Из върховете на Кобилска планина

Не бях ходил в Кобилска планина повече от година и половина. А краят на сезона за по-ниските планини наближава и реших, че следващите няколко седмици ще ходим именно в тази планина. Исках да изкачим върховете Чардак, Кобилски камък и Градище, които са съответно втори, трети и девети по височина. Всъщност до първия бях ходил през далечната вече 2007, а другите два не бях посещавал до този момент.
Така в една от неделите на месец април, се събрахме три автомобила и по пътя през Трекляно стигнахме до изцяло ново асфалтирания площад на село Уши...

От тук тръгнахме по коларския път в западна посока и така започнахме да подсичаме южните склонове на връх Чардак. Постепенно минахме от запад на масива му и за около 40 минути стигнахме до мястото, на което бях чертал да се отделим от пътя. Тук вдясно тръгваха два слабо изразени пътя, като ние тръгнахме по единия от тях. Очаквах, че ще се изгуби някъде в гората и така и стана, след което продължихме без пътека, директно през дърветата. Не след дълго бяхме и на най-високата точка на Чардак...

Постояхме малко тук и за десетина минути се върнахме на основното трасе в посока Кобилски камък. Продължихме по него на североизток и съвсем скоро стигнахме до друг, по-ясно изразен път, на който тръгнахме вдясно. Но това беше за много малко време, тъй като видяхме отклонение вляво, което решихме да пробваме. Принципно това беше различно от трака, който бях чертал, но ми се струваше подходящо. От сателитните снимки този разклон не се виждаше и бях планувал да продължим на изток, след което да се отделим по нещо, което от сателита ми се струваше, че е път. Но така стана по-добре, а и дойде по-кратко.

Не след дълго стигнахме и най-високото място на Кобилски камък, където има сграда, както и антена...

От този връх, който е трети по височина в планината се спуснахме по обратния път. На редките места, на които излизахме на открито се появяваха и гледки. Осоговска планина белееше на юг...

...а Църноок се извисяваше на запад...

Така унесени от тези редки гледки, се добрахме до автомобилите в село Уши. Следващият връх, към който трябваше да се насочим, беше Градище - деветият по височина. Идеята ми беше с колите да стигнем до слабо изразен коларски път, който тръгва в източна посока, малко преди разклона за Долно кобиле. Предишната вечер, като чертах, видях в Гугъл, че на това място има паметник, който е сигурен ориентир. За около четвърт час бяхме там...

Оставихме автомобилите и веднага тръгнахме да се катерим по пътя на изток. Наклонът си беше сериозен...

Но все пак стигнахме в непосредствена близост, западно от Градище, където напуснахме и този път и започнахме да се катерим към най-високата му точка. Не след дълго бяхме на нея, като тя също е изцяло в гора...

Тук постояхме малко и хванахме обратния път. За по-малко от 40 минути бяхме при автомобилите, а след близо два часа и в София. Следващата седмица пак бяхме тук, но това е за друга публикация.

А ето и таблицата за Кобилска планина, която вече не е чак толкова пуста, както и видеото от разходката.

Бъдете Здрави!

В първия от почивните дни за Великден се насочихме отново към Кобилска планина с идеята да изкачим три от високите и върхове. Заради празниците бяхме в намален състав, но това не попречи да си направим разходката.
Изходна точка беше Трекляно и по-точно покрайнините на населеното място, където тръгваше черния път, по който бях правил чертежа.
Първият връх, който искахме да изкачим беше Млекце, който към онзи момент беше осми по височина в планината.
В началото на пътя, видяхме човек, който мина с кола, покрай нас и с който се заговорихме. За Млекце каза, че ще стигнем бързо, но като разбра, че ще ходим и до Езерото и Чуката, ни изгледа малко странно и каза, че е доста далеч и ще видим много зор, още повече че видя и сина ми с нас.
Нямах намерение да го оборвам и след по още няколко думи си продължихме по пътя. По чертежите и по пътищата на картата имах очакването, че няма да имаме някакви съществени проблеми, защото и миналата седмица бяхме тук и знаех как е растителността към този момент. Езерото и Чуката, до чиито връхни точки няма пътища, щяхме да изкачим сравнително лесно от подножията им, докъдето си личеше, че има ясно изразен коларски път.
Излишно е, обаче да се повтарям, въпреки че го правя всеки път, как реалността е нещо съвсем различно от това, което чертая вечер на картата на лаптопа.
Още след първите десет минути ми беше ясно, че ще се наиграем, както си трябва и както е напълно нормално в този трънски край.
Пътят стигна само до двора на човека с колата и свърши до там. Заобиколихме покрай оградата и стигнахме до някакво продължение, което обаче е било такова преди много, много години...

Вече мислех за връщане и някакъв друг подход, когато видяхме пред нас в нищото голям и ясно изразен коларски път и тежкотоварна машина паркирана по средата му. Освен това се виждаше и продължение на нашия път и това ни вдъхна надежди. Продължихме по чертежа и съвсем скоро, отново се сблъскахме с действителността. Пътят просто изчезна в гората, но вече бяхме взели денивелация и и нямаше смисъл да я изгубим, като се върнем обратно. Затова продължихме по чертежа, с тайната надежда, отново да излезнем на път. Но това не се случи и просто започнахме да се катерим стръмно по склона...

Млекце беше някъде вдясно от нас, но ние не се изкачвахме директно към него, тъй като между нас и масива му имаше някакво дере, което трябваше да преминем. В един момент обаче, се решихме и започнахме да се спускаме надолу, след което със стръмно катерене минахме от другата му страна. Справка с машинката обаче, ми показа, че се намираме на едно и също разстояние от връх Езерото и от Млекце, към който се бяхме насочили. Това коренно промени плановете ни, защото по чертеж за да стигнем до Езерото, трябаше да заобиколим целия му масив от север, запад и юг и от там да тръгнем към най-високата му точка. А сега изведнъж бяхме северно от него, на може би около 600 метра. Въобще не го мислих и тръгнахме към врхната му точка. Наклонът стана доста сериозен, но не след дълго го преодоляхме и излезнахме на широкото и разлато теме на върха. От тук, обаче имахме още доста, но макар и по равно, се появиха и други трудности...

Ножицата заигра в ръцете ми и не след дълго влезнахме в иглолистна гора, където тръните намаляха. А скоро бяхме и на връхната точка на Езерото, който е четвърти по височина в планината...

Сигурен бях, че начинът, по който го изкачихме няма как да бъде описан в сайта и знаех, че трябва да стигна до пътя северно от него и да хвана чертежа и плана, който изпуснах сутринта. Тоест щяхме да вървим по обратния път, на това, което бях чертал. От връхната му точка стигнахме до открития участък, който бях гледал предишната вечер на картата. От тук се видя и масива на връх Чуката, до който също искахме да отидем...

Нямахме много препятствия на слизане...

...И не след дълго бяхме на пътя, малко след който имаше полянка и голям дървен навес...

Тук се включихме в друг ясно изразен коласки път, по който тръгнахме на юг. Не след дълго, обаче видяхме отклонение вдясно, по което продължихме, както си беше по чертеж. То ни отведе в непосредствена близост до връх Чуката, след което започна да слиза. На това място ние се отделихме от него и тръгнахме директно към връхната му точка. Вървяхме без пътека проправяйки си път сред растителността и за десетина минути стигнахме и скалистия участък на върха...

От тук мислите ми вече бяха единствено в това как да направя описанието за Езерото и Чуката, както и да стигнем до Млекце, където евентуално да търсим някакви пътища, по които да го опиша. Тръгнахме обратно по чертежа и не след дълго стигнахме до разклонение, по което бързо можехме да се спуснем да площада на Уши, където бяхме миналата седмица. Но нашата цел беше друга и продължихме по чертежа. Заобиколихме целия масив на Езерото и започнахме да приближаваме все повече Млекце. Вървяхме по равно по път, покрит изцяло със шума и така неусетно стигнахме и до Млекце...

Ходил съм не веднъж на именувани коти в полета, обработваеми земи, хълмисти местности... но никакво въображение не можа да ме накара да приема Млекце за връх, колкото и да ми се искаше. Това е просто точка от склона на Езерото, намираща се в местност, която местните хора са кръстили и познават с името Млекце. Наоколо нямаше нищо видмо, което да прилича на връх и от тук задачата ни беше, да измислим начин, по който да слезнем в Трекляно. Пътят, по който вървяхме направи рязък завой вляво и ние започнахме да се спускаме по него. Чертежът, който продължаваше северно от Млекце и по който уж имаше път, естествено изчезна и трябваше да се пробваме по този път, който го нямаше на картата. Спускахме се стръмно, като постоянно ни излизаха пътища, някои от които ги имаше, а други нямаше на картата. Така за по-малко от час се спуснахме при първите къщи на селото. Видяхме и панелени постройки - рядко срещана гледка по тези места...

Десетина минути по-късно стигнахме и колата. По пътя навръщане реших окончателно, че ще махна Млекце от таблицата и реално по този начин в десетте най-високи върхове се появи Плазая, който се издига западно от Горно Уйно и който автоматично стана десети по височина.
Така завърши и тази разходка в Кобилска планина. Следващата седмица, отново бяхме тук, но и това е за друга публикация.

Ето обновената таблица за Кобилска планина, както и видеото от разходката

Бъдете Здрави!

Дойде време и за третата разходка в Кобилска планина. В нея бяхме два автомобила, но до последно мислеx, че ще сме само с един, като това промени плановете, които имах. Първоначално мислех да тръгнем от Горни Коритен, след което да минем през върховете Езеро и Плочата и с кръгов маршрут да се върнем в селото. Като втората част от маршрута, не ми беше никак ясна, защото от сателитите не се виждаше много добре, има ли пътища, или няма. Но втората кола промени плана ми към мързелива разходка, само че със задни мисли.
Винаги съм бил на принципа, че може ли да се отиде до още някой връх, все е бонус, все е дар. Това планувах и сега, като идеята ми беше, като минем през Езеро и Плочата, да отидем с колите до Горно Уйно и да се изкачим и на десетия по височина връх Плазая. Той се появи изненадващо сред първите десет в подреждането, след отпадането на Млекце, за което писах в предишна публикация.
Направих си бързо плана в главата и в една от неделите на месец април тръгнахме в посока Горни Коритен. Ще споделя, че бях пуснал уведомително писмо до гранична полиция и на обичайното място при острия обратен завой между Долно Кобиле и разклона за Уши ни спряха. След проверка на документите и размяна на няколко изречения, продължихме към селото.
На острия ляв завой, обаче, преди разклона, си намерихме уширение, където слезнаха всички без нас - двамата шофьори. Вече с празни коли продължихме към Долни Коритен, или по-скоро към края му, където има черен път, по който правех планове да слезнем. Оставих моята кола и с другата се върнахме към спътниците ни.
Време беше за начало на разходката и след като оставихме автомобила, тръгнахме по ясно изразен коларски път...

Тръгнахме по него на юг, но не след дълго направихме десен завой и продължихме на север, като тук наклонът се увеличи. Подминахме нещо, като каменна кариера, или поне на мен така ми изглеждаше, въпреки, че в началото му имаше тази табелка...

След нея, стана още по-стръмно и вече се изкачвахме по добре проследим тревист път. Малко по-късно бяхме и на най-високото място на връх Плочата, който е на граничната линия със Сърбия и е шести по височина в Кобилска планина...

От тук тръгнахме на юг по границата, като се движехме все по този тревист път. Срещу нас в далечината се открояваше масива на връх Езеро, към който се бяхме насочили...

След малко повече от 20 минути бяхме и на неговата връхна точка, която също е на граничната линия. Езеро е седмия по височина, като тук направихме и кратка почивка...

Имаше и гледки...

...но времето се разваляше. Припомних си бързата сметка за разстоянието от Горно Уйно до Плазая и обратно и започнах да се разубеждавам. По груби сметки, щеше да ни излезне, около 10 километра, което не е много, но сигналите на времето не бяха никак добри. Започнах да се разубеждавам, а го споделих и със спътниците ми. Щяхме да бъдем при колата около 13 часа и щеше да е грях, да пропилеем толкова време, само за тази кратка разходка. Но темата остана отворена.

От Езеро тръгнахме по обратния път, който също беше тревист...

Малко преди 13 часа бяхме при колата, с която отидохме да вземем другата и се върнахме за останалите спътници. От Плазая се отказахме окончателно, но ми дойде идеята, да отидем до един близък връх в Земенска планина, който е от топ 10 по височина и който не бях изкачвал. Щеше да ни излезне, около 5 км, което дори и да ни завали, не беше нещо фатално. Ще драсна няколко реда и за него, но в другата тема за Земенска планина. А за Плазая се върнахме следващата седмица, но и това е за друга публикация.

Ето линк към вече доста по-запълнената таблица за Кобилска планина, както и кратко видео от тази разходка.

Бъдете Здрави!