По билото на Тетевенския Балкан

На 6-ти и 7-ми септември си направих една отдавна планирана разходка по билото на Златишко-Тетевенския дял на Балкана. Отдавна я планирах и все нещо спъваше плановете ми – или метеорологията, или организацията на времето, или нещо друго... (Снимки от цялата разходка ще кача малко по-късно).
Та, хеле 06.09 и 07.09 се заформи хубаво време и успях да потегля. С колата се придвижих до с. Розино и я паркирах в центъра на селото, пред училището има нещо като „официален“ паркинг. След това от гара Розино хванах ранния влак до Пирдоп. Има удобен сутрешен влак – в 7:34 се качих на Розино, и някъде към 8:20 трябваше да съм в Пирдоп. Отсечката – макар и кратка – е доста интересна, защото минава през прочутите серпентини около гара Клисура, след което линията се намушва в най-дългия тунел в България – Козница (дълъг е 5 808 метра), непосредствено преди гара Копривщица. Гара Копривщица ме очарова с красивата си архитектура, но целта ми беше да се добера до Пирдоп.
Някъде към 8:30 успешно се приземих на гарата в Пирдоп и пешеходният ми преход започна, но в началото – трябва да призная – ненужно тягостно... Просто няма пряк вариант от жп релсите да се хване директно северната посока, накъдето е планината, а се тръгва първоначално на запад, после се пресича линията и след това – на изток. Трябва да се заобиколят всички възможни вътрешни линии и оградени дворчета на огромния комбинат Аурубис. Едно безкрайно досадно вървене насред нищото – рано сутрин не е никак мотивиращо Smile

Повече от половин час се върви, докато най-сетне се хване същинската пътека за хижа „Паскал“. Там вече нещата започват да приличат на истинска планинска разходка. Долу в равното, докато се стигне подножието на Балкана, се минава през прекрасна брезова горичка. По-нагоре, когато тръгнах по същинското изкачване, започнаха да ме застигат и изпреварват джипове, бусове, че даже и големи камиони – прекарват разни строителни материали, впоследствие ги застигнах на хижата – изглежда я ремонтират. Иначе качването до хижа „Паскал“ е доста приятно, предвид това, че се върви в гора и е сянка. По пътя има и една хубава чешмичка.
Но след това, след стигането до хижата, гората рязко свършва и вече до билото, до срещата на пътеката с червената маркировка на „Е3“, няма грам сянка. Този път това катерене – директно по коловете - доста ме умори, но аз си знаех причината – приятен запой предната вечер с наши приятели, късно лягане и много ранно ставане. Не си бях доспал и това се отрази на ходенето. Спирах честичко – обаче не само заради умората, а защото попаднах на червени боровинки и не можах да устоя на изкушението. Изгълтах доста. А те са ефективни и срещу махмулрука, уверявам ви! Wink

Пътеката се събира с билния маршрут на „Ком-Емине“ непосредствено преди връх Косица. От срещата на пътеките до върха има-няма 50 метра. А иначе, тръгвайки в 8:30 от гарата в Пирдоп, 2 часа по-късно бях на хижа „Паскал“, и след кратка почивка там – на връх Косица бях точно 4 часа след началото на прехода.
Поспрях на върха да поема глътка въздух. Надявах се и на много панорамни гледки, ноооо.... мъглата не мислеше така Smile

Облаци започнаха да облизват билото на планината и всъщност от Косица, та чак до Антонския превал, не спряха да ме притесняват. Но пък иначе ходенето по билото вече е далеч по-приятно. Планът ми беше да изкача няколкото предстоящи върха и късния следобед да се спусна от Булуваня директно надолу по коловете към хижа „Бенковски“. И така, подкарах ги поред на номерата. След Косица, се отчетох и на Паскал. Последва и Чемериката. Когато наближих Картала, обаче, облаците по билото започнаха да стават все по-черни, а вятърът – все по силен. И реших, че може би е добре да се придвижа колкото може по-близо до изоставената хижа „Планински извори“. Тя не работи отдавна, ама поне в случай на дъжд би могла да ми даде подслон. Пресякох разклона с пътеката, която води към х. „Момина поляна“ и връх Картала го видях – ама толкова го беше забулила мъглата, че реших за напълно безполезно да ходя да се кача на скалата му, без да мога да видя нищо оттам. Така, над седловината, с гледка към изтърбушената сграда на „Планински извори“ и към пасящото стадо коне долу край Гьола, си направих обедната почивка и похапнах обилно.
Междувременно облаците леко се поразчистиха. Слязох долу, от любопитство обиколих и разгледах въпросната хижа „Планински извори“ и така и не можах да се начудя – защо, аджеба, е изоставена и защо никой не иска да я стопанисва?... Сградата е била чудесна, сега е тъжна картинка. А иначе е на самото било (може пък това да е проблемът), на самата пътека „Ком-Емине“ и ако хижата работеше, на туристите нямаше да им се налага да слизат надолу – към „Момина поляна“, към „Бенковски“ или към „Вежен“... Продължих към прословутата чешма „Петте извора“ напълних си бутилките оттам и поех смело нагоре към следващия връх в списъка – Тетевенска баба. И тук трябваше да взема важно решение. Когато предишния ден говорих с хижаря на „Бенковски“, ми спомена, че има малък проблем и съществува вероятност точно този ден хижата да не работи. Трябваше да се чуя отново с него, за да ми потвърди. Но точно в тази част на билото телефонът ми тотално загуби обхват и никъде не намерих точка, в която мобилният ми оператор да има някакво свястно покритие. В същото време, слизайки вече към Антонски превал, умората – не толкова от много ходене, колкото от тежката предна вечер - започна да си казва думата, коленете започнаха да ме предават, и с тъга в сърцето реших: връх Булуваня го пропускам. Ще се качва някой друг път. Така или иначе, вече бях вървял около 7:20 ч. Поех по подсичащата пътека към хижа „Бенковски“, със зелена маркировка. Странно ми стана като видях информационната табела на Антонски превал – там пишеше, че до хижата е час и половина, а аз я виждах буквално отсреща, сякаш на един хвърлей. Да, ама не! – наистина си ми отне час и половина. Пътеката върти през улеите и билата и значително се удължава. А и отново се появиха... хм... изкушаващите боровинки. Тук имаше не само червени, но и черни. Храстите – високи, и до самата пътека. Можеш просто да вървиш с отворена уста и да ядеш Wink

В този момент съжалих, че не съм всел никаква съдинка, в която да набера и на следващия ден да нося на дъщеричката ми – тя много ги обича. И реших вечерта, като изпия дежурното кенче с бира, да си го запазя и да бера в него Smile

Минах по пътеката, спуснах се покрай една кошара (но овце не видях – нито в кошарата, нито някъде наоколо по поляните). Пътеката слиза в долината на Равна река, а след нея има леко изкачване. Много мразя да катеря – макар и за мъничко – точно в края на деня... После излиза на пътя, а след това се гмурва в очарователна букова гора.
В хижата пристигнах малко преди 17:30 – почти 9 часа ходене от гара Пирдоп до тук, и 4:45 ч. от връх Косица.

За хижа „Бенковски“ мога да кажа само хубави неща! Там бяха Боби и неговият тъст – бай Георги. Оказа се, че тази вечер няма други туристи, само аз съм. Настаниха ме в голямата стая, а вечерта даже вечеряхме заедно – в тяхната стая, а не в столовата. Прекрасни хора!
Хижата си има и баня. Запалиха ми бойлера и след няма и половин час вече можех да се изкъпя с топла вода. Електричество хижата си набавя от воден генератор.

Последната промяна е направена от aliosha77 на Вто Сеп 13, 2022 1:37 pm; мнението е било променяно общо 5 пъти

Браво, много хубав преход и на мен ми харесва този район доста. Преди две години, също тръгнах от Пирдоп, но на билото завъртях към Кашана, понеже на Мурана беше форумната сбирка. То долу в началото на пътеката има и ловно стопанство или поне е ловен район, така помня.

На следващата сутрин Боби ми направи кафе и уникално вкусни пържени филийки, със сладко от боровинки и с овче сирене. С такова ударно начало на деня потеглих към връх Вежен някъде към 8:00ч. Времето беше идеално, небето – кристално чисто. Поне засега! Този ден определено бях в много по-добра обща кондиция, но пък установих друх проблем – краката вече ме боляха притеснително. Особено лявото коляно. Другото, дясното, ми се обади още предишния следобед, но сега лявото беше в по-лоша форма. И това го усетих още докато минавах през горичката след хижата, по равното... А планът за днес беше по-амбициозин от предния ден: трябваше да се кача на Вежен, да мина по билото, да стигна до хижа „Ехо“ и оттам да се спусна до с. Розино, откъдето да си взема колата. Чакаше ме доста ходене. Но пък и вече носех в раницата празното кенче от бира, което си бях обещал да напълня с боровинки за малката дъщеря Wink

И те се появиха покрай пътеката – още докато захапах северното ребро, за да се кача към връх Братаница. Спирах се, брах боровинки, минавах по няколко метра, после пак се спирах... Давах си сметка, че така губя време, но истината е, че просто исках да установя мащаба на проблема с коленете – в каква кондиция съм и колко бих могъл да ходя. Идеята ми беше да се кача до Братаница и оттам да мина по прочутото „Старопланинско Конче“ към връх Пъпа. Обаче тези боровинки така ме залисаха, че изгубих немалко време. Точно в подножието на пътеката, където се разделят билната към вр. Братаница и подсичащата, трябваше да реша: кое ми е по-важно – да кача Братаница и да мина по „кончето“, или да занеса боровинки на детето?... Категорично се спрях на второто и поех по подсичащата пътека, на югоизток. А по нея ме чакаха... Още боровинки! Very Happy

В един момент все пак осъзнах, че трябва и да покривам растояние, а не само да запълвам кенчето с горски плодове. Зарязах беритбата и стегнах крачка. На билото излязох някъде към 10:15 ч. Оттам – вече доста по-стегнато – поех нагоре към Вежен. А по билото на Вежен отново започнаха да се събират облаци, мъгли и ветрове. Също като предния ден, въпреки че само допреди малко времето беше много по-обещаващо!
След първоначалното малко по-стръмно и каменисто изкачване, вече се слях с огромния масив на Вежен, който горе си е просто една... безкрайна, огромна ливада Smile

Също толкова безкрайно ми изглеждаше и вървенето горе по масива, защото върхът продължаваше да не се вижда – забулен в облаци. Но пък за сметка на това, там пътеката е много полегата и приятна за вървене, и краката ми получиха някаква доза комфорт и почивка. На самия връх бях в 11:45 – горе-долу 3:40 ч. след тръгването от хижата, но с уговорката, че погубих доста време в бране на боровинки. И уж повече нямаше да го правя... Откъде можех да знам, че само броени метри след слизането от върха, те ще ме чакат там – черни, още по-едри и изкушаващи!... Нямаше как да не спра. Допълних набързо кенчето догоре и вече „окончателно“ го прибрах в раницата. Уж да не ме бави повече. Защото на табелата пишеше, че до хижа „Ехо“ имам още три часа, а на мен ми предстоеше и слизане до селото. А никак не ми се искаше да замръквам някъде в гората над Розино, още повече, че това за мен е чисто непознат район. Така или иначе, слизането от Вежен в източна посока е една много приятна пътека. Минах и през връх Каменица – въпреки че когато после прегледах трака си, се оказа, че май съм сбъркал най-високата му точка и съм се качил на съседната кота. А тя ми изглеждаше по-висока! Smile

Така продължих спускането към „Ехо“, и в този момент започнах да осъзнавам колко по-зле и по-зле се чувстват коленете ми. Всяко, дори и мъничко спускане, ми костваше болки, които се засилваха... А аз бързах. Обещах си, че на хижата ще спра да си дам почивка и да изям една леща, или боб, или там каквото има... Пък и повечко щях да си почина. Мислех си „Колко пък да имам от „Ехо“ до Розино – максимум 3 часа, няма как да е повече!“... Хижата и връх Юмрука бяха пред очите ми през цялото време – откакто започнах спускането от Вежен. Но странно, сякаш никак, ама никак не се приближавах. Минаваха часове вървене, а сградата на хижата все още оставаше безкрайно далеч. Пътеката извива в източна посока, и чисто визуално имах чувството, че се отдалечавам от Юмрука, вместо да се приближавам. После следва плавният завой на билото в северна посока, съпроводено с плавно спускане към „Ветровития преслап“. И тогава отново се появиха ТЕ!!!... Кърваво-червени, едри, на големи гроздове, на цели килими... Боровинките!!! Досега си давах вид, че не ги забелязвам, но тези тук, на тази поляна, определено ме изкушиха! Казах си: „Ще ги обера, ако ще и по тъмно да стигна до колата!“ Very Happy

Нямах вече съд, в който да ги събирам, така че просто напълних джобовете на якето Smile

(вечерта, когато ги изсипах вкъщи, се оказа, че за тези може би 10-тина минутки, съм напълнил половин литров буркан!).
Е... В някакъв момент все пак приключих с тях. Спуснах се до Ветровития преслап, а към хижата ме чакаше... Ново изкачване. Предвид състоянието на коленете ми, отдавна реших, че Юмрука няма да го качвам – и той ще остане в списъка „за следващия път“. Поех към хижата по подсичащата пътека. Бързащ, уморен, вече и доста гладен. Сладкото кладенче все още имаше прилично много вода. Допълних си запасите и продължих. А на места пътеката буквално е била пометена от свлачища – проходима е, но трябва да се ходи внимателно. И чак сега осъзнах, че само 3-4 дни преди това над планината се беше изсипал невиждан порой, който струпа такова количество вода, че помете няколко села в долината – Каравелово, Богдан, Слатина, Трилистник... Но за това – малко по-нататък.
Стигнах до параклиса преди „Ехо“ и първата ми работа беше да се загледам в табелата: „С. Розино – 4 часа“!... Не може да бъде! Не очаквах това! Пристигайки в хижата и веднага след като поздравих хижарите, първият ми въпрос беше „Колко време ще ми отнеме да сляза до селото?“ – „4 часа!“ беше и техният отговор!... Лоша работа – вече наближаваше 15:00 ч. От хижа „Бенковски“ до тук ми отне почти 7 часа (и едно кило боровинки в раницата и по джобовете Wink

). Седнах и набързо излапах една леща, която ми дойде като мехлем за стомаха и душата! Smile

А през това време се заговорихме с хижарите... Милите – въпросният порой е отнесъл пътя, който идва от с. Розино. Той по принцип не стига до хижата. Придвижват се с джип до някъде, а след това продължават пеш нагоре. Само че в момента пътят вече е разкъсан от стихията и по него изобщо до никъде не могат да стигнат. Затова обикалят, навъртат повече от 100 км. И някъде от север, от Рибарица може би (или от х. „Хайдушка песен“), с много повече ходене пеш, успяват да стигнат до „Ехо“. Дали ще успяват занапред да поддържат хижата при тази ситуация, е под въпрос...
Та, вече доста притиснат от времето, малко след 15:00 ч. бързо поех надолу. Тръгнах по зелената пътека, източно от Юмрука. Чакаха ме повече от 1000 метра слизане. И с тези колене – направо си бях притеснен. Когато навлязох в буковата гора и се спуснах рязко надолу, вече наистина от всяка крачка ми се появяваха сълзи в очите. Болката, особено в лявото коляно, си беше чувствителна. Продължих по пътечката и когато тя се сля с това, което е било коларски път, нещата станаха с една идея по-леки. Спускането вече не е толкова брутално. Но пък тук започнах да осъзнавам истинския мащаб на водното бедствие отпреди дни. Видях местата, на които всяко възможно дере е скъсало пътя и са се отворили пропасти, които трябваше да заобикалям през гъсталаците. На места пътят е не просто скъсан – той направо е отнесен! Цялата му земна маса просто липсва, а там, където е било път, сега е наполовина ново дере, наполовина козя пътека. Не знам дали някога може да бъде възстановен – щетите са просто огромни. Стигнах и до езерцето, около което има чудесен кът за отдих – с чешма, беседки, заслон и т.н. Приятно местенце...е било. Защото сега и езерото го няма. Скъсало е дигата, която го държи затворено, и всъщност цялата вода е изтекла надолу по дерето. От езерото е останала само сухата му чаша... А след това нещата се оказаха още по-потресаващи. Личеше си как всяко поточе се е било превърнало в мощна стихия – отнесла и затлачила пътища, ливади, ниви... Малко след като пътеката се отдели от коларския път (бившия такъв), стигнах до едно разклонение, което ме озадачи. Имаше си табела: „Надясно – с. Розино, през Баа дере“, „Наляво – също с. Розино, през Руски паметник“. Само че на моята карта тази пътека вляво я няма изобщо. Поколебах се, тръгнах по нея, после се върнах и поех по другата, която спуска право на юг по дерето и слиза западно от гара Розино. Грешен ход! Така и не разбрах в какво състояние е другата, по-източната пътека, но тази беше зле! Всъщност, нищо чудно да се окаже, че аз съм първият човек, който е слязъл по нея след бедствието. Пътеката всъщност се спуска по самото дере – върви ту отляво, ту отдясно на водата. Маркирана е лошо. Трудно се открива. Още по-трудното е, че стихията направо я е отнесла! Има места, където просто липсва старата земна маса. Водата е натрупала камъни, довлечени кой-знае откъде. На едно място – непосредствено над жп-линията – пътеката наистина изчезва и забива в нещо като бент. Водната стихия е натрупала огромни скали и отскубнати дървета – струпали са се на едно място, затиснати от релефа. И допускам, че на това място 3 дни по-рано е имало нещо като временен язовир, който впоследствие се е отприщил и е залял махалата долу...
Като слязох в селото, наистина ми се доплака за тези хора. Където е имало улица – сега прилича на дъно на река. Оградите на дворовете са струпани на камара. Къщите са си на мястото, но залети до половината от кал и тиня.
Почти забравих за болката в коленете... Искрено ги съжалих тези хора. Тъжна картинка Sad

А иначе, аз успях да с е смъкна от хижа „Ехо“ до мястото, където пътеката пресича жп-линията (на 200 м. западно от гара Розино) за 3 часа! Добро темпо съм направил – може би и заради притеснението. От това място, до центъра на селото ми отне още 20-тина минути, а там ме чакаше колата...

Последната промяна е направена от aliosha77 на Вто Сеп 13, 2022 1:30 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Не ги мисли тях на хижата, ще се оправят. Имат лесен достъп и от други места. Просто ще трябва малко и да се раздвижат .