Почти до Монблан и назад

Опитах се да изкача Монблан още през август миналата година, но докато седна да си напиша отчета, мина сума време. Независимо от закъснението смятам, че описанието ми може да бъде полезно за мераклии, които тепърва ще се пробват, надявам се с по-голям успех. А снимките ми не са загубили своето непреходно значение, казано скромно. Very Happy

Пътуването започна от Германия, където прекарах месец и половина като гост на мой колега. Той е невероятна личност: качвал се е по Хималаите, Аконкагуа, Килиманджаро и къде ли не по Алпите. Прекосил е с велосипед Съединените щати от единия океан до другия. На моите години е (65), но 30 километра бягане или 80 километра колоездене след работа са си нещо нормално за него... Изобщо страхотна жилка! Написал е дори книга за границите на човешките възможности. Той самият ги е изпробвал, като два пъти е участвал в мегамаратона в Гърция (наречен Спартатлон), който е 246 километра - разстоянието от Атина до Спарта! В гръцка жега, с прехвърляне на планина! Отварям скоба: живото до днес "маратонско бягане", което е 42 км 195 м, се дължи на сведение от Плутарх, който е живял пет века след победата на Атина над Персия край Маратон. Вестоносецът, както знаем, предал съобщението за победата и издъхнал. Херодот обаче, който е съвременник на войната, съобщава за вестоносец със същото име - Фидипид, който за два дни пробягал разстоянието Атина - Спарта, за да иска помощ. И не умрял, а се върнал по същия път. Та според това Херодотово сведение всяка година се организира бягането, което се смята за по-автентично от "маратонското". Е, с този титан на издръжливостта тръгнах към Монблан!

Традиционният маршрут за Монблан почва от селцето Сен-Жерве, съседно на Шамони. Там точно преди сто години, през 1909 е изградена зъбчатата железница, с която ще се возим. Какъв стандарт още тогава! Първият локомотив е изложен на гарата в селцето. Виждат се зъбчатата трета "релса" и колелото, което се спуска на най-стръмните участъци, а те са два пъти по-наклонени от терена на снимката:

На табелката са написани височините на трасето, но те се различават от числата, написани на самото влакче ("трамвая", както е официалният му статут):

Накратко, от селцето, което е на 584 м, след един час сме се изкачили на 2372. Това са 1800 метра - все едно от София до Черни връх! Малко по-нагоре, на 2412 е първата хижа, Нид д'Егл. Изрядно поддържана сграда, с топла храна, достойни за спане помещения и умерени цени. Проблем е единствено водата. В тази част Алпите са изключително безводни. Тоалетните навсякъде са поддържани чисти, но не разчитайте на вода за миене! Веднага трябва да добавя, че спането по хижите се планира предврително. Това обикновено е твърде затруднително, понеже не можете да направите резервация повече от три дена предварително, а и да можете, не знаете какво ще е времето. Когато разберете, че то ще е хубаво, може вече да няма места. Такива като мен спят на три хижи. Яките туристи могат и на една, най-горната. Ние обаче пристигнахме в селото привечер и взехме последното влакче. Имахме резервация за първата хижа и за най-горната за след два дена. За средната нямахме. Разбира се, никой няма да ви изгони на снега, но ще спите в столовата. А там неудобството е, че туристите стават на два пъти. Преди нормалното, около 8 часа, има едно среднощно, около 1-2, когато повечето тръгват за Монблан. Можете да си представите шумотевицата и прескачането на налягалите по пода!

Ето няколко първи снимки от Алпите. Долу в ниското е Шамони:

Върховете приличат на сталагмити и драстично се различават от българския планински пейзаж, дори от най-"алпийския" - пиринския:

Най-високият връх, който наподобява крепост, ще играе централна роля в по-нататъшното ни пътешествие. Това е Егюй дю Миди, 3842. Ето го сниман с телеобектива на моя приятел. Виждат се кабинката на лифта ("телеферика") и отвратителният фалос, с който вероятно военните са го загрозили:

Около хижата е гъсто населено с диви кози, които предизвикват известно съжаление, защото са станали зависими от подаянията на туристите. Съвсем спокойно стоят на три метра от хората и чакат някой да ги нахрани. За щастие има и такива, които пазят гордия образ на своите предци:

С няколко думи и една картинка това, което предстои:

На снимката личат четири ясно очертани зони: зелена, кафява, сива и бяла. На следващия ден трябва да изкачим 755 метра от първата хижа до втората, Тет Рус, която е на 3167. Намира се на площадката върху кафявите скали. По-нататък има изкачване от 650 метра до третата хижа, Егюй дю Гуте, на 3817. В най-високата точка на сивата стена снежната козирка е съвсем изтънена и леко по-тъмна. Това е хижата. От нея пътеката тръгва по белите полета на неизвестното, прехвърля превала, който се вижда, и се насочва към Монблан. Върхът е някъде зад голямото бяло теме.

За тези, за които снимките са само оптическа илюзия, белязана със субективизъм и случайности, давам топографско изображение на местността:

Трите плътно оцветени червени къщички са трите хижи. Двете контурно оцветени са неохраняеми заслони. Пътеката минава покрай първия, без да се отсяда в него. Малко преди втория, Вало, някъде на 4300 м се отказах да продължа. Обърнете внимание на тъмносивата зона между втората и третата хижа: с елементарно измерване ще се убедите, че средният наклон на терена е 45 градуса, което означава, че на много места е около 70-80. Сиреч почти отвесен!

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Май 10, 2018 12:03 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Както ви казах, катеренето към Монблан започва от първия заслон, Нид д'Егл, на 2412 м. От него ни предстои за един ден да изкачим 750 м, до 3167 м, където е вторият заслон, Тет Рус. Нощта е ясна и зловеща с безлюдието и тишината, покрили озъбените скали:

Денят обещава да е хубав. И той наистина започва с ярко слънце, което за съжаление най-напред огрява отсрещните върхове:

Нашият заслон е в сянката, та докато се сгреем, бая чакахме. След добра закуска тръгваме нагоре. Пътеката е по ръба, който виждате, после по няколкото гърбици и в подножието на отвесната стена, някъде вдясно, се пада заслонът:

Бялото правоъгълниче, което стърчи отгоре върху стената, е третият заслон, до който ще се изкачваме на следващия ден.

Отляво и отдясно на пътеката ни придружават алпийски козирози:

Непонятно ми е с какво се изхранват тия красавци, а и какво пият в камънака! Защото пейзажът в тази част на Алпите няма нищо общо с онова, което се нарича "алпийски терен": ни езерца, ни трева, почва дори няма. Ако някой си мисли, че е като на Рила и Пирин, лъже се! Ето какво е:

Остава ни да се надяваме, че красотите ни чакат на по-високото. Така и се оказа. Само че бая трябваше да се изкачим, за да ги достигнем.

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Май 10, 2018 12:24 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Както вече разбрахте, втората си алпийска нощ прекарахме в заслона Тет Рус на 3167 м. Кошмарна нощ! Нямахме резервация, затова трябвашие да лежим на пода в столовата. За нещастие се случих до един сърбин, който моментално заспа. И като започна едно рязане на дърва, едно бумтене на булдозер - неописуемо! Най-накрая не издържах и се преместих с все чувала и постелката в другия край на столовата. Там обаче някакъв японец започна да бълнува за Фуджи-сан и да стене. А сърбинът престана да хърка! Към 2 ч. станаха туристите (първа смяна) и започна тупурдията с подреждане на раниците, закуската и т. н. Техният шум обаче беше дифузен и аз се унесох.

На сутринта поехме да катерим стената към третия заслон, Егюй дю Гуте, на 3817 м. Ето я право пред нас! Виждате хижата и красивото жълто хеликоптерче, подобно на канарче, с което по няколко пъти на ден качват продукти и свалят боклуците.

Разлика във височините 650 м. Все едно от Драгалевци до Бай Кръстьо - нищо работа! Само че ъгълът, под който трябва да преодолявате тия няколкостотин метра, има голямо значение. Представете си един доста изтеглен правоъгълен триъгълник, легнал на по-дългия си катет. Такава конструкция в механиката се нарича наклонена равнина и служи, както знаете, за изкачване на тежки предмети с минимално усилие. А сега си представете, че първо търкаляте тежестта по хоризонталния катет, пък после я вдигате по вертикалния. "Средно" трудността е същата, физическата работа - и тя същата, но физиологическата хич дори не е! Като разгледате втората снимка, правена отгоре надолу, ще разберете всичко:

На заден план, малко пред облаците се вижда хижата, от която сме тръгнали. Лесно е да си направите сметката хоризонталният "катет", който е по хребета, до какъв вертикален "катет" води! То си личи и на снимката: няколкостотин метра почти отвесни скали, които катерим с две ръце и два крака. Навсякъде са опънати стоманени въжета, които аз не използвах - и без тях си личи къде да се хванеш. Съвсем не е така обаче на слизане: тогава без въжетата си за никъде! Или най-малкото ще загубиш още няколко часа, докато кракът ти търси къде да стъпи. Защото нагоре скалата е пред очите ти, а на слизане е под теб и никак не е приятно да източваш шия над пропастта, за да търсиш вдлъбнатина, в която да си завреш палеца на единия крак. А като не намериш и започнеш да плъзгаш бомбето на обувката нагоре-надолу, без да намираш опора, значи наистина си загазил и единственото ти спасение е да викаш: "Мамо-о-о!!!"

Отвесите са най-малкото зло. Все пак не мислете, че сме се изкачвали по 500-метрова отвесна скала. Има вертикали по 5, 6, 10 метра, после пътеката прави чупка, отново вертикала... Е, няма да е приятно човек да падне от такъв участък, но трябва да си абсолютен чувал, за да се сринеш в пропастта. Далеч по-голяма опасност са падащите камъни. Нали ги видяхте на една от снимките? Изведнъж се откъртват и политат надолу като снаряди. Само че не летят направо, а се удрят в скалите, рикошират и тогава никой не знае накъде ще се насочат. В такива моменти туристите, които са отгоре, надават индиански вик, туристите по-надолу се свиват на кълбо и се молят опасността да ги отмине. Опитах се да снимам един такъв шрапнел, но безуспешно - скоростта му бе прекалено голяма и нищо не личи на видеото.

Един от най-неприятните участъци е показан на по-горната снимка, на която се вижда голяма пряспа и две фигурки вляво от нея. Те тъкмо се готвят да я прекосят. Само че пряспата е бая наклонена, хората затъват в нея, а отгоре по улея летят камъните. Минаваме един по един, пък който оцелее. Evil or Very Mad

Нагоре по скалите, над 3500 м, зървам единственото алпийско карамфилче по пътя си:

Дори един врабчо, и той одушевява камъняка:

На последните стотина метра - най-тъмните на снимката, имам усещането, че се катеря по ограда. И изведнъж буквално "изплуваме" върху площадката на заслона. Оттук нататък започва третият етап към Монблан.

Когато се изкачихме на заслона Егюй дю Гуте (3817 м), беше още рано и ние решихме да се разходим нагоре. Хем аклиматизация, хем малко тренировка за утрешния ден. Пък и най-накрая панорами от високото! Ние се изкачваме, а облаците падат все по-ниско:

Шамони едва прозира, а ние сме по-високо от върха с лифта. Постепенно и последните облаци изчезват и блясва ослепително слънце. Вече сме на около 4000 м. Наоколо са непристъпни склонове:

Само като си представя как някой се подхлъзва и започва да дере с нокти леда, стомахът ми се свива на топка. Добре, че там няма луди! От повечето върхове са надвиснали страховити снежни козирки, готови да се откъснат и надолу да се сурнат лавини:

Време е да се връщаме. Отбелязвам геометричното изящество на пътеката, по която слизаме. Тя е пресечницата на две равнини, които се срещат под остър ъгъл:

Отляво е пързалка 1000 метра, отдясно - само 300. Напред е моят водач - досущ Иисус Христос в небеси! Под нас е хижата със слънчевите батерии. Там ще поспим докъм полунощ и на другия ден, по-точно същата нощ, ще щурмуваме Монблан.

Третият етап започна след нощувката в заслона. Спането там надхвърли всичките ми опасения, защото хъркането се оказа котешко мъркане в сравнение с изненадите, които ми поднесе надморското равнище. В огромното помещение липсваше кислород и поради височината, и поради броя на хората - стотина човека върху нарове на два етажа. Затова спането ми се изроди в някаква полусъница, в която не разбирах нито къде съм, нито какво правя. Спомням си, че така съм се чувствал като дете, когато съм вдигал 40 градуса температура. И тогава не знаех къде е таванът, стаята се пълнеше с дюшеци и всякакви чудовища, а аз губех представа за времето... За щастие последната нощ преди Монблан продължи само до 2 ч. Тогава всички стават и тръгват нагоре с фенерчета на челата. Процесията прилича на блуждаещи огньове от приказките или по-скоро на великденско завръщане по домовете. Всички се качвахме като ясно очертана гирлянда от светлинки в абсолютно черната нощ. С нетърпение очаквах да изгрее слънцето, но то упорито се бавеше. Уж бяхме на най-високото, а то още не изгряваше. Поради което студът взе да става непоносим. Пътеката минава по билото и към студа се прибави ужасен вятър от едната половина на планината към другата. Имах чувството, че всички студени въздушни маси минават през дрехите ми! Нали се бях уплашил от тежестта, та не взех никакви допълнителни дрехи. По-страшен от изкачването обаче се оказа студът, придружен от вятър. Понеже е високо и кислородът е по-малко, а и усилието нагоре е голямо, дишането се ускорява. В трахеята влиза леден въздух, от който гърдите започват направо да горят. Към пронизващия студ се добави умората от катеренето по снега. От забиването на "котките" мускулите на краката изтръпнаха и станаха безчуствени. Отвратително състояние! Налагаше се да спирам да всеки няколко метра.

По някое време наклонът се поуспокои и ние стигнахме до едно равно място, на което решихме да починем. Каква ти почивка! Духаше непоносимо. Застанахме с гръб към вятъра и отворихме термосите с чая. Чаят обаче беше поредната несгода: без захар и ледено студен. Термосите нещо не бяха наред. Просто излях леденилката на пътеката и 10 евро отидоха по дяволите (чаят на таз височина е толкова!). Ето точката, където направихме последна снимка на върха и обърнахме посоката на движението:

Часът е 7 сутринта, датата е 31 юли. Върху скалите вляво е кацнал един от най-високите заслони в Алпите (4362 м), наречен на неговия първи строител Жозеф Вало. Длъжен съм да почета с няколко изречения този планинар-герой, пък после да продължа със собствената си персона.

Вало изкачва Монблан за първи път през 1881 г. и тогава решава да се заеме с метеорологични и други проучвания в района. През 1887 г. той и няколко приятели прекарват на върха три дена. Представете си с тогавашната екипировка какво е означавало това! Същата година той започва строителството на заслон за двама, като материалите са изкачвани в продължение на осем дена от 107 души, носещи багаж между 15 и 30 килограма. И това си представете: нямало го е "трамвая", нито хижите, нито въжетата. Четири хиляди метра изкачване без никакви улеснения! Първата наблюдателница е била открита през 1890 и на няколко пъти е била разширявана. Един куриоз: сред алпинистите, които отсядат в нея, бил и бъдещият папа Пий ХI. През 1898 г. Вало започва строителството на втора наблюдателница, която да е достатъчно удобна и за учените, и за алпинистите. Работниците се сменят, но той единствен стои на строежа 44 дни въпреки болестта на очите си! И продължава да работи в наблюдателницата до 66-годишна възраст, като провежда 35 научни експедиции!

Всъщност до заслона оставаха някакви си 50-ина метра изкачване. Дадох си обаче сметка, че дори да го достигна, голяма полза няма да имам. Той не се отоплява, а ние нямаме спални чували. Не можем да преспим там, нито дори да си починем. От заслона нагоре ни чакаха още 500 метра изкачване. А слизането после? Убедих се, че е най-разумно да не поемам рискове и казах на моя приятел, че повече няма да издържа. Той постъпи като истински планинар и другар: отказа се от самостоятелното изкачване, макар че му предложих да продължи - аз спокойно можех да се върна сам. Той не позволи и дума да отварям на тази тема и след като направихме последни снимки, се завъртяхме на 180 градуса.

Снимката с неговия апарат е с по-добро приближение и на нея се виждат туристите, които се катерят към върха:

Те пъплят по десния ръб. Браздата, която виждате, не е пътеката, а процеп с готова лавина. Пътеката е горе по билото. Самият връх е най-високата точка вляво. Представлява заоблено теме. Ако се увеличи изображението, ще се види втора върволица, която пъпли по левия ръб. Това са туристи, които се движат по втория маршрут към Монблан. За него ще ви разкажа в следващия пътепис. А на върха има черни точки - това са щастливците, които вече са го изкачили. Е, успокоявам се, че тази година стигам само до 4300 м, но догодина, т. е. 2010, дай Боже, и моята точка ще се отбележи на върха!

Слънцето постепенно огрява близките върхове, а и нас:

Възхитен съм от геометрията на снежните повърхности - на места вдлъбнати, другаде изпъкнали, нагледно илюстриращи всички типове хиперболоиди, параболоиди и прочие минимални повърхнини (има ги в Уикипедията Shocked

):

Ето ме и мен. Леко клоня надясно и гледам да не гледам наляво, че там е пропаст, ле-ле-е-е-е! Cool

Една последна снимка, която си оставям като пътен знак за догодина - напред и нагоре!

Надолу ни чакат 2000 метра слизане по камънаците! Наивно си мислех, че то ще е по-лесно от качването. Нищо подобно! Най-напред дойдоха 500-те метра по снега. Забиването на "котките" в наклона и позицията на стъпалата като на балерина ужасно кълчат и уморяват глезените. Следват 700-те метра по отвеса, където се усукваме като паяци около стоманените въжета. А те на много места са леко прокъсани и коварните стоманени нишки режат дланите като бръснарски ножчета. Най-досадни са обаче навързаните на гердан туристи. Чак пък такава предпазливост! И понеже по скалите няма място за разминаване, този, който слиза, обикновено се залепва до някоя канара и изчаква цялата група да мине нагоре. А това ужасно бави, понеже групите са една след друга. Накрая идват последните 700 метра слизане по ръбестите неустойчиви камъни, които видяхте на снимката. Там пък човек трябва да си стяга сухожилията, за да не навехне крак, а това също много изморява. Еле в последен тръс към 6 вечерта успяхме да хванем "трамвая" за обетованата земя, където ни чакаха хотел с баня, разнообразна вечеря и меки легла.

На сутринта пък ни чакаше разходка отново до 3800 м, но вече с лифт. А така и баба знае! Ще ви покажа невероятни снимки оттам.

Хъм! Като чета, си мисля, че цялата тая галимация не си заслужава. Поздравления за усилията и смелостта да се хванеш на това хоро. Ще чакам с интерес снимките от лифта.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Защо пък да не си заслужава!? Rolling Eyes

Иска се голям кураж да тръгнеш по този път.
Моите адмирации г-н Сотиров за психическата най-вече нагласа и смелост.
Аз лично не бих се наел да измина тази зверска денивелация,защото знам своите възможности,
но това не ми пречи да се възхищавам на смелчаци,като вас!Бъдете здрав и да ни радвате
и за напред с такива фотописи.Благодаря! Very Happy

Хубаво си го описал!

Спиди, попитали някакъв алпинист защо толкова иска да се изкачи на Матерхорн. "Защото е връх!" - учудено отговорил той. Та и ние така - често изкачваме върховете просто защото са върхове. А в случая с Монблан изобщо не е само това. По традиция се смята, че той е най-високият в Европа (4810 м), въпреки че и Елбруст (5642 - почти с километър отгоре!) е в Европа. Но и това не е само. Величието на Алпите няма как да се усети, ако човек не се пробва на някой такъв връх. Признавам, че описанието ми е твърде субективно, но нали затова го и помествам. "Обективни" пътеписи - колкото щеш! Именно защото е субективно, може малко да съм пресилил трудностите покрай изкачването, но във всеки случаи те се изплащат с гледките и придобитото самочувствие.

Вече писах, че след като се смъкнахме от височините, спахме в едно хотелче в Сен-Жерве, селото (или може би градчето?), което е най-популярният изходен пункт за Монблан. На сутринта от прозореца ни се разкри следната гледка:

Закусихме по два залъка - във френските хотели толкова дават, заради талията! - и потеглихме към близкото Шамони. Оттам се взима кабинков лифт за връх Егюй дю Миди (3842 м). А Шамони е на 1035! Значи това инженерно чудо поема 60-ина човека и за броени минути ги качва почти три километра - все едно от морето до Мусала. За разлика от нашите лифтове обаче този няма междинни стълбове, а гондолата виси на главоломна височина. Само по средата има междинна станция, на която става прехвърляне на второ въже. И от тая станция нагоре вече не е лифт, а си е направо асансьор, защото се издига почти вертикално, успоредно на скалата.

Самият връх напълно оправдава името си - aiguille на френски е "игла". Затова не се чудете, че почти всеки връх в тази част на Алпите е някакъв Егюй - те всичките са все "игли"! Склоновете на "нашия" Егюй дю Миди отвсякъде са отвесни, естествени площадки горе няма, затова всички тераси за съзерцание, бюфети, чакални, стълби и лифтови машинарии са забити в камъка, висят на въжета или пък са вдълбани като пещери. Върхът е разцепен на две от километрична пропаст, но двете половини са свързани с мост. Това дава възможност да се обикаля по цялата периферия и обзорът е действетелно уникален: 360 градуса! Освен това единственият връх, който закрива панорамата, е Монблан, защото е близо. Да му имам кусура! Вижда се просто отсреща. Всички останали върхове са на десетки километри разстояние, а повечето са и по-ниски, та гледката се ограничава единствено от заоблеността на Земята и мъглите. Взирайте се в задните планове на снимките и ще разберете за какво ви говоря.

Алпийските гледки ще ги гледкате след малко, сега да довърша за култивационните иновации. Най-напред мой портрет с върха тет-а-тет:

Виждате плетеницата от въжета, макари, площадки на няколко нива и какви ли не железарии! Отляво на снимката се издига втората половина на върха, по-високата. Дискретната преграда зад гърба ми ме предпазва от трикилометровата пързалка до Шамони. На "иглата" пристига още един главозамайващ лифт, от Италия. Той не е толкова стръмен, но пък е невероятно дълъг - 5 км на две отсечки. Не му се вижда краят зад скалите, някъде в мъглите:

Честно казано, аз не се качих на върховните 3842 м, а само на 3777, докъдето вози кабинката, и оттам още двадесетина метра пеша по площадките. За да отиде човек на самото острие, трябва да вземе асансьор, който да го качи тия 65 метра. Стълби няма! Асансьорът се движи в шахта, прокопана в сърцето на втората скала, по-високата. Там вече не се качих - нищо повече нямаше да видя освен отблизо да погледна отвратителното изчадие на военните - металната кула, която сполучливо оприличих на "фалос". С удоволствие обаче ще ви покажа интернетска снимка, правена от кулата:

Виждате накачурените площадки, мостчето и Шамони в ниското. След като минете по мостчето, прекосявате по-високата половина на "иглата" по прокопан в скалата тунел и стигате до вечния лед, в който също е прокопан тунел:

Така стъпвате на площадките от другата страна на върха със съответните гледки, които ви обещах за по-нататък. А докато ние ахкаме и охкаме по красотите, огрени от небивало слънце, откъде Шамони нагоре пълзят по отвеса скъперниците, на които им са се досвидели 40 ? за лифта:

Оставям ги да се радват на звъна на монетите в джобовете си, а аз се любувам на Белия Връх! Very Happy

	jordy написа:
	Аз лично не бих се наел да измина тази зверска денивелация,защото знам своите възможности,

E, анджък де! Laughing

Говорим за едно и също нещо.

	Сотиров написа:
	Спиди, попитали някакъв алпинист защо толкова иска да се изкачи на Матерхорн. "Защото е връх!" - учудено отговорил той. Та и ние така - често изкачваме върховете просто защото са върхове.

Има връх, има и връх. Аз не бих си причинил описаните от теб страдания, за да се изкача на Монблан, защото е Монблан. Няма да разсъждавам повече, и още веднъж ще ти благодаря, че сподели с нас преживяното от теб. Respect

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Ето какво прави Кристина Георгиева

http://moiteplanini.com/story/monblan_materhorn_grand_paradizo_braithr.html

Благодаря за пътеписа и снимките от един прочут район в Алпите. Действитлно много скални игли (aiguille) и стръмни ръбове . Аз съм се изкачвал на Елбрус като младеж на 20г. през 1990г. и помня как осезаемо се чувстваше липсата на кислород над 5000м. височина. Иначе техничеки трудности там няма, имаше кабинков лифт до 3800м, хижа "Приют Одинадцатьих" на 4200м., нощно тръгване в 1ч., фирнован умерено стръмен склон и на върха кратер на вулкан, дълъг може би около 1000м. - на далечния край е най - високата точка 5642м.(това е западния връх, а има и източен връх с 20м по-нисък, част от групата ни го изкачи). Бяхме там около 13ч. на обяд, денят- ясен, слънчев юлски ден и обратно слизане към хижата.

Сотиров, да си жив и здрав още много години да ходиш по планините!
Иначе ми прави впечатление, че хората на снимката с тунела са сравнително леко облечени. Каква е температурата, горе-долу?

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Благодаря за интереса! Първо отговарям на Мислещия. Температурата на върха, където хората са по ризи, не съм я мерил като стойност, но като усещане беше съвсем прилична. Понеже не духаше вятър, а слънцето беше невероятно силно, без никакво облаче, можех да се пека и гол. Както по нашите писти, когато е слънчево. Но като залезе слънцето, човек сигурно ще си замръзне като едното нищо!

illegal, "мързелив" начин за изкачване на Монблан няма! По най-популярното трасе е невъзможно да се качат дори алпийските шейни. По другия маршрут, от Шамони, и за там не съм сигурен. Наскоро имаше репортаж за наш алпинист с премръзнали крайници, когото негови приятели от солидарност бяха качили с ръчна спасителна шейна по втория маршрут. Тридесетина човека на смени, страшна работа!

Благодаря на alexvan за препратката към сайта на Кристина Георгиева. Голям герой е това момиче! Само като й видях раницата и щом е тръгнала да покорява Матерхорн - съвсем друга категория е тя! Ами че тя е с единия крак на един връх, а с другия - на друг! Досущ Барон Мюнхаузен или нашият Крали Марко. От нейния текст научих, че страданията, които съм изживял, съвсем не са неестествени - хипобарната хипоксия води до загуба на апетит, халюцинации, липса на кислород... Затова е необходима аклиматизация, която аз бях подценил. Пък и на 65 човек не е на 25, колкото и да се старае! Sad

http://www.blitz.bg/sport/article/85237