Проклетия зимно: неуспех по северната стена на Мая Бриасет

Той успява – Руди Пимпер по диретисимата на северната стена на Мая Бриасет, 16 юли 1960 г. Снимка: сп. „Unterwegs”, бр. 10, 1960 г.

* * *
Паднах. За трети път. На едно и също място. Това беше краят. Приех го спокойно. Автоматично превключих на следващия въпрос – как да слезем. Хилаво, жилаво борче стърчеше самотно от стръмния снежен склон на двеста метра под нас. То беше единствената живинка в тоя мълчалив свят на камък, сняг и лед. Там щяхме да опънем палатката преди слизане. Не исках повече рискове, нито глупости.
Минаваше 16 часа. Слънцето печеше през облак, без вятър.

Последните достигнати метри. Снимка: Arineta Mula

Маршрутът ни. Снимката е стара.

* * *
Ден и половина по-рано седяхме с Аринета на терасата на хотела, където винаги пия кафе и гледам северната стена на Бриасет. Попитах я:
– Къде искаш да отидеш? Вариантите са три. Първият е северо-източния ръб на Йезерце. Вторият – южната стена на Мая Тат. Третия – северната стена на Бриасет.
Отговори ми кратко:
– Бриасет.
Премълчах и след кратка пауза й казах:
– Първият вариант е 60 на 40 да успеем. Вторият – 50 на 50. Третият – 70 на 30 да не успеем.
Тя само повтори:
– Бриасет.
Късният следобяд тръгнахме нагоре по каменното корито на Валбона. След 3 часа, по мръкване, опънахме палатката в гората, на снега, в подножието на Бриасет.

Началото...

Надвечер, под стената. Снимка: Arineta Mula

Първият бивак.

* * *
На 13 юли 1960 г. източногерманците Еберхард Ницше и Йохим Зьолер изкачват Мая Бриасет по маршрута, който си бях наумил. Тяхното описание е лаконично: „По средата на стената се стига до контрафорс, който продължава наляво. Наклонът върви в същата посока, докато стигне цепнатина. В средата си тя завива отново наляво до самия си край. След сравнително лесен терен с удобни хватки се достига до ръб вдясно. Оттам все по ръба до върха.” Категорията на трудност е ІV.
Там, в палатката на първия и втория бивак, все още не знаех всичко това. Научих го седмица след нашия неуспех по стената.

Ние стигнахме дотук. Снимка: Arineta Mula

* * *
Аринета също опита. Изкатери първите скали и спря. Без да иска откачи френда, който бях сложил за междинна осигуровка. Погледна ме и каза:
– Не мога.
Знаех го предварително. Това наистина беше краят. Дори да бяхме продължили след тези първи скали, нагоре имаше още и още... А с оскъдния инвентар, който носехме, това означавше само едно – при заклинване някъде най-вероятно нямаше дори да можем да слезем. 4 френда и 2 клина – за къде по-първо... Една от многото ми грешки.

Аринета и краят.

* * *
Всъщност тоя пътепис би трябвало да е кратък и ясен – като посипване на главата с пепел. Като студена дисекция на една каскада от грешки.
Първо, никога не съм бил катерач, нито имам нужния катерачен опит за големи, сериозни стени. Винаги съм се чувствал уютно на сняг и лед, на студ и мрак. Беше ми ясно, че – освен ако теренът не е относително лек и безрисков – няма как да изкатеря тази стена. Още по-малко като водач.
Второ, двама души са малко. Винаги съм смятал, че сработено трио е оптималният вариант в планината – двама могат да помогнат на един, трима делят по-малко всеки от инвентар, храна, палатка и така нататък.

Маршрутът ни. Снимката е стара.

Трето, натрапва се сравнението между двете северни стени – тази на Мая Грюк е Хапт, която изкачихме, и тази на Мая Бриасет, която не успяхме. Стената на Грюк е Хапт е ясна, логична, снежна, безрискова и къса. Стената на Бриасет се оказа лабиринт, в който човек губи много време, докато налучка бързо верния път. По нея постоянно течаха камъни и лед. Денивелацията до върха е голяма. Теренът е микстов. Изкачихме стената на Грюк е Хапт леки – тръгнахме по стената на Бриасет с тежки раници.
Четвърто, необходим е далеч повече инвентар – включително такъв, който безвъзвратно оставяш на стената.

Маршрутът ни. Снимката е стара.

Нека всичко това не звучи като оправдание. Напротив – като отрезвяващ, изключително ценен опит, от който наистина се чувствам щастлив. Който не разбира какво имам предвид – нека попита членовете на четирите димитровградски експедиции, които така и не изкачват северната стена на Мая Бриасет.

* * *
В този неуспех имах две награди – истински. Нощта и клинът. Нощта на втория бивак. И намереният германски клин от 1960 г. Нощта от палатката, поставена върху отрязания стръмен, снежен склон, от която като черна електрокардиограма се виждаха върховете от другата страна на Валбона. Нощ – тиха, ясна, студена, безветрена, пълна с цигари. Клинът – който ми доказа, че не съм сбъркал с избора на маршрут. Че съм планирал вярно и правилно линията на изкачване. Че е проходимо. Че не съм сам.
Всичко останало бяха грешки.

Германският клин. Снимка: Arineta Mula

Единствената ни снимка от втория бивак.

* * *
На сутринта след първия бивак тръгнахме сравнително късно. Снегът беше отвратителен – рехава, едра захар, кишава и подгизваща. Затъвахме до коляно с тежките раници. За няма и половин час бяхме мокри – обувки, ръкавици и дрехи.
Захапах още първия стръмен, гол склон между дърветата и тръгнах право нагоре. Бързо чух първия „бурим” – извор на албански. Така започнахме да наричаме с Аринета малките ручейчета стичаща се по скалите вода, които за щастие ни съпътстваха. Утолихме жаждата си криво-ляво и продължихме нагоре.

Първите метри. Снимка: Arineta Mula

Първият „бурим”. Снимка: Arineta Mula

И още нагоре. Снимка: Arineta Mula

Нито за миг през тия два дни не оставих Аринета да води. Вървях бавно, но сигурно нагоре и надолу. Аз бях измислих, проучил и предложил маршрута – моя отговорност беше да го водя в тоя огромен лабиринт от скали, кулоари и стръмни склонове. Щях да се убедя как невинните разстояния из него ще ни костват часове.

Поглед надолу. Снимка: Arineta Mula

* * *
След първия „бурим” продължих все тъй нагоре – самият терен ме водеше право между скалите. Стената на Бриасет все по-осезаемо надвисваше над нас – сива, монолитна, надвесена, необятна. Това потискащо усещане за несигурност не ни напусна до края – вървяхме на къси дистанции, без гаранция, че след следващия кулоар или праг, или склон ще има все още някакъв път за нас.

Фрагмент от стената.

В първия кулоар. Снимка: Arineta Mula

Може би час по-късно излязох от първия кулоар – първо горчиво разочарование. Пред нас лежеше полегат снежен склон, който отиваше... надолу. А нагоре задънваше в гладък отвес. Трябваше да го слезем и да загубим част от мъчително натрупаните метри денивелация преди да се шмугнем в следващия тесен, брутално стръмен кулоар.
Изчаках Аринета и тръгнах надолу.

Снежният склон надолу и вторият кулоар вляво. Снимка: Arineta Mula

* * *
Първата ледена лавина ни посрещна още при подхода към втория кулоар – за щастие беше малка. Но твърдите парчета лед носеха болка и ни караха да спираме, да се оглеждаме, да се ослушваме, да губим сили в психическо напрежение. Скоро дойде втора лавина, после трета, накрая просто започна да тече – леко, по малко, на малки пресекулки.

Една от многото ледени лавини. Снимка: Arineta Mula

Самият терен показваше, че се намираме в лавинния отток на тази част от стената – замръзналият сняг беше изровен като коридор с човешки ръст. Разбрах, че трябва да излезем от линията на лавините, но теренът встрани беше по-стръмен, снегът изчезваше и от него подло се показваха голи, заледени по краищата си плочи.
Нямах избор и тръгнах по тях.

В „коридора”. Снимка: Arineta Mula

Към втория кулоар. Снимка: Arineta Mula

* * *
Вторият кулоар беше дълъг. В средата си снежната му ивица прекъсваше върху гладка плоча. Едвам се изкатерих по нея, набирайки се на ледените ръце, забити в тънък, много тънък слой лед, който за щастие издържа. По него сигурно отлетя още час, а може би повече. Никой от нас не гледаше часовника си, а слънцето беше някъде зад стената. Само облаците бавно се местеха по синьото небе – като някаква надежда и сетен път.
Накрая на кулоара намерих мъничко борче, направих осигуровка и хвърлих въжето на Аринета да мине с него през гладката плоча.

Във втория кулоар. Снимка: Arineta Mula

Излизането на Аринета от втория кулоар.

* * *
– Липсва ми само една стъпка – казах на Аринета, след като бях опитал вече няколко пъти безуспешно да мина през гладката голяма скала. Тя прекъсваше първия кулоар – сив, монолитен, отвесен праг.
Аринета също опита да мине и не успя.
Накрая просто стъпих върху нея, хвърлих се напред и забих ледените ръце в рехавия сняг зад скалата. Издържаха. Бързо, на един дъх, продължих десетина метра нагоре, спрях, забих ледените ръце в снега и направих през тях осигуровка. Хвърлих въжето на Аринета и тя мина, набирайки се на него.
Замислих се как ще слезем оттук, ако се върнем.

Небето.

* * *
От края на втория кулоар видях по-нататъчния ни път. Надежда все още имаше – сравнително широк, много стръмен, снежен корниз прорязваше почти хоризонтално стената. Трябваше да траверсираме по него. Над корниза надвисваше същинската, вертикална, монолитна част на стената, под него на спусъци се продънваха кулоари, скални отвеси и тесни, стръмни склонове. Дърветата бяха останали долу.

Корнизът. Вижда се борчето, където направихме втория си бивак.

По траверса. Снимка: Arineta Mula

Тоя корниз ни отне сигурно два-три часа монотонно, механично придвижване. Ляв крак с все сила в снега – лява ръка с ледена ръка като шиш в снега – десен крак до левия – дясна ръка с ледена ръка като шиш в снега. Обърнат към склона – като паяк. Тая затъпяваща схема се променяше единствено при промяна на наклона – тогава забивах клюновете на ледените ръце и увисвах при нужда на тях.

Стената на Бриасет. Снимка: Arineta Mula

Не мислех, не гледах, не слушах. Понякога някой камък или парче лед прелиташе над нас и изчезваше долу. Аринета вървеше сляпо след мен на десетина метра, извършвайки същите механични, без мисъл, движения.
По средата на траверса корнизът хлътна към стената – трябваше пресечем дълбок, изровен, за щастие пълен със сняг кулоар. Нова руска рулетка – по него течеха камъни и лед. Изчаках една по-голяма лавина и преминах колкото бързо можах. Аринета направи същото.
Оставаше ни последното, страшно стръмно излитане по широкото снежно поле. Знаех, че в края му е ключът на маршрута.

Аринета по траверса.

* * *
Без да спирам залазих по тесния, почти отвесен снежен език, който се изгубваше между скалите. Изкатерих го. Разочарование – от другата му страна цялата стена на Бриасет просто изчезваше в долината. Върнах се.
Захапах насрещния също толкова тесен и стръмен снежен език. Разочарование – той задъни в гладка отвесна плоча, по която течеше бурим. Върнах се.
Оставаше разтрошената, тясна, почти отвесна, гола от сняг цепнатина. Аринета ме чакаше под нея.
Подушвах, че сме близо до края.

Краят. Снимка: Arineta Mula

В тоя миг Аринета извика:
– Намерих клин. Мога ли да го извадя, за да го имаме при нужда?
Машинално се съгласих без да мисля. Аринета го изби и той отлетя в пролуката между снега и скалата.
Два метра по-ниско щях да намеря случайно още един – червен, железен, вече хванал ръжда. Не го извадих.

Красотата. Снимка: Arineta Mula

* * *
Слънцето се търкаляше бързо на запад по върховете над нас. Имахме по-малко от час чиста светлина. Окачих целия инвентар на малкото, хилаво борче, закопчах раниците ни на две ледени ръце и започнах да режа склона. Аринета ме последва. След час, по мъркнало, имахме малка, тясна, неудобна, уютна снежна площадка, на която да сложим палатката. За всеки случай – да не би някой да отлети през нощта, ако излезе – насякох и стъпала пред палатката.
Всичко беше готово – повече нямаше какво да направя. Луната провисна над Бриасет – голяма, светла, далечна.
– Искаш ли отново да опитаме утре? – попита ме Аринета.
– Не – глухо и твърдо й отговорих, – човек трябва да знае кога трябва да спре.
Щях да чуя същия въпрос на следващата сутрин. Аринета щеше да чуе същия отговор.

Пред палатката. Снимка: Arineta Mula

* * *
Пушех дълго и напоително – направо на снега. За първи път в тоя ден не бързах, не бях напрегнат, не мислех за нищо. Не съжалявах.
– Това е първият връх, който не успявам да изкача – каза ми от палатката Аринета. След Еверест, Ама Даблам, Айгер, Матерхорн, Монблан... разбирах какво има предвид.
– Значи вече знаеш най-важното – отговорих й аз.
Още дълго и напоително пуших и гледах как постепенно Проклетия се слива с нощта.

Нощта.

* * *
На сутринта след втория бивак тръгнахме късно надолу. Исках да сме отпочинали – както физически, така и психически. Повече не погледнахме върха и направо подсякохме към следите си от вчерашния ден. Нови монотонни, механични, повтаряеми до втръсване движения. Ново озъртане за парче лед или камък. Ново напрягане срещу евентуално подхлъзване. Нови стъпки по стария път.

Аринета по траверса.

Надолу. Снимка: Arineta Mula

Пуснах Аринета на рапел по стръмния, тесен кулоар. След това пуснах себе си – през преспа сняг, ала Абалаков. Снегът издържа.
Успях да се ориентирам в терена и спестих първия кулоар, заобикаляйки го по стръмен склон. Но не спестих друго.

Рапелът на Аринета.

И моят. Снимка: Arineta Mula

* * *
Аринета извика. След това се сви на две и тихо заплака. Едно парче лед бавно и спокойно се дотъркаля в краката ми. Не го бяхме видели, нито дори чули – директно попадение. В лявата й ръка.
Намирахме се в изровения от лавините коридор с човешки ръст. Заслизахме още по-бавно. Аз отпред, Аринета отзад – поне да я хвана, ако отлети, слизайки на една ръка. Другата безпомощно висеше до тялото й. Повече нищо не каза, нито показа.

Надолу към „коридора”. Снимка: Arineta Mula

Аринета на влизане в „коридора”.

Аринета в „коридора”.

Накрая и коридорът се свърши. Излязохме на лесен и сигурен терен. Намерих на припек голи скали и хвърлих раницата:
– Един час почивка.
Слънцето печеше безжалостно. Бяхме по средата на един безкрайно ясен, горещ и прекрасен ден. Мая Бриасет вече беше далече, високо, недостижим. Бяхме в края на един неуспех. Който поне успешно завършвахме.

Финалът: Аринета по лавините надолу на фона долината Валбона.

Финалът: Аринета и стената на Бриасет.

* * *
Помолих Аринета да преведе въпроса ми:
– Как се наричат тези върхове? – сочейки цялата огърлица над Валбона.
Кол Джони, нашият домакин в малкото китно хотелче във Валбона, започна да ги изрежда:
– Мая Грюк е Хапт, Мая Бриезит, Бриез, Мая е Маде.
Помолих за още един превод:
– Сигурен ли си, Кол?
Той отговори:
– Да. Тук съм роден, по тези планини съм ходил с козите като дете.

Валбона – Мая Тат вляво и Мая Колата вдясно.

Според Кол Джони Мая Грюк е Хапт беше върхът, който днес наричаме Мая Исмет Сали Бручай. Знаех това и не се учудих. Но за Кол Джони Мая Бриезит (или Бриасет) беше върхът, който днес наричаме Мая Грюк е Хапт или Мая е Маде, както ми беше казал проф. Александър Бояджи. Със същото име – Мая Бриезит – същият връх беше описан и от първата австрийска експедиция през 1931 г. Според Кол Джони Мая е Маде беше върхът, който днес наричаме Мая Бриасет. Бях чувал и чел за това – отново от австрийските експедиции през 1930-те години, които допълват името му – Мая Маде е Жаборес. За Кол Джони с името Бриез се наричаше целия гребен между Грюк е Хапт и Мая е Маде – там, където стърчи двуглавия връх, известен ми по името на ловеца Халил Бинаку.

Аринета и Мая Бриасет.

Къде беше истината? Вече не вярвах, че някога ще успея да я открия – всяко име и всяка хипотеза имаше своя логика и доказателства. Не можех да оборя нито една. Но не можех и да потвърдя нито една.
Просто помолих за още кафе. През каменния прозорец на къщата на Кол Джони прекрасно се виждаше „нашия” Бриасет. През клоните на „цъфналите вишни”.
Край.

God’s will.

Ехаа, Ванка, страшен пътепис! Върна ме в годините преди Златния век на алпинизма, когато още не смеели да предприемат скални изкачвания (не са имали още техника за катерене по скали, не са слагали осигуровки и са ползвали въжето основно за осигуряване на втория, но не и на водача...). Тогава са търсели пътища нагоре по сняг и са правели зиг-заги из стените (леда също са го избягвали...).

Добри изводи си си извадил, аз мога само да допълня малко:

- пролетното време е най-опасно от към каменопади. Разхлабените от замръзването камъни падат, от под топящия се сняг също излизат лабилни камъни, а то и фирнови и снежни парчета най-вероятно падат от стените по това време... Сезоните за катерене са два - лятото (както са катерили германците) или студени зимни дни (за тази малка височина през пролетта рядко има добри условия, пък и тази пролет почна доста горещо...)

- трябва да дигнеш техниката на ползване на въже. Като напуснеш ходенето в сняг по преспите и улеите и се захванеш за скалата, падането става много възможно - солидни точки трябва да слагаш, където може. За това си иска екипировка и опит. И за да ги слагаш и за да им се доверяваш (а паданията на лесни категории са по-опасни от тези на отвеса - удряш се по камъните). И да, катеренето по скала също иска опит, 4-та категория, но на този неосигурен ронляк трябва да се чувстваш много сигурен на 4-та категория...

- Имаме си достатъчно родни стени, на които да надобряваш, без да харчиш толкова време и усилия. После като отидеш там - шанса за успех е по-голям. Отнемат един ден, от София до София, може да си избереш подходящи условия...

Успех следващия път, с печени хора ще тръгваш, те го могат!