Из върховете на Пенкьовска планина

Пенкьовска планина... през далечната вече 2011 та година, нейният първенец беше единственият, до който не бях ходил от 34 те планини, чиито най-високи върхове са на територията на България. Нямам представа защо бях оставил Конски връх за последно, но през месец ноември същата година успях да го изкача. От тогава не бях ходил в Пенкьовска планина до 2021 ва година, когато с приятели пак изкачихме първенеца. Но някак с появата на сайта знаех, че ще дойде ден, в който отново ще отида до там, но с едната разлика, че този път Конски връх нямаше да ми бъде цел, а останалите от най-високите върхове в планината.
Както си му е реда седнах на лаптопа и започнах да чертая, да гледам сателитни снимки, черни пътища и т.н. Всичко беше готово за поредната разходка, но както и тук съм го казвал няколко пъти, плановете и чертежите са едно, а реалността съвсем друга. Но всяко нещо по реда си...
Събрахме се седем човека на обичайното място пред баничарницата в Овча купел, но тръгнахме три автомобила. Това беше така по план, защото идеята беше да отидем до село Пенкьовци, където да оставим едната кола, след което с другите две да отидем до Леворечкия манастир, откъдето да тръгнем. Съответно да минем голяма част от билото на планината и да се спуснем до Пенкьовци, откъдето само шофьорите, щяхме да се върнем до манастира и да вземем другите два автомобила.
Така малко след 10:30 в неделния ден стигнахме и до добре поддържания Леворечки манастир...

По чертеж трябваше да хванем коларски път, по който да стигнем до билото. Да, ама още в самото начало установихме, че това няма да се случи. При две стари къщи трябваше да се отделим вдясно и да хванем въпросния път, но такъв просто нямаше. Не да е трудно проследим, а просто липсваше. Хванахме директно през гората по склона, като следвахме чертежа, но слаломирайки през растителността...

След около 20 минути излезнахме на открит участък, където навремето е имало сеч. Тук някъде видяхме за първи път остатъци от въпросния път, който уж следвахме. Продължихме по него и не след дълго стигнахме до билния път, което някак ни успокои, че бяхме дотук с вървенето без пътеки. Тръгнахме вляво по него и скоро стигнахме до северните подножия на връх Буина чука, който е втори по височина в Пенкьовска планина. След няколко минути плавно катерене и около час от манастира, отидохме и до най-високото му място...

От върха продължихме по билото в южна посока, като се наслаждавахме на есенните гледки...

... и след около 50 минути стигнахме и до връх Грандова могила, който е шести по височина в планината...

След него продължихме все така по билото и скоро стигнахме до цивилизация, тоест до нещо, което доказваше, че от тук минават хора...

Така удовлетворени, подминахме няколко безименни върха и стигнахме в близост до третия по височина връх в планината - Златовършец, където обаче пътят изведнъж свърши и просто изчезна. Но растителността тук не беше гъста и тръгнахме към най-високото място...

А няколко минути по-късно вече бяхме и на него, където направихме почивка за хапване...

Надеждите ни бяха, че липсата на път е само от север и като тръгнем да се спускаме от върха, ще си хванем пътя. Да, ама не, тук влезнахме в играта и се наиграхме. Път нямаше, а нямаше и следа от такъв. През следващия половин час просто се борехме с трънките и с гъстата растителност...

Освен драскотините по ръцете, дадох жертва и джоба на раницата, който беше получил сериозна дупка. Усетих къде се случи, но нямаше как да върна времето назад. Изведнъж така от нищото пътят са появи, като това стана малко преди връх Бождерица, който е седми по височина. Вече по път, бързо се изкачихме и на най-високата му точка, която също както и на тези върхове досега, е изцяло в гора...

Все пак излизахме и на открито, откъдето се появяваха гледки към близки и по-далечни масиви. Милевец се открояваше сред околните и по-ниски върхове...

Така стигнахме и до на първо четене важен разклон. Важен, защото по него трябваше да стигнем до жълтата маркировка, по която да се спуснем в Пенкьовци при останалия там автомобил. Ние, обаче го пропуснахме, защото искахме да отидем и до връх Свиленица, който е осми по височина в Пенкьовска планина. Стигнахме бързо до северните му подножия, където трябваше да има път, който да ни отведе в близост до най-високата му точка. Не разчитахм, обаче много на това и като установихме, че такъв няма, просто продължихме по този, по който вървяхме досега. Той, обаче започна да слиза и решихме, че това би било излишно, като тръгнахме директно нагоре към най-високото място. Наиграхме се за пореден път, обаче, тръните бяха повече, а и не се шегуваха.

Все пак успяхме някак да додрапаме до най-високото място...

Тук установихме, че в западна посока тръгва тревиста пътека и решихме да я пробваме. За радост тя ни отведе до пътя, който бяхме напуснали преди малко. Реших, че описанието в сайта ще бъде именно по тази пътека, въпреки че за да се стигне до нея, трябваше да се загуби височина, нещо от което се отказахме при изкачването. Това разбира се с уточнението, че не знаехме за наличието на тази пътека.

След като се върнахме на пътя, тръгнахме по него, с идеята да стигнем до разклона, който да ни отведе до жълтата маркировка. Бързо стигнахме до него и тръгнахме по въпросното отклонение. Но само няколко минути по-късно, за пореден път това, по което се движехме, просто изчезна в нищото. Не ни беше сефте, но времето си напредваше, а денят вече е къс и просто решихме да хванем посока, пък все ще стигнем до жълтата марка, за която все пак знаех, че не е мираж и съществува. Да, ама стигнахме до място, където трябваше да се спуснем дълбоко в дере, което не ни се понрави и просто решихме, че ще се движим така, че да не се слизаме в него. Същевременно гледахме да не губим посока, за да можем да хванем маркировката.

И така, пракарвайки си път сред растителността, излезнахме на остатъци от път, който трябваше да е нашия и да ни отведе до жълтата марка. От това място посоката ни беше само надолу по него, но мен ме глозгаше къде сме го изпуснали и защо така се е получило. Съответно хванах тичайки срещу наклона, обратна посока и след няколко минути излезнах в близост до пътя, който ни отведе до Свиленица. Ами не, никакво въображение не може да ме накара да си помисля, че от тук тръгва нещо в нашата посока, просто защото вече на откритото, този път не съществуваше. Направих си следата и се върнах при спътниците, като тръгнахме да се спускаме надолу. Имаше няколко места, на които трябваше да заобикаляме трънките, но цялостно се минава, въпреки че след години, може и да не е възможно вече.

Не след дълго успяхме да стигнем и до жълтата маркировка и тръгнахме по нея към Пенкьовци. По пътя минахме една махала, край която имаше един автомобил, стоял тук може би десетилетия...

Бързо след това стигнахме и до колата, където заедно с шофьорите се върнахме до манастира, където бяха другите две коли. Беше станало вече тъмно и доста студено и останалите ни спътници бяха тръгнали по пътя срещу нас, просто за да се движат, че студът си щипеше. Срещнахме ги, натоварихме се по колите и тръгнахме към София.

Така завърши разходката ни в Пенкьовска планина. Очаквах, че ще има тръни, но чак толкова не мислех. Определено Пенкьовска е една от най-дивите планини, в които съм бил. За пример в съседните Ерулска и Еловишка има доста повече коларски пътища, съответно доста повече хора. Но каквото такова Very Happy

Ето и видео от разходката

Както и линк към таблицата в сайта, където споменатите по-горе върхове са описани.

Ами това е Very Happy

Бъдете Здрави!

Добре че беше трака да видя къде е това че не знаех Smile

)) А тази махала изоставена ли е? А то щом няма коларски пътища, значи наблизо няма и особено много хора и население ? Самото село Пенкьовци с какво население е, има ли хора там ?

kaloyanv написа:

Добре че беше трака да видя къде е това че не знаех Smile

)) А тази махала изоставена ли е? А то щом няма коларски пътища, значи наблизо няма и особено много хора и население ? Самото село Пенкьовци с какво население е, има ли хора там ?

Ето тук има малко повече за Пенкьовци.

В общи линии този район е слабо населен. Някога е имало доста хора, но с преселенията към големите градове, жителите рязко намаляват. Освен това долините на реките, които често служат и за граници на планините, са усойни и няма достатъчно слънчева светлина, което също оказва влияние. По склоновете на планините има десетки махали, които просто са изоставени, защото няма кой да се занимава. Говоря си често с хората, колкото и рядко да виждам такива и цялостно няма изгледи за подобрение. А и самата земя не е плодородна, което също е важен фактор. Но това е дълга тема...
Планината е много дива и наистина слабо посетена. Заслужава си да отидеш и да я видиш, поне веднъж Very Happy

Плануването на разходка след ден, в който над София, а и не само, е валяло сняг почти цял ден, е сложна работа. След снега, паднал миналата събота, ми беше трудно да направя, какъвто и да е план за неделния ден, за който даваха времето да е устойчиво. В интерес на истината притесненията ми идват главно от състоянието на пътищата към ниските планини, където обикновено ходим през зимния сезон. Често те са еднолентови и усойни, където при наличие на снежна покривка, ситуацията няма да е никак добра. Точно по тази причина в събота вечерта нямах никаква идея къде ще ходим в неделя и нито съм чертал, нито пък гледал, каквото и да е. Въртеше ми се през седмицата нещо за Шильоко в Пенкьовска планина, но реших, че е хубаво да се съберем прид баничарницата в Овча Купел и на място да решим.

В крайна сметка решихме да е именно на него - четвъртия по височина връх в тази планина. Ако имаше някакви навявания и проблеми, просто щеше да се върнем и да отидем някъде на Витоша, или Люлин. Изненадата, обаче беше приятна, тъй като още след Перник, установихме, че сме преминали в друг сезон, който няма нищо общо с този, който оставихме в София. Стигнахме без никакъв проблем до Пенкьовци, където оставихме колата на обичайното място и тръгнахме по добре познатия ни от преди няколко седмици коларски път. Тук не само, че не беше валял никакъв сняг, а и земята беше почти суха...

Хванахме си добро темпо и бързо подминахме махалата с Жигата и разклона за Свелинеца, по който слезнахме миналия месец. След това стигнахме и до къщи от друга изоставена махала...

Тук трябва да спомена, че през цялото време се движехме по маркировка, поставена от Трънското туристическо дружество преди няколко години, благодарение на която Шильоко е често посещаван връх от туристи. Малко повече от час, след като тръгнахме от Пенкьовци, стигнахме и до паднало дълво, което трябваше да преодолеем...

То беше точно в началото на пътеката за същинското изкачване на върха. На последното ходене от миналия месец, си направих дупка в раницата от трънките, а при преодоляването на въпросното дърво, направих нова, но този път на якето. Трънска работа, нито ми е за първи път, нито за последен, но както и да е. След като минахме дървото хванахме стръмната, вече пътечка през гората...

... и не след дълго стигнахме и връхната точка на Шильоко, откъдето имаше какво да се види във всички посоки...

Постояхме горе, полюбувахме се на гледките, хапнахме, но и аз, както и спътниците ми знаеха, че няма да е само този връх. Те си мълчаха, аз си гледах картата и мислех. Гледах и пейзажа, тоест реалното състояние на терена и правех сметки. На юг от Шильоко все по билото се намира и петия по височина връх на Пенкьовска планина - Куса падина, до който така, или иначе трябваше да дойда някой ден. Защо пък да не е точно сега? Климатичните условия бяха уникални, теренът не изглеждаше зле...

Притесняваше ме, обаче участъка, който не се виждаше от тук и който по сателит, изглеждаше добре, но все пак решихме да тръгнем. Слизането от Шильоко по южния му склон беше лесно. Обърнах се да го снимам...

След това се изкачихме на безименен връх, след който билото беше все така благосклонно към нас...

Постепенно, обаче нещата започнаха да стават една идея по-трудни. Появи се и масива на Куса падина...

За достигането му преминахме няколко подобни участъка...

...но не беше някаква драма и не след дълго бяхме и на най-високото място на върха, което е на една поляна, обградена отвсякъде с растителност...

На Куса падина не стояхме дълго и тръгнахме по обратния път. На Шильоко, започна да захладнява и цялостно слънцето клонеше все повече на запад. Не чакахме да залезне и с едно прилично темпо, още по светло си бяхме при колата в Пенкьовци. Навръщане на разбора в кръчмата при Извор, се засякохме случайно с Руслан от Трънското дружество и групата му, които бяха ходили в Осоговска планина. Та така в приказки и бири, приключи и днешната разходка, която беше в един страхотен слънчев декемврийски ден.

Пускам линк към таблицата за върховете на Пенкьовска планина, която придобива все по завършен вид, въпреки че за първенеца трябва да драсна малко по-подробно описание...

Пенкьовска планина

Както и видео от разходката

Бъдете Здрави!