Две хиляди и осемнайста, май тази е годината в която започнах по активно да се припирам с много уважаемите членове на форума. Някъде и тогава по случайност и не много естествено се самовключих (разбира се със съответното одобрение от шеф Цецко) в най-яката планинарска сбира правена някога, най-вероятно и преди и след съществуването на изкуствения интелект. Щяла да бъде в някаква хижа Мургана, дето са некакви хора от рудниците. Ние като горди Плевенчани не ходим много много по пепели и разни рудници из западните покрайнини, макар и малко по централно, та хич не ми беше ясно къде отивам .
Но пък имах голямо желание да проучвам районите, затова както винаги направих големите планове за големи преходи и реших че първия ден ще е от Пирдоп, напред назад и да стигна до х. Мургана.
Речено сторено, моя голям приятел Денис ме откара до този град Пирдоп и тръгнах ведро по пътя нагоре, ама то ноември месец, малко сложени предупредителни знаци, малко ловци тук там и гърмежи, чак се зачудих дали минавам по правилното място.. Еее излязох благополучно над гората, минах и над хижа Паскал и с всеки изминал метър се чувствах така все едно съм поне на 3000 метра височна, качваш се и гледката не може поглед да я обхване. Толкова бях впечатлен, че чак забравих къде отивам, забравих и за плановете за следващите дни. Ходих и си мислех, как така съм пропускал това място. Възможно ли е то да е най-красивото възможно и как, като билото е само на някакви си няма и 1700-1800 метра. Не можах тези години да си отговоря напълно на въпроса, обаче по някое време вечерта достигнах до въпросната хижа. Там беше толкова хубаво, че никога не се повтори повече, но пък това е една тема на един друг разказ. Аз имах стриктна цел, да ставам рано около 4-5 часа и трябваше просто да мина по билото и да се пусна на прохода Витиня, съвсем лека и проста разходка, за блажените невежи. Имаше там един човек дето се вози на планери и балони, Тито му казваха, за който впоследствие разбрах че е световноизвестен и хич не е случаен, който ми обясняваше че там само некви бегачи могат да го направят за това време. Но то и тогава кой си прави труда да слуша, аз си имах цел. Затова на следващия ден какво да стане 5.00 часа неосъзнат и още на 2 промила алкохол се движих по коридора и не можах да повярвам на очите си като видях шеф Цецко, който тъкмо лягаше. Тогава ми присветна за първи път, какво точно правя и защоо и дали не бъркам много, разбира се тази мисъл отмина бързо и продължих напред.
В притихналата утрин, минах набързо покрай опънатите палатки и поех „насляпо“ през гората, която много бързо излиза на открито, толкова колкото да се появят много светещи очи, докато не се усетиш че това са стадо коне. Всичко изглеждаше обещаващо докато не се излезе на „много ниското“ било на много безопасната планина. Точно на развиделяване се спусна страхотна мъгла, със страхотен вятър. Облякох се с тежките дрехи и пак не знаех какво точно правя и къде съм. По някое време след извесно време ходене реших че така хич и доникъде няма да стигна. Видях на картата на бг маунтинс къде се слиза от билото и реших че задължително ще се евакуирам и рано сутринта с облекчение напуснах билото. То и в момента в който започнеш да слизаш, все едно се озоваваш в друг свят, много по мек и спокоен, като само допреди 10 минути планината е правила всичко възможно да те убие.
До този момент не бях ходил на хижа Чавдар, обаче наближавайки, я разбрах че се намира в много красив район и когато я стигнах видях че е много малка и красива, вписвайки се идеално в местноста, оградена от страхотни и много стари дървета. Тогава за първих път усетих мястото. Влязох вътре и една голяма група тъкмо се събуждаше и хижаря Иво сновеше без да си дава много зор сред нея. Много интересно беше, има хижари които в момента в който влезеш и вече знаят какъв човек си, даже не е необходимо и да си говорите. Тогава аз пих само едно кафе и един чай, поговорихме си за това, как може само 10 минути по-нагоре времето да е толкова кошмарно и след още известно време започнах спускане към Буново. Тогава натоварихме и един ултрабегач, който сигурно още щеше да се мота някъде там в района, чудейки си откъде минават влаковете, но това е една друга история .
Годината вече е 2021. Стара планина извън централен Балкан, за някаква много бърза тренировка никога не ми е била в плановете за ходене, щото нали технични маршрути, катерене, псевдоалпинизъм. Но откривателската част в мен никога не се е губила, та много ми се щеше да обходя повече планините, не че не го правих и преди, но някак си все ми се струваше непълно. Та след като 2020, годината на пандемиятя направих Е4, следващата година реших че ще е и Е3 ком-емине ..
Хъката мъката, тогава с голямата кошница, хем да правя много километри, хем да ми е леко, понеже няма отпуска, втория ден на пешеходното ком-емине имаше за цел да бъде Тръстеная – х. Чавдар. Но кой да ти знае тогава, че този етап ще да е „малко“ дълъг и „малко“ тежък. Тогава звънях на хижавя на хижа Чавдар Иво, който директно ми каза че ще има рожден ден там и е по-добре да не ходим там, а и ще е много трудно. Все пак каза, че винаги ще има място ако стигнем ... Хем си казах „абе кви са тия кръчмарски хижи“, хем пък и човека изяви веднага готовност да ни приеме. Ееее разбрахме по трудния начин, че за да стигнем до хижа Чавдар от Тръстеная, първо е трябвало да тръгнем мнооого по-ранно и второ, че стигането хич не е лесно .
И така продължаваме с 2022 година, където хижа Чавдар е толкова далечна, че дори и не я стигнах и не съм и имал намерение да я стигам, понеже защо да не тръгна от Емине и да не завърша по ред причини.
Дойде и 2023, само че вече с една лека окомплектовка от железа и пирони и никаквата идея, кое и как ще се минава. Докато допреди това всичко беше ясно и лесно. Сега беше хем неясно, хем трудно. Въпросите за това какво правя отново по трасето на ком-емине, като че ли бяха твърде много. Разбира се и времето го бях подбрал да не е топло (каква ирония). Хъката, мъката стигнах до тур. Спалня Витиня, ама тя каква стана. През ноща страшна буря и изгледи за следващите няколко дни от същото.
Е, сутринта в 7 часа и толкова минорно настроение, че се чудех дали да не си ходя, поех със скърцащото от влага колело по трасето, нито ми се караше, нито ми се ходеше. Имаше някаква малка надежда до прохода Арабаконак, обаче след това заваля яко. И така мислейки всякакви варианти, напредвах в дъжда по трасето, карайки бутайки и знаейки че ще трябва да се спускам до хижа Чавдар. Тъй като нещата с времето хич не бяха добре и хич не ми се излизаше на това било към Кашана, което ме респектира още през 2018та година.
Плановете бяха велики, обаче се оказа така че, няма да мога да отлепя сума му и дни. Някъде около 12.00 вече се спусках към хижа Чавдар, но тъй като не се бях обадил никой не ме чакаше. За мое щастие имаше и хора. И беше възрастна двойка от Бойковец, които тъкмо се бяха качили с продукти да сменят Иво, който щеше да слиза за кратка почивка. Приеха ме много радушно, запали се камината набързо, наля се ракийката. Стана една хубава приказка, Иво и той си наля една и така както се чудих дали и къде ще ходя, морала ми се качи толкова много, че вече бях готов да тръгвам даже и в дъжда. Тъкмо да тръгвам ми наляха още една ракия и реших, че ще е на другия ден. Иво и той се беше отплеснал и за малко да изпусне часа за влака, та трябаше да бърза много.
В този ден така ми се стоплиха кокалите и сърцето, че започнах да се чудя, защо досега винаги съм изключвал това място, а всеки път нещо ме закарва там.Еее тези въпроси доста бързо преминават и се забравят ..
Така и 2024 дойде, вече не като робокоп, а като нормален вело турист започващ да влиза леко във форма, дойде и времето на ком-емине. Само че пак работа, пак задължения, пак промени и лошо време. Та трябваше оригинално да се тръгне от Ком, ама то пак нямаше транспорт, пак бързане и стана тя каквато стана, да се тръгва от Петрохан късно, после Ком и айййде обратно та до гара Лакатник. То какво ком-емине става, като се тръгва по никакво време и никакво място. Ама нямаше как. И след като се действаше отново извън плана. Втория ден пак не беше хич ясен. Чудех се какво ли ще да е това страшно дежаа Вю и пак как съм си заложил отпуската да е точно когато започа лошото и дъждовно време. Само че този път лошото време предстоеше, а още го нямаше. Затова че станах рано и тръгнах от гара Лакатник около 5 , с мръсна газ. Карах карах бързо, ама колко да карам, като можеше да се каже, че това ще да ми е първия по-дълъг ден и още не бях се аклиматизирал към ком-емине.
Някъде 7 и нещо стигнах хижа Тръстеная и се надявах да хапна нещо, обаче въобще не се бях усетил че може и да няма още станали хора. Като наближих разбрах че може и да остана с празен стомах, но за мое щастие двама ултра бегачи тъкмо се излюпваха и единия беше невероятен. Говореше на висок глас, все едно имаше високоговорител. Аз разбира се веднага го заговорих и точно за 5 минути цялата хижа стана ... Та успях за пореден път да се подкрепя много добре. Запознах се и с въпросните хора, не ги знаех кои са, ама са щели да ходят до хижа Чавдар. Аз малко се позачудих понеже това си е сериозно ходене, а те още се мотаха .. Както и да е запознахме се . Аз останах още половин час поне, а може и повече да беше.
Тръгнах и ги застигнах някъде около седловината Влайна, слязох от колелото и повървяхме заедно, поговорихме си, обменихме данни. Те ми казаха да им пазя места на хижа Чавдар и да кажа на хижаря че ще са там. Аз малко се съмнявах и им казах, че не е ясно аз самия докъде ще стигна, тъй като си нямях представа, как ще е и какво ще е. Хем трябваше да бързам, хем се чудех закъде, при положение, че както и да ги правя нещата лошото време няма да ме подмине, където и да съм.
Дадох газ и подминах Витиня в нормално време, но сега пишейки това не мога да се сетя в колко часа беше. Запомнил съм само момента в който напредвах към Арабаконак и по скоро лазенето покрай оградата на ДГС Витиня и Раскола, някъде там така яко ме налегна жегата, че спрях да хапна мед, да почина 10 минути, да погледна пак часовника и да взема финално решение, че няма да ходя до Кашана, а ще остана на Чавдар.
Някъде към 19.00 с мръсна газ, акостирах на х. Чавдар, изглеждаше ми все едно няма никой, ама тъкмо се качвах по стълбите и хоп гледам Иво срещу мен с една усмивка, все едно ме е чакал, а пък аз даже не се бях и обадил. Е, веднага се оправих набързо и седнахме да говорим и да пием по 1-2 ракии. Тая работа стана към 20.00 и той ми каза че щяли да идват някакви хора с някакъв джип и беше супер забавно през цялото време, докато не се оказа че те вместо на Мургана се обаждат на Чавдар и става много забавно. Та както и да е , говорихме и за бегачите и аз му казах че може и да се откажат да не идват до хижата, а пък той ми каза че ще дойдат и баш така стана. На челници към 22.00 дойдоха, ние бяхме седнали отпред, аз бях забравил вече за ком-емине, бях се потопил в уникалната атмосфера, която те обгръща на това място и забравяш. Та като дойдоха и гостите бегачи стана още по- забавно. АЗ даже и не разбрах колко часа е докато не питах и ми казаха 00.10 ..
Не можах да повярвам, времето беше излетяло за секунди. Аз казах „Отивам да спя, че утре дълъг ден ме чака“, а пък Иво от хижа Чавдар ми каза „Абе чакай малко, стой да пием по още една ракия“.
Аз се позамислих, но знаех че ако изпия още една, щях да остана и на другия ден. А пък аз все пак съм отишъл да минавам ком-емине, имам цел . Брей голяма цел ... Велика цел .. Смешна цел.
Та казах тогава „Ще тръгвам че утре ще е голям ден, а пък като се върна от ком-емине или следващия път, ще остана за по-дълго и тогава ще пием по една ракия“
Времето мина, дойде 2025, разбира се че не отидох повече на хижа Чавдар, нали време никога няма. Дойдоха и плановете за ком-емине 2025, пак велики планове, големи чертежи, смятане на отсечки. За пореден път хижа Чавдар по стандарт не влиза в плановете по тетрадка, но докато оглеждам и смятам, все повече хижа Чавдар започва естествено да бъде цел за първи ден с оглед на новото състояние. Първо е Витиня, но според това че формата се качва, се прокрадват и други възможности, дали пък няма да най-вероятно да стигна до хижа Чавдар.
И някак си много ми се иска да стигна хижа Чавдар, ще дам всичко от себе си отново да бъда там. Защото нещо ме човърка през цялото време, че искам да отида там, да пия вода от чешмата до буките, да постоя на това място да се заредя и да видя Иво, нали все пак бях обещал и бях сигурен че догодина пак ще се видим.
Чет Юни 12, 2025 10:09 pm
Tito
Регистриран на: 22 Юни 2011 Мнения: 876
Бива си го лиричното отклонение, Калоянчик
За протокола - 2019-та беше мурганската сбирка.
Замисли ме сериозно за х. Чавдар. И на моето единствено Ком-Емине не ми влизаше в плановете, за този ден планирах Зла поляна - Кашана. Бях доста гроги и някъде около Арабаконак реших да спра на Чавдар. Олекна ми само от идеята, без да знам нищо от първа ръка за хижата. Освен, че на Чавдар ми беше най-здравия сън за целия преход около 2 часа след като спрях на нея от изток такава свирепа буря дойде от никъде, а нямаше грам индикации. Представих си трилъра с елементи на ужаси, ако това ме беше сбарало на билото около Баба.
Със сигурност една форумна среща там ще остави куп приятни спомени
Неможе да си говорим за Плевенчани и да пропусна темата ...
Tito написа:
За протокола - 2019-та беше мурганската сбирка.
2019 г. бяхме на х. Мургана. На тази среща реших, че ще отидем с големият ми син Йордан (който тъкмо беше направил 4 г.). Оставихме колата на х. Кашана и закрачихме по черния път към х. Мургана. Есента беше обагрила гората и всичко бе много шарено и красиво. Хлапето още не можеше да говори, но очевидно се радваше на есенната премяна на планината. За първи път бях в района и честно казано вече сам се навивах, че няма да ми е за последно. Някъде по средата на пътя тишината бе нарушена от бяла джипка, което ни дойде в гръб. Любезен, но усмихнат младеж ни попита: "За х. Мургана ли сте?". След като отговорих положително, момчето ни покани, да ни закара. Категорично отказах, защото това бе нашата мъжка разходка, денят в който сме само двамата с Дани и искахме да изконсумираме седмичната си доза "планина".
След час и 10 минути преход вече бяхме пред хижата. До този момент не познавах лично никого. Там се запознах със Стефчо, Васко, Дидо, а любезният младеж с джипката се оказа емблематичният Ком-Еминеец - Тито. По някое време се появи и един образ от Плевен - Калоян, с който се оказа, че се познаваме задочно още от времената на компютърните клубове. Колко малък е света ...
Вечерта се почна с едни скари, бири, чудеса ... но ето ти проблем! Дани не яде нищо освен хляб, а в хижата нямаше нито трошичка. Няма да забравя изречеието на Тито "Какъв хляб бе? Я виж, какво има на скарата!", но Дани гледаше с погнуса ... Тогава се появи Ристо Туристо с една филия домашен хляб. Предложи ни я и Данчо така и се нахвърли, все едно не е виждал никога и сме му дали шоколад ... Тогава Дидо смееки се попита: "А бе, хора, какво сте направили на детето?!". Но това е една друга дълга история ...
По някое време Дани ме остави и отиде да спи, но аз останах на по чашка с моите нови приятели от Планинарският форум. Всички се занимавахме в реалния живот с различни неща, но това, което ни обединяваше бе любовта към планината. Дори не подозирах, че с някои от тези хора ще продължим да си пишем, виждаме и дори ще ми бъдат силна морална подкрепа в бъдещи преходи ...Тази магия я може само планината!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
