедно с гребена на Коракс.

* * *
В основата на всяка власт стои страхът – външен и вътрешен. Външният страх е страхът на насилените – поддържането на който от насилниците винаги е било основният социален регулатор и стимулатор, и при нужда – декоратор, вибратор, дифибрилатор, etc. Вътрешният страх е страхът на насилниците от други насилници. Това е самосбъдващо се пророчество : очите на страха винаги са големи – и всяка власт подозира всичко, всеки и всички, че могат да се сдобият с контравласт – затова никоя власт не може да спре, а само увеличава насилието, докато не унищожи реалните, потенциалните, въображаемите и накрая невъзможните врагове. Всъщност край насилието не може да има. И няма.

* * *
Същността на властта обяснява и моменталното преобразяване на човека – от такъв без в такъв с власт. Защото удовлетворява най-дълбокия човешки инстинкт – на страхливата и слаба поединично хиена, която трябва да оживее с цената на всичко, защото наоколо дебнат по-силни, но самотни хищници, каквито все още се срещат дори в човешкия свят – и Кориолан е събирателен образ за тях.

* * *
Обратната страна на страха е чистата, дистилирана до кристал наслада – да решиш дали някой, някои, всички да живеят или умрат. Това е единствената сигурност срещу страха от собствена насилствена смърт, ако такава сигурност въобще същестува – „И ти ли, Бруте“ – но друга възможна няма. И това – а не каузи, вери, идеологии, знамена, лозунги – е квинтесенцията на властта : тя същестува, за да пребъде – и нищо повече.

* * *
Именно това право от последна инстанция да решаваш фундаменталния въпрос на живота – дали да продължи или да приключи - доказано се оказва най-силният и най-абстинентен наркотик за човека. Което обяснява на пръв поглед парадоксалната лична и житейска аскеза на онези - Сталин и Хитлер, например - които са разполагали с най-пълна и най-еднолична власт.

* * *
Категоричният отказ от отговорност на всяка власт всъщност е иманентна нечленоразделна неспособност за отговор – защото властта сама по себе си е отговор сама на себе си. Тя е цел без ценност, безкрайна точка – достигнато недостижима. Змия, захапала опашката си – и поела всичко в търбуха си.

Вардуша, 1934 г.

Първата кота на Кентрики Суфлес.

* * *
Фрагментарни частни умозаключения за пример има безброй:
1. Мирът е само въздишка от умора насред нескончаема война.
2. Не войната е продължение на политиката с други средства (по Клаузевиц), а точно обратното – политиката е продължение на войната по време на временно примирие.
3. Държавата като монополист върху средствата за насилие няма за цел да поддържа граждански мир между своите поданици, а да пази властта от тях чрез тези средства.
4. Единственото достойнство на демокрацията е относително ненасилствената смяна на властта. Цената е липсата на действително различни алтернативи за избор поради идентични елити и забрана върху промяната на формата на държавно устройство – а именно пирамидата на властта.
5. Между действителна кауза/идея/ценност и власт съществува обратна пропорционалност : колкото по-наистина следвана е каузата, толкова по-уязвима става властта. И по-краткотрайна.
6. Истинският роб на властта е нейният самодържец.
...и прочее...

Гребенът по котите.

* * *
Позната е мантрата на Толстой, Ганди, Мартин Лутър Кинг и сие, на всяка религия и духовно учение – непротивене на злото с насилие. Тя има за цел да прекъсне спиралата на насилие, което ражда насилие. Скромното й постижение е действителна или мнима извисеност на жертвата – без особен практически резултат – и историята на Тибет е сигурно най-ясният пример.

Фундаменталната грешка на тази милозлива мантра е, че презумира у властта морал, дори извратен, който може да послужи като ограничител на насилието. Няма власт и няма държава (вероятно с изключение на днешен Бутан), които да притежават морал.

Логиката на морала е обратна – да превърне единичната или групова сила в общоприето сакрално неупражняване на насилие – и така превръща морала в лична или обща слабост. Единственият валиден аргумент на морала остава, че той се изправя срещу насилието, защото то ще доведе до взаимно самоизтребление и така ще се самоотрече.
От позицията на слабост този аргумент си остава слаб – вече хилядолетия.

* * *
На свободата е оставен само един свободен ход – оправданието на Юнг, че „вътрешният свят на човека е по-действителен от външния“, което поставя на първо – и често единствено – място свободата вътре в човека и така води до самооправданието, че „без вътрешна свобода няма външна“. Заключена в килията на властта, свободата създава други светове, следващи животи, последващи прераждания, утехи за Страшни съдилища...

1922 м.н.в.

Вардуша, 1934 г.

* * *
Песента 𝐎𝐫𝐠𝐚𝐬𝐦𝐚𝐭𝐫𝐨𝐧 на 𝐌𝐨𝐭𝐨𝐫𝐡𝐞𝐚𝐝 беше един от химните на моето детство :

𝑰 𝒂𝒎 𝒕𝒉𝒆 𝒐𝒏𝒆, 𝑶𝒓𝒈𝒂𝒔𝒎𝒂𝒕𝒓𝒐𝒏, 𝒕𝒉𝒆 𝒐𝒖𝒕𝒔𝒕𝒓𝒆𝒕𝒄𝒉𝒆𝒅 𝒈𝒓𝒂𝒔𝒑𝒊𝒏𝒈 𝒉𝒂𝒏𝒅.
𝑴𝒚 𝒊𝒎𝒂𝒈𝒆 𝒊𝒔 𝒐𝒇 𝒂𝒈𝒐𝒏𝒚, 𝒎𝒚 𝒔𝒆𝒓𝒗𝒂𝒏𝒕𝒔 𝒓𝒂𝒑𝒆 𝒕𝒉𝒆 𝒍𝒂𝒏𝒅.
𝑶𝒃𝒔𝒆𝒒𝒖𝒊𝒐𝒖𝒔 𝒂𝒏𝒅 𝒂𝒓𝒓𝒐𝒈𝒂𝒏𝒕, 𝒄𝒍𝒂𝒏𝒅𝒆𝒔𝒕𝒊𝒏𝒆 𝒂𝒏𝒅 𝒗𝒂𝒊𝒏
𝑻𝒘𝒐 𝒕𝒉𝒐𝒖𝒔𝒂𝒏𝒅 𝒚𝒆𝒂𝒓𝒔 𝒐𝒇 𝒎𝒊𝒔𝒆𝒓𝒚, 𝒐𝒇 𝒕𝒐𝒓𝒕𝒖𝒓𝒆 𝒊𝒏 𝒎𝒚 𝒏𝒂𝒎𝒆.
𝑯𝒚𝒑𝒐𝒄𝒓𝒊𝒔𝒚 𝒎𝒂𝒅𝒆 𝒑𝒂𝒓𝒂𝒎𝒐𝒖𝒏𝒕, 𝒑𝒂𝒓𝒂𝒏𝒐𝒊𝒂 𝒕𝒉𝒆 𝒍𝒂𝒘.
𝑴𝒚 𝒏𝒂𝒎𝒆 𝒊𝒔 𝒄𝒂𝒍𝒍𝒆𝒅 𝒓𝒆𝒍𝒊𝒈𝒊𝒐𝒏 – 𝒔𝒂𝒅𝒊𝒔𝒕𝒊𝒄, 𝒔𝒂𝒄𝒓𝒆𝒅 𝒘𝒉𝒐𝒓𝒆.

Елементарна е разликата между вяра и религия. И е елементарна постиганата цел на властта да вмени на насилените вярата чрез религия – догмата, че е така и така ще е, защото така трябва да бъде. Защото ако безогледното насилие е единственият ход срещу всяка възможна контравласт, то безпомощното покорство е единствената гаранция и срещу възможността за зараждането на такава контравласт.

* * *
Разбира се, сакрализацията на властта през религията има за цел да оправдае самото насилие като свещенодействие. Това, което обикновено носителите на власт не разбират, не осъзнават, нито в крайна сметка могат да предотвратят е perpetum mobile на насилието, което се еманципира от властта и заживява свой собствен ненаситен живот. „Насилието е божествената сила, която всеки се опитва да използва за своите собствени цели и която в края на краищата използва всеки за нейните.“1)

Безумната красота на Вардуша.

* * *
Саможертвата на властта в името на своята жертва – на „унижените и оскърбените“ – е духовната Пиета на страха на властта от собствената й смърт.

Оргазмът на властта е нейното страдание да властва над подвластните й чрез тяхното страдание.

Чистилището за съвестта на властта е обожествяването на невинната, но оправдана жертва. „Хората не създават своите Богове - те обожествяват своите жертви.“1)

Коракс.

* * *
И до днес майка ми с погрешна гордост цитира възпитателката ми от детската градина : „За четири години той не удари никого нито веднъж“.
Ясно осъзнавам грешката си. Непоправима е.

На прибиране. Основното било на Вардуша - в средата Коракс, вдясно Алогорахи.

1) - цитатите са на Рене Жирар.