Грамос - зимно - от Аетолимица

Чука Пецик в средата и целият траверс, видян от изпод Перифано преди залеза.

Животът, какъвто е. Епир, 1950-те.

Грамос е поантата на гръцката гражданска война, продължила почти 5 години. И отворила за първи път портите на светогорските манастири за жени-бежанки. Предадени от своите ръководители и от своите съюзници, гръцките комунисти слизат от Грамос в Албания и поемат трънливия си път разселени от България до Узбекистан.

Обратният поглед – целият траверс, видян от Чука Пецик. В средата Перифано, вляво връх Чафа.

Грамос, партизани, 1948 г.

Бях на 11 години, когато за първи път видях Гърция. Спряхме под Олимп на крайпътна сергия да си купим портокали. Възрастен, рядко интелигентен и безкрайно тъжен грък ни заговори на руски, разбрал, че сме българи:
– Аз съм комунист. Моето партизанство започна на това място – срещу немците през лятото на 1940 г. и завърши на Грамос – срещу другите гърци през лятото на 1949 г. Сега на същото това място завършва моят живот. Борих се за каузи, за да продавам портокали.
Усмихна се топло и ми подари няколко банана.
Запомнили съм го. Знаех, че ще стигна до Грамос – не знаех, че ще ми трябват почти 40 години.

Грамос и Аетолимица.

Животът, какъвто е. Епир, Мечково, 1950-те.

Карах половин ден и в ранния следобяд паркирах в село Аетолимица – последната столица на т.нар. Планинско правителство на комунистите, изпепелена до въглен в края на войната. Пътят до селото е дълъг, тесен, с много завои и частично асфалт, частично макадан заради падащите свлачища. Старо влашко селище, населявано някога само през лятото, Аетолимица се е разтлала на мек, гол, южен склон. Снегът почти се беше стопил независимо от височината. Досами Аетолимица тече малка река, поемаща оттока на целия циркус над селото.

Грамос.

Животът, какъвто е. Епир, Мечково, 1913 г.

Не видях човек – в селото, на пътя, в планината. Така се качих и така слязох. Само силният леден вятър ми беше негостоприемен другар. Но небето беше и остана чисто, ясно, синьо. Докъдето ми стигнеше погледът. И това беше всичко, което исках.
За три часа минах циркуса, преодолях 800 метра денивелация и се качих на широкия, висок страничен рид, който при Чука Пецик опира в основното било на Грамос. Сухите прежълтели поляни бързо се бяха прошарили със сняг и бяха побелели. Избрах лека вдлъбнатина по рида с добра видимост и опънах палатката. После бавно зачаках слънцето да прегаря цветовете на деня и да хвърля все по-дълги, все по-тъмни сенки по долините.

Бивакът. Вляво Перифано, вдясно Чука Пецик.

Изгревът. Вляво Смоликас, вдясно Тимфи.

Решаващото сражение в Грамос – битката за Перифано (старо име Скирци), август 1949 г.

На сутринта станах рано, но изчаках слънцето да огрее рида и тръгнах. Закопах в снежна дупка палатката, чувала и останалите ненужни неща под връх Перифано, от който бях решил да сляза по друг рид до Аетолимица. Бавно и монотонно се качих на върха и пред мен се ширна целият билен траверс до Чука Пецик. Технически трудности не виждах – щях да ги видя впоследствие. Само вятърът неумолимо и немилостиво продължаваше да вилнее. Само него трябваше да пресметна колко бързо ще ме умори. И някак да го преметна, където мога да се преметна от подветрената страна на рида – впоследствие не намерих такава.
Чевръсто слязох от Перифано и продължих леко нагоре по разлатия рид. Изведнъж опрях в ръб – ридът се продънваше няколко десетки метра почти отвесно. Тръгнах настрани да намеря влизане в тази изненадваща стена. Намерих го, сложих котките и диагонално подсякох стръмнините, които за щастие бяха в сянка. Снегът не мръдна дори в малките кулоари, набраздили стената.
Отново излязох на рида и продължих кота по кота напред. След поредната кота ридът изведнъж се стесни и назъби. Отново сложих котките и внимателно тръгнах по ронливите вулканични камъни, леки и живи. За щастие участъкът не беше дълъг – три малки жандарма – и ридът отново се разля. Оставаше още една масивна висока кота. След нея се издигаше Чука Пецик. Дотук бях вървял три часа и вече усещах умора. Знаех, че златните ми години отдавна са минали и ми е останало само търпение, спокойствие и някакъв скромен опит.

Перифано на път за Чука Пецик.

Жандармите по ръба и Чука Пецик в средата на заден план.

Животът, какъвто е. Епир, 1950-те.

За последен път сложих котките и тръгнах по стръмния фирнован склон към Чука Пецик. Очаквах да се кача по-бавно. Намерих обледенената гранична пирамида, сврях се от подветрената й страна. И за първи път през този ден намерих завет, в който спокойно да запаля цигара.
Не обичам възторжените епитети, но гледката насред този ясен, безкраен и растерен хоризонт за дълго ме задържа на върха. Виждах малките селца в Албания, където животът надали беше влязъл в ХХI век и се радвах, че още има такива места, които с жаждата на стара камила бих обходил. Ясно си дадох сметка, че отдавна не търся, а бягам от известното, високото, престижното, дори трудното и като хрътка душа къде е останала чиста, немаркирана, ненашарена, неописана, необходена планина. Там усещам живота – и своя, и нашия, и изначалния в оня му вид като бистър поток без зрънца злато, но и без мрежи за улов на успех, слава, самореклама, себеизтъкване. И още веднъж – с много непрактична горчивина – си повторих, че ако не беше материалната принуда, отдавна щях да съм станал отшелник или отново да бъда истински планинар.

Гледката от Чука Пецик – Немръчка на хоризонта.

Гледката от Чука Пецик – Валамара в Албания.

Грамос, село Пликати, партизани, 1948 г. В средата Чука Пецик.

Хорото на „победителите“ в гражданската война, 30 август 1949 г.

Залезът от бивака.

След последната цигара трезво върнах поглед назад, прецених темпото според силите си, угасващи от вятъра, и тръгнах надолу. След два часа и половина копаех полузатрупаната снежна дупка. Слънцето се беше кандилнало и догаряше все още високо и ярко. Погледнах дълбоко под себе си долината на Аетолимица, в която сенките вече пълзяха. Усмихнах се, някак запалих цигара и реших да опъна палатката там, където я изкопах.
На другата сутрин изгревът беше алено-прекрасен, после небето се свъси, стана още по-студено и проклетият вятър задуха още по-силно. Бързо стегнах раницата и поех по рида към връх Гесос, където е издигнат паметникът на „победителите“ в гражданската война – за назиданиие на победените, на жертвите и на неродените – именно на най-близкия и видим от Аетолимица връх.

Паметникът на „победителите“. Вляво Чука Пецик, вдясно Перифано.

Животът, какъвто е. Епир, 1950-те.

За няма и час бях на паметника, за още час бях в циркуса, на реката за водопой, отново сред пожълтелите сухи треви.
Спокойно и нарочно бавно си тръгвах. Попивах пустите пустошни долини по пътя към Коница, а после към Янина. Исках отново да видя този най-красив в Гърция град, да остана в него и през нощта да обикалям старата крепост.

Янина от птичи поглед.

Янина, 1913 г.

Нататък е прозаично ясно – дългият път към дома по сякаш безкрайната магистрала, когато караш джип като тежка гемия. Накрая прозата те затрупва и отново влизаш в привичния свят да живееш обикновения човешки живот без главни букви, без превъзходни степени, без много имена.

Грамос. Пейзаж.

Не, няма защо да се бяга от града, от ежедневието, от скуката или стреса, от праха и шума – в планината, където... все изживяваме нещо истинско, вярно, съкровено, чисто. Не, сравнение или противопоставяне не трябва да има – планината или морето или някакво езеро, все едно какво, е просто завръщане към една тишина, в която можеш да чуеш сам себе си или някой друг, да се оставиш на това, което си – колкото и познат да си си или пък неочаквано непознат. А после в неподвижността на планината, в играта на слънцето със светлината да се видиш малък, но съществуващ, жив, движещ се и да отнесеш за свое добро и – дай Боже, за доброто на други – цялата красота, която се видял, усетил, попил, запомнил. Тогава човек разбира, че с потта му се е отляла цялата ненужност, излишна броня и гиздав костюм на предразсъдъците, позите, стойките и превзетостите, маските, които всички всъщност изтриват лицата ни без да има защо. Вярвам, че именно тогава човек разбира със същността си колко наистина малко ни е необходимо за смислен живот и колко още по-малко за полезен за другите хора живот.

Грамос, Перифано, 29 срещу 30 август 1949 г. – първата нощ без война.

Погледнах прокъсаната си, кърпена с годините раница и видях, че – като охлюв – в нея е целият ми живот. Каквото съм напъхал в нея – с това ще живея. Колкото тя и животът в нея тежи – толкова ще ми тежи. И разбрах – отново и пак – че колкото повече изхвърлям ненужното, толкова по-леко ми става. И буквалното става преносно. И още по-леко.

Животът, какъвто е. Епир, 1950-те.

Технически паспорт:

Път до Аетолимица – 17 км от основната долина.

Аетолимица – 1500 м.н.в., селото е практически на границата на горския пояс – циркусът над него е отворен и гол.

Разстояние Аетолимица – място на бивак около 4 км. Терен – лек, пътеки дал Господ, вода също – върви се все покрай река.

Разстояние бивак – Чука Пецик около 4.5 км. Терен – лек, като се изключи подсичането на стената и жандармите по рида. Предполагам, че лятно време има ясна пътека. Денивелация около 400 м. нагоре и около 200 м. надолу. Приблизително време около 4 ч. Предполагам, че
летно време би било 2.5-3 ч. Време за връщане по рида около 3 ч. През лятото още по-малко.

Разстояние втори бивак – връх Гесос около 3 км. Терен – лек. Денивелация около 300 м. надолу. Време 1 ч.

Разстояние връх Гесос – Аетолимица около 3 км. Денивелация около 700 м. надолу. Време 1 ч. През лятото ще е малко повече.

Това е всичко.

Последната промяна е направена от Иван Динков на Съб Фев 08, 2025 11:52 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Благодаря за хубавия разказ.

Моля и за нищо.

Чуден разказ, както все досега.
Денско, селото, е Аетомилица.

Сам си бил на километри наоколо. Денско е било празно зимата, както и другото от север - Грамоща.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Благодаря за добрите думи.

Всъщност - досущ като в един от ранните филми на Тео Ангелопулос "Ловците" - на слизане по пътя имаше кушия. Хората ме гледаха като призрак, а аз като партизанин имитирах стрелба с пушка - барем разбера дали ще ме отстрелят зад завоя...

Интересен разказ, преплетен с трагичната съдба на хората от този край. Роден съм до "гръцката църква" близо до ул 20-ти април в София. Така я наричаха , защото там са кръщавани повечето наследници на емигрантите от гражданската война в Гърция. И идваха постоянно гръцки автобуси , което беше непонятно за нас децата, а никой възрастен нямаше смелост да ни каже истината , а може и пропагандата да я е изтрила за възрастните.
Гърция има силата да привлече и приеме всички свои емигранти, без да ги дели на комунисти, антихристи и икакви ли не ...исти. Най-добрите бизнесмени които познавам, са една група гърци от Узбекистан, разбира още през 1990 спасили се от там в Гърция.
цитат : – Аз съм комунист. Моето партизанство започна на това място – срещу немците през лятото на 1940 г. и завърши на Грамос – срещу другите гърци през лятото на 1949 г. Сега на същото това място завършва моят живот. Борих се за каузи, за да продавам портокали.
не се знае дали му е дошъл акъла - че комунизъма осигури всакакви каузи, : да се мъчиш , да си беден и да загинеш - можеше да си бригадир ангария, да протестираш срещу империализъма, да те изпратят на някоя безсмислена война, но не осигури възможност кротко да си продаваш портокалите.

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Привет,
страхувам се, че една политическа полемика ще ни отведе до планинарски конфликт.
Аз не искам това.
Това е планинарски форум и нека остане такъв.

Много приятно се чете и снимките са великолепни! Преходът и планината са ценителска работа!

Благодаря Ви.
Отидете, вижте, изходете, изживейте.
Струва си.

Много хубав и интересен фото пътепис Smile

Поздравления за споделеното! Бъдете Здрави!

Благодаря ви.
Вярвам, че човек трябва да пътува, да вижда, да преживява, да осмисля - докато е млад или относително млад като мен, за да имат тези пътешествия смисъл в живота му.
Вярвам, че след един момент физическото и техническото ниво на „постижението“ вече няма значение - има значение психическото.
Вратата не се отваря навън - а навътре.
Навън се отваря само според противопожарните изисквания - когато вътре има огън. За мен бягството не е отговор.