Проклетия: премиера по източния ръб на Мая Прошит 2425 м.

Ел Греко.

Влезе в живота ми като камък в прозорец. Не остави нищо. Освен себе си. Присмиваше ми се: „Ще направиш от мен статуя в градината на душата си”. Венера Милоска. От плът.

Излезе от живота ми по най-плиткия начин. На легло с първия срещнат. Когато парите, славата и успехът легнаха с нея. Остана само счупеният прозорец.

Проклетия, подножието на Мая Чардакут, 2018 г.

Пиша това, което не написах досега. Няма да напиша онова, което не мога. Пиша голо. Другояче вече не мога. Съм след гилотина.

Пиша това, за да го изхрача от себе си. Да го забравя завинаги и да го оставя да отживее своя живот. Пиша това, за да съм му индиго. Оригиналът е другаде.

Проклетия, подножието на Мая Радохинес, 2018 г.

Запознахме се случайно. В Проклетия. В един ресторант. Влезе без да ме види, потънала в телефона си. Аз я познах веднага. После говорихме дълго. Изпуших кутия. На изпроводяк я прегърнах. По приятелски топло. Щях да го разбера след няколко месеца - бях влюбен.

Общувахме на английски. Това не ни спъна. Езикът без думи остана без думи. Мълчанието на двама е споделена взаимност. Днес е само каменно мълчание на всеки от нас. Поотделно.

Тя щеше да напише за първата ни среща: „През октомври 2017 г. в долината Валбона се запознах с този изключителен катерач Иван Динков, който нарича себе си само планинар. С обикновени дрехи по тялото си, със срязани ръкавици, с много тънък анорак с нашивка на AC/DC на гърдите, с който е качил Монблан, с обувки, които носи вече седем години. Седейки на масата, неговите думи, придружени с цигари една след друга, ми носеха този дълбок поглед, който усещам и днес. Аз му говорех за моето изкачване на Еверест. За успеха, слуховете, славата и последиците, които този връх ми донесе. Той ми говореше за Албанските Алпи, за диви пътеки, за простотата на Проклетия, която е негова вечна любов от 11 години”. Думи. Птици. Останала перушина по земята.

Проклетия, долината Ропояна, на заден план Бьелич, 1960 г.

Проклетия, долината Валбона, от ляво на дясно Мая Исмет Сали Бручай, Мая Грюк е Хапт, Мая Халил Бинакут, 1940 г.

Прологът бе в Проклетия. Епитафът – във Кораб. Между тях две години и половина една единствена думичка без български или албански еквивалент –numinosum. Не я знае.

Следваше ме като куче две години с клиентите ми. Навсякъде. Не искаше нищо. Помагаше с всичко. Не взе нищо. Даде всичко. Плащаше си сама. Даваше ми себе си.
Благодарността ми е от днес. Бях слепец. Прогледнах, а не искам да виждам. Оставам благодарен до гроб.

Обикна ме защото обичах планините, защото съм скромен, заради анорака, заради ръцете ми, защото вървя сам, защото съм друг. Намрази ме заради същото. Аз останах същият. И утре ще съм.

Кораб, Рибничка Скала вляво и Кабаш вдясно, 1939 г.

Беше пуста. След Еверест. Напълних я. Преля от щастие. Искаше да умре. След Еверест. Спасих я. После спаси мен. После спаси себе си. От мен.

Гушеше се като диво вълче. Катереше се като дива коза. Любеше се като вавилонска жрица. Говореше като старец мъдрец. Смееше се като малко дете. Грееше като слънце. Помнеше всяка дума. Отричаше се от думите си сякаш не ги е казала. Колкото повече влизах в нея, толкова по-малко я познавах.
Днес не я познавам.

Любехме се навсякъде. Неистово. До припадък. До сливане. Отвъд забрава. На Кончето и на Мусала, в палатката под Олимп и под Коритник, по градски хотели като тайни любовници и в къщи за гости из планините, на балдахин в Призрен, сред одрани овчи кожи под Йезерце и във февруарския сняг под Йезерце, и в снега под Грюк е Хапт, и в снега под Бриасет, в Егейско море и в Шкодренското езеро, в каньона Матка. Навсякъде из Балканите, без разстояния, без препятствия, без свян или срам, с порив, носен от един бръснещ полет.

Любов, която заслужава да се самоубиеш. За нея няма място тук. Нито там. Имаше, където се роди и умря – в планината. Самоубийството няма да е решение, а доказателство. Разпилян прах в планината.

Заплашваше ме, крещеше ми и ми пишеше, че ще се самоубие. Присмехулно й отговарях: „Ще те чуя на сутринта”. И затварях. Накрая щях да го направя аз.

Джаковица, подножието на Проклетия, 1999 г.

Косово, 1998 г.

Печ, подножието на Проклетия, 1998 г.

Вярвам и знам и съм сигурен, че човек среща човек. Светкавица. Независимо от аксиомите на живота – вяра, език, народност, богатство, страна, възраст и разум. Само полът досвързва, за да направи спойката пълна. В такива моменти нищо няма значение – хората са самите си същности, голи, пулсиращи в кръв, вибриращи от възбуда, излезли извън от кожите си. Тези срещи са гръмотевични. Ако след тях завали, ще поникне и ще порасне. Ако ли не, ще остане спомен без плът и прорязано за миг небе. И глух заглъхващ тътен. После тишина. Накрая нищо. Защото болката ще е толкова силна, че трие всичко до пълната му противоположност. В името на „спасението”. Аз не искам да се спася.

Носеше същата пустота като мен. Тя на Еверест, аз в Проклетия. Рилке е прав, че любовта е това – утехата на взаимната самота.

Беше преживяла война. Аз не. Беше била бежанец. Аз не. Беше загубила дом. Аз не. Беше емигрирала в Лондон. Аз не. Беше избягала от родния си град. Аз не. Пропасти. Паднахме в тях.

Проклетия, Мая Радохинес, 2013 г.

Беше готова да заличи вярата си, да издере лицето си, да смени името си. Не й позволих. Не съжалявам. И я загубих. За това съжалявам – думата е безпомощна.

Искаше дете. Измисляше имена. Приемаше моите. Високомерен в свободата си отказвах. Синът ни остана само в мен. Нероден. Слава Богу, имам свой – роден. Тя ще роди свой. Съвсем скоро.

Проклетия, долината Шала, 1940 г.

Проклетия, Хайла, 1960 г.

Плачеше скрита в чувала си в палатката на северната стена на Бриасет: „Не ме изоставяй. Само не ме изоставяй.” Плачех и пушех с гръб към нея. Пушех и плачех с гръб към нея.
Изоставих я.

Две години по-късно: „Ти желаеше смъртта ми на Бриасет. Аз оживях, само защото бях силна да сляза.” Днес по себе си познах такава смърт.

„Ти никога няма да се промениш. Винаги ще си тръгваш при първия скандал.” Да, винаги си тръгвам и ще си тръгвам. Винаги ще остана същият. А не бях.

Бях прелетял от Скопие до Прищина. До летището. Да я посрещна след Денали. С огромен букет. 21 рози. Прогони ме от Франкфурт. И кацна на другия ден. Вече бях в Дебър.

Северната стена на Мая Бриасет на заден план, 2018 г.

Католишка меса на фона на Мая Бриасет.

„Има три ужасни неща в моя живот. Семейството, в което се родих. Сърбите, които изгориха дома ми до основи. Ти. От тях най-лошото си ти, защото си осъзнат и съзнателен.”
Мълчах. Затворих телефона. Беше нощ.

„Гей. Използвач. Лъжец. Мръсник. Сърбин. Идиот. Инат. Изрод.” Крещеше ми ги. Пишеше ми ги. Повтаряше ги всякак. Проглеждаше. Ослепявах. Не беше права. И в кривото огледало на една извращаваща се любов беше красива.

Проклетия, Дукаджин, 1940 г.

Дойде за рождения ми ден. За последния. Пет дни не излязохме от стаята ми. Разболях я. Прокърви. Една от нощите изплака със сила: „Аз ще го направя въпреки вас”. Не можех да й помогна и не можах. Бях по-болен от нея. От друго. От преди нея.
Направи го сама.
Уважавам я повече отколкото я обичам.

Плачех всеки ден за децата си, разделен от тях. Изтърпя го. Обичаше ги заради мен. Не проумявах майка им и жестокостта й. Изтърпя го. Обичаше ме заради представата си за мен.
Не издържа мен самия. Оказахме се по-силни от любовта си. Аз не.

Проклетия, Хайла, 2019 г.

Подаръкът й за рождения ми ден.

Слизахме от Кораб в зимната нощ. Бяхме щастливи – заедно и със премиерно изкачване. В селото, край кюмбето, попитах я: „Съжаляваш ли за нещо?” Отговори ми: „Не можахме да се любим в палатката”. Бурята ни беше затрупала – буквално. На сутринта бяхме снежни човеци в белите ледени брони на спалните чували. Разбрах, че съм бил слаб.

Рисувах я. Написах й книга. Направих от образа й колажи в албум. Всуе. Моят език към нея се оказа монолог. Още говоря, щом пиша.

Проклетия, долината Шала, 1940 г.

Гледали ли сте филма „Вреда” с Джеръми Айрънс и Жулиет Бинош. Той – британски пер, със семейство и деца. Тя – загадъчна жена и жена на сина му. Любовта им е същата. Синът се самоубива. Тя си отива с дете от друг. Последните кадри – южна Италия, село, боксониера, нейният образ на цяла стена в празна стая. Той се прибира като слепец с черни слънчеви очила, плетена торба с малко храна, сяда на плетения стол и гледа стената.
Надписи.

А „Портиерът на нощта” и „Последно танго в Париж”. Вторият сигурно – кой не обича Марлон Брандо.
Това са трите филма, които изплуват пред очите ми заедно с нея. Перверзия или любов, в съзнание или до безсъзнание, смисъл или умомрак, лудост или „нормалност”, Чистилище или Ад. Точно както започва Данте Алигиери: „На попрището жизнено в средата...” – това ли е мъжкият климактериум.

Исках да изживея с нея повече от живота. А не знаех какво е. Изживях го докрай. Краят също. И след него – най-дългото.

Проклетия, долината Гърбая, от ляво на дясно Мая Фортит, Мая Джевахирит, L3, Мая Прехт, Мая Лангойве, Мая Застанит, 1960 г.

Проклетия, долината Ропояна, на заден план Бьелич, 1960 г.

Какво бих й казал, ако ми се обади. „Моят Бог е милост, прошка, любов.” Първите две в миналото. Последното в бъдещето. Настояще няма. Няма да се обади.

Предаде ме в най-съкровеното ми – в планината. В това, което си обещахме – девствени изкачвания само двамата като планинари, малки групи с taylor made програми без да гоним печалба като водачи. Измислих името на фирмата й, нарисувах логото, написах програмите за целите Балкани. На раздяла ми каза: „Искам да градя името си сама”. Предаде ме в думата „заедно” – не я каза. Остана ми планината. Тя не предава.

Някога баща ми попитал майка ми: „Ще ме следваш ли в пътя ми?” Път трънлив и мълчалив, път на остракизъм и премълчаване. Последва го. Дори след гроба. Попитах я същото. Не ми отговори. Отговорът дойде сам. Не е било любов, а безпътица.

Призрен, 1971 г.

Това, което ще забравя последно – тръпчинките по краищата на усмивката й. Това, което й пишех и казвах всеки ден – your painted smile.

Това, което ще забрави предпоследно – детайлите. Обичаше как превключвам скоростите, как държа цигарата си, как говоря на развален албански, как й казвам „само с добро”. Само добро. Или нищо. Като за покойник.

Накрая, на тротоара, на запален двигател й казах само едно: „Помогни ми да започна работа на бензиностанция в Прищина. Не мога да се прибирам вечер без пет изкарани евро”. Не го направи. А познаваше цяло Косово – от президент и премиер до всеки друг.

Графика: Иван Динков.

Срам ли ме е? Не.
Виновен ли съм? Не.
Излъгах ли? Не и в сърцето си.
Излъган ли съм? Не и докрай.
Съжалявам ли? Да. За всичко. Без едно – първата среща.

Това, което остава. Децата. А е друга любов. И още една любов, като подземен извор да бликне.

Проклетия, подножието на Мая Йезерце, 2018 г.

Бях го прочел някъде. Няма автор. Знаех, че ще се случи на мен. Няма по-жестоко от това да обикнеш човек, който те е обичал. Знам и това – любовта остава за този, който обича последен – бял Петър.

Под северната стена на Грюк е Хапт в снега. Цял ден не излязохме от палатката. Дори не стопихме сняг. Почти не говорехме. Нямаше какво и защо. Всичко беше пред нас, между нас и във нас.

Не поиска въже по стената. Вървеше сляпо след мен. А беше по-силна и по-бърза. Нямаше страх – виждах го в очите й. Беше готова да ме следва навсякъде. И никога не го направи. А исках и искам човек до себе си, а не зад мен. Грешката не е в мен – прочетох Камю.

Северната стена на Мая Грюк е Хапт, 2014 г.

Северната стена на Мая Грюк е Хапт, 2018 г.

Мъжката любов е себична. Женската – лична. Мостът не издържа. Мостар. А никой, оказва се, не може да обича иначе.

Никога не дойде както аз идвах – внезапно, на порив, без знак. Вечер тръгвах, нощем пристигах, сутрин си тръгвах. Чаках и не дочаках. Сега я чакам със гръб.

Не ми поиска нищо. Освен мен. Не й стигна. Повече нямах. Сега съм по-малко.

„Ти не знаеш какво е besa. Ти не можеш да удържиш думата си.” Беше права. Предаде ме на самия финал. Исках да й кажа: „Ти нямаш ndera. Ти нямаш чест и повече нямаш лице.” Бях прав. Затова не й го казах.

Проклетия, долината Гърбая, на заден план Троян, 1960 г.

Мъж може да даде на жена две неща – дете или пръстен. Занесох й второто. Разтреби го от масата заедно с вечерята. Премълчах.
Последната ни нощ – без сън и със смях. И двамата мълчахме до крясък и викове.
На сутринта си отидох и повече не я видях.

Прищина. Краят. Поредна следобедна жега. Беше ми мъртво. Хората – силуети. Върнах й всичко, което ми беше дала. Без да я видя. Пареше в ръцете ми. Пареше на очите ми.
Стана ми чисто. Гьобелс казва, че е въпрос на елементарна чест да изгориш всички мостове зад гърба си.
Няма по-мъчно от това да видиш мъртвородено дете и разрушен мост. Бог ме пощади от първото. Сам сътворих второто.

Шкодренското езеро, на заден план Проклетия, 1938 г.

Живя в дома ми. Спа в стаята ми. Храни се от масата ми. Запознах я с майка си. Заведох я в майчината ми къща. Показах й в планините си. Видя приятелите ми. Не скрих нищо. Казах й: „Това е животът ми. Това съм аз. Остани, ако ти стига.” Тръгна си.

Тетово, Писаната джамия, 2018 г.

През пролетта на 2019 г. се върнах сам при Бриасет. Там, където връзката ни неудържимо тръгна надолу, както и ние си бяхме тръгнали неудържимо надолу след неуспеха по северната стена. След ден газене в мекия сняг опънах под източната стена. Лавините течаха успоредно до мен в дълбоки и широки улеи – като месомелачки, бавно, хрускайки, завличайки лед, камък и клек. Исках да й посветя една изгревна, източна стена и, играейки си със думите, да я нарека „the face of... нейното име”. Стената ме сломи. Беше късно във всеки един смисъл. По същото време неудържимо катереше Денали.
Слязох. Слезе. Контрастът бе пропаст. Бях сам в нея.

Източната стена на Мая Бриасет.

През лятото на 2020 г. се изправих пред източната стена на Мая Вукочес – девствена и огромна. Със същия блян. Спах под самата стена, без палатка, гледах звездите цяла нощ. Минах една четвърт – точно колкото бяхме минали от северната стена на Бриасет. Контраст нямаше. Не знаех къде е. Пропаст имаше – огромна, издълбана от камъка и снега, прорязваща цялата стена, пропаст, която ме спря. Не паднах в нея.

Източната стена на Мая Вукочес и пропастният кулоар.

Ненаписаният никога пътепис – долината Бога в Проклетия, два върха – Мая Тат и Мая Рабес. Дъжд, пек, гръмотевици, чисто синьо небе, съхнещи по дърветата дрехи, Адам и Ева, щуращи се голи в Райската градина на Проклетия. Един останал в земята и така и ненамерен кол за палатката. Това е всичко веществено, което остана от любовта ни. Никой няма да го намери.

По-късно ме обвиняваше: „Ти никога не написа пътепис за това пътешествие”. Не написа за нито едно. Молех я. Не го направи.

Проклетия, подножието на Мая Чардакут, 2018 г.

Не е било любов. Въпросите нямат значение, нито един. Отговорът им е само един – изтъркан и верен. Любов. Живее с въпросите, които решава без грешка. За мен остава отговорът. Той е погрешен.
Защото погледът ми е все навътре в хората като свредел. В сенките им, които се издължават, разширяват и местят. А не мога да спра Слънцето, което ги хвърля със светлина.
Откритието на Галилей е било нищо – прост наратив, без решение, без промяна. Аз искам да съм Архимед – „дайте ми мъртва точка и лост и ще преместя земята”. Там, където е Ева.

Косовска Проклетия, 1960 г.

Щурах се съкрушен край изворчето Шеу и Бард. След Мая Вукочес. Не знаех накъде и какво. И как. Върхът стърчеше пред мен. Не го виждах. Блуждаех.
Дойде от само себе си – друго наоколо нямаше. Дълъг, елегантен ръб, източен, изгревен – вместо стена. Гърбав като камила. Жалък.
Дъждът ме удави по камънака. Опънах под самия ръб. Пак без палатка, под изчистило се небе и мокра трева.
Щях да го мина. Не спах. Минах го.

Фуша Руницес и източният ръб на Мая Прошит в средата.

Маршрутът.

Скалният бастион на финала.

Проклетия от върха: от ляво на дясно Мая Харапит, Мая Вижньес, Мая Радохинес, Мая Рескулит и Мая Щогут.

„Ключът”.

Безкраен склон. Над него скален бастион. След него върхът. Тогава не знаех дори името му. Пет метра чисто катерене, в които животът ми провисна. Децата ми ме изтеглиха. Стигнах върха. Знаех, че това не стига на никого.

Самото изкачване няма значение. Слизах във себе си. В пустош. На върха бях без себе си. Лъжех се с думите на Сципион Африкански: „Nunquam se minus solum esse, quam quum solus esset” – „никога не съм по-малко сам, отколкото когато съм сам”.

Проклетия, подножието на Мая Радохинес, 2018 г.

Бях болен. Стоях на ръба на живота. Не исках да я завличам със себе си. Това й написах: „Върви по своя път. Аз не съм той”. Не ме разбра. Търсеше ме до последно. Чувствах се чумав. Не исках да я заразя със себе си. Изоставих я окончателно. Нямах сила за друго.

Утехата. Думите на Юнг: „Не спирай този, който си тръгва от теб. Иначе няма да дойде този, който идва към теб”.
Птицата отлита. Затова име криле. Тривиално. Ята. Отлитат на топло. Отвратително.

Тя беше моята муза. Днес е мой демон. Едно и също е.

Не мога да я забравя. Мога да се самозабравя.

Печ, подножието на Проклетия, на заден план Мая Хасанит, 1939 г.

Печ. Под Проклетия. Жестока обедна жега. Срещата с майка й. Говорихме дълго. Само двамата. Заобикаляхме темата. Подарих й албум със снимки на дъщеря й. На довиждане ми каза: „Знаех, че ще дойдеш”.

Печ. Под Проклетия. Седмица по-късно. Жестока следобедна жега. Втората среща с майка й. Говорихме кратко. Заобиколихме темата. Подарих й албум с мои графики – голо женско тяло. На сбогом й казах: „Ти си майка. Ти разбираш всичко.” С лека пауза ми отговори: „Да, разбрах всичко”.
Погледът й бе син и мек. Разбираше повече отколкото аз. Благодарна, че обичам детето й. По-благодарна, че го оставям.
Бих отишъл отново да срещна такава майка. Няма да го направя.

Печ, подножието на Проклетия, 1999 г.

Някога баща ми написа за любовта: „смъртта се побеждава само от смъртта на двама”. От дете съм го запомнил иначе: „смъртта, ако се побеждава, то е със живот един на двама”.
Днес евтино се парафразирам: „Любовта, щом умъртвява, то е със любов една без двама”.

...

Написах го някога. Тогава не я познавах.
Не, познавал съм я:

Прошарен и висок
на двора светъл кестен
е моят свят залог
да бъда чист и честен
и да разкажа онова,
което в точен превод
е: истината е една,
а другото бе кратък преход
назад към стар финал,
от черни чучулиги
възпят във ум, побрал
смъртта на всички живи,
след който, помъдрял,
да търся нова рима
за друг живот, по-бял
от оня, дето мина
във дрехите на мъж
и гънките коприна,
които женски дъжд
окъпа и отмина,
и още по-назад
да тръгна в тая пролет
един живот по-млад
със смисъла на полет,
за да се върна цял
при оня светъл кестен,
комуто бях признал,
че искам да съм честен.

Какво бих написал сега. Отговорът е верен. Животът не е опровержение. Любовта не е опровержение.

Оставете прозореца счупен.
Изметете тези потрошени,
проклети стъкла.
Изхвърлете букета повехнал,
натруфен.
Нека влизат само въздух и светлина.

Край.

Последната й снимка. Графика: Иван Динков.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Вто Ное 09, 2021 11:17 am; мнението е било променяно общо 6 пъти

Това ти е най-доброто!
Ние, които не можем да пишем, поне можем да четем.

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Ако това е най-доброто, какво повече да напиша? И дали въобще повече да пиша?
Да минавам под моста, вместо по него...
Питам те съвсем откровено.

Някога в трудно изпитание получих незабравим подарък. Каталогът на една изложба:

Прави повече от всичко, което умееш най-добре!

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Иване, и помни на големио шоп, защо му е дебела главата и каква му е философията на живото :
Оти да се косим, като че ми мине. Карай я по - лежерно, човек.
И спри тютюна, много е.
Мали, станах свекървище ... Smile

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Човек като си вдига сам летвата, не върви после да скача под нея.

Някога, преди време ми се случи същото. Две години катерехме зимни северни стени и водопади. По начало си водя бележки и фото-документация кога къде какво съм правил. В този период в живота ми е дупка, няма никакви записи. Състояние, в което сме си самодостатъчни и живеем един за друг, и нищо друго няма значение. И изведнъж всичко свърши, точно по гореописания начин. Явно тези неща също стават по някакъв калъп.
И като нямаше какво повече да направя, седнах и написах история. Получи се идентична с горната, сега пиша тук, защото си спомних какво стана с мен, иначе в тези работи не е работа нито да даваш съвети, нито да вземаш отношение за нещо което всеки сам трябва да преживее... Сега пиша явно повече на себе си...
Та след написването се зачудих какво да я правя. Накладох голям огън, смачках я на топка и я хвърлих. Изгоря, изчезна в небето. С това изгоря и всичко друго. Из основи, дотам, че никога вече да не ми се случи отново да изпадна в това състояние. Което е едновременно и върховно, и ужасно невъзможно да продължи дълго....
Оттогава вече не пиша и никакви истории. Да ме прощавате за което.

Не обичам да коментирам коментарите на свои текстове - не мисля, че е редно.
Но понеже текстът ми е личен, а коментарът - също, ще си позволя.
С уточнението, че наистина всичко е лично и универсално няма.

Първо, завиждам за емоционалната студенина на камбанарията - най-малкото днес. Второ, аз поне не мога да хвърлям на кладата - чакам я сама да изгори в мен. Сигурно е въпрос на натюрел или... воля. Мога да елиминирам материалните носители - намирам го за честно. Като не е - не е до корен. Трето, без категоричност на мнението, по-добре човек да пише - не защото казва нещо някому (въпросът има ли смисъл писането и в по-широк план изкуството - скептик съм), а защото го преработва в себе си. Уви - сигурно инстинктивно жалейки себе си и прехвърляйки върху другия, но някак го смила и накрая го изразява за себе си и през себе си. Може да е текст, може да е рисунка, може да е маршрут, може да е просто знак някъде, но го отделя от себе си и му дава друга форма и - в най-добрия случай - друго съдържание.
Накрая - дали трябва/си струва човек да изпада в такива състояния? Моя отговор е текстът ми - и на мен ми е трудно да го разбера.

Жалко, че не походихме това лято, получи се така.
........
Това е като с лодките, мислиш че си я закотвил,
изтегнеш се на брега, а на сутринта тя отплувала.
Моряците спят в лодките.

	Ivan`Dinkov написа:
	Ако това е най-доброто, какво повече да напиша? И дали въобще повече да пиша? Да минавам под моста, вместо по него... Питам те съвсем откровено.

Най-доброто, от това, което съм чел, значи не се знае занапред. Може да напишеш и по-хубаво. Така че...продължавай.

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

По-хубаво няма да напиша, не че това е.
Благодаря ти.

Странното е в тия неща,че като ,че ли най-тъжните истории са най красиви.

Но в случая дори само тоя страхотен пътепис да остане,пак всичко си е струвало.

Може би сега е момента някой/който знае как се прави/да качи тук линк от Ютюб с "Ромео и Жулиета" на Дайър Стрейтс?

Too fast to live
Too young to die
One stolen kiss
A certain smile

We never close babe
We dance all night
I'm lost inside babe
Your painted smile

You'll never know babe
The state I'm in
It's a plastic world babe
No tiger skin

Don't talk to me
Your perfume sighs
I'm lost inside babe
Your painted smile

https://m.youtube.com/watch?v=uQP6yO48mag

@Ivan`Dinkov, аз вече съм казвала, че съм голям фен на твоите пътеписи. Те не са просто добри, добри пътеписи и писатели има много, те са уникални. Отидох в Проклетия с твоите думи. Така че, ако още можеш да пишеш, пиши. Защото понякога след емоционална травма човек спира да пише и продължава да твори само наум. Дано да можеш...
Още като видях Ел Греко в началото, един от любимите ми художници, разбрах, че текстът ще се чете два пъти и след това заспиването няма да е лесно.
Има едно стихотворение на Петър Алипиев, от 2011-та насам го препрочитам от време на време. Интересното е, че не съм запомнила и един ред от него, при всички препрочитания и като се има предвид, че е само два куплета.

Голямата любов е гръм и буря,
връхлита те, живота ти разтуря,
изпълва те със смисъл нов,
през тебе като огнен смерч минава,
но трайно щастие не дава
голямата любов.

Голямата любов е трепет божи
и до небето да те дигне може -
из тъмни бездни тъмен зов,
съдба е тя, забрава, страст и жажда,
но никога деца не ражда
голямата любов.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Благодаря за добрите думи.
Не мисля, че ще пиша още много. Не заради "травмата" - текстът ми я спести, надявам се. Имам си предостатъчно други.
Просто не мисля, че имам какво да кажа. Даже смятам, че прекалих с броя пътеписи това лято и празнословието в тях.
За което се извинявам. Уважавам този форум и неговите членове и това всъщност е единственото място, където публикувам.

P. S. Голямата любов ражда всичко. Ако хората в нея са големи. Аз не бях.