5-дневна зимна Рила (свръхдоза!) : от Говедарци до Белмекен
Отдавна си бях мечтал за по-дълго зимно ходене из Рила, и ето на -- с Ицо го осъществихме!
Ден първи: от Говедарци до Кобилино бранище.
Тръгваме в събота 19.12 с Ицо, Петре, и Вeско, и в 9 вече сме на път от горната част на Говедарци. Страхотно време, Рила ни поздравявяше с много слънце и покрити със сняг борчета. Мамеше ни нагоре. Аз отдавана не си бях зимал дозата планина. Петре и Вeско бяха за еднодневка, и ни правеха пъртината този ден до билото--- голяма помощ за нас с тежките раници. На хижа Мечит лека почивка, и айде пак. Почваше да духа по-силно като се качвахме по-нагоре, при последните дървета вече се опаковахме напълно с маските и очилата. Прогнозата беше за бурни и ураганни ветрове следобеда. Да, бяха познали. Стигнахме билото, и наистина отвреме--навреме някои пориви ми отклоняваха баланса. Да си призная, мислех си че няма да я бъде планираната експедиция Рила -- Декември'09, не си предстявях как ще минем по ръба на Мечит при такива пориви на вятъра. За другия ден прогнозата беше снеговалеж, за понеделник чак казваха хубаво време. Представях си как ще стигнем до ръба при Мечит, ще се върнем долу, ще си кажем че на другия ден пак няма да е за ходене заради снеговалежа, и как чак в понеделник ще тръгнем за нещо кратко. Мечтаното дълго Рилско ходене като че ли щеше да остане за догодина. Да, ама он моя спътник самоковец, доста по-упорит от мене (браво Ицо!), се оказа че не си е мислил подобни работи докато ни дуел ветеро. Изобщо.
Петре и Васко си тръгнаха, а ние с Ицо решихме да ходим до последното безопасно място. И какво се оказа? Приятна изненада! Фердинандовия път, както и целия югоизточен склон на връх Мечит беше почти напълно безснежен, заради същия този бурен вятър! И си минахме по царския път напълно спокойно, като на лятно ходене, само че със снегоходки, върху има--няма няколко сантиметра сняг. Участъка, който ме притесняваше, се оказа най-лесен от целия преход този ден. Късметът ни се усмихна и ни позволи по този начин да прехвърлим билото. Вече бяхме влезли в Рила.
Малко след разклона за Кобилиното сложихме челниците. Стигането до залона се осъществи по GPS-a на Ицо, по тъмно, при силен вятър и гъста мъгла. Стигнахме заслона, влязохме, и малко се бевме шашнАли ако трее да сме честни. АпнАаме обаче, запалИхме си печката, и нещата станаха по-уютни. В снежната буря беше немислимо да ходим за вода до Мала река, затова с канчетата на печката, доста организирано, си стопихме сняг. Тази нощ в заслона беше доста емоционална. Навън:истинска снежна буря. Вятърът бушуваше жестоко, валеше сняг. Послушах малко свистенето, и после сладко си заспах. Другия ден нямаше да е лек.
Ден втори: Кобилино бранище -- Рибни езера (в пресен снег).
В 8:30 тръгнахме. Навън снеговалеж, но вятъра, както беше и прогнозата, беше стихнал. Качвахме Водния чал. В пресен сняг, върху клека. Много много беше уморително. Просеката на лятната пътека горе-долу добре си личаше, но все пак... Лека--полека, половин крачка след половин крачка, половин кол след половин кол -- напредвахме (не мога да кажа кол след кол, това е прекалено голямо разстояние). Не знам какво да пиша повече за това качване, май само думичките клек, много пресен сняг, Воден чал, и тежки раници, са достатъчни. Аз не бех у форма ама никак, но знаех че това е начина да вляза във форма. Както и да е, преди стръмния участък нещата станаха по-добре, и додрапахме. Горе беше ветрилник със снеговалеж. Очилата се запотяваха често. Продължавахме да вървим. Аз трябваше във студения вятър да направя една трудна манипулация по махане на мембранката и слагане на полар отдолу -- никак не беше лесно, но се спрвихме със задачата с общи усилия. Преминахме Водния чал: десните склонове бяха безснежни пак заради вятъра, и подсякохме леко вдясно по камъните.
Слизането до долината на Маринковица поне беше на слизане
За долината на Маринковица мога разкажа и с малко думи: клек, много много нов сняг, Маринковица, тежки раници. Ясно за какво става въпрос. Реката премихме трудно, течеше си, широка, но намерихме едни камъни и стана някакси. Помня че беше около 3:30 когато я преминахме.
Следваше много мъчително качване. Уека-поУека обаче, напредвахме. Най-тежкия участък за този ден като че ли беше тук. Отново с GPS-o, отново по тъмно, стигнахме хижата. Близо до езерото по едно време, случайно погледнах нагоре, и видях Луната: мъничка, растяща, все пак се показваше --- около нея небето се беше изчистило. Да, прогнозата беше за хубаво време на следващия ден. Това ме зарадва доста, щеше да стане по-леко ходенето ако имаме хубаво време си мислех. Така и се оказа.
Като стигнахме хижата, в столовата заварихме легла, което си беше голямо удобство, но вратата където е оставеня чешмата да тече (тя се чуваше), беше заключена. Ицо се върна до рекичката да напълни вода. С печката не се справихме много добре, дърветата само обгаряха, но не можахме да изгорим напълно нито едно. Все пак малко от малко се постоплихме и поизсушихме. Дебелата стара котка си беше там, имаше и две малки котета (безкрайно нахални -- оръфаха ми една луканка). След като похапнахме, аз си легнах с пухенката в летния чувал, но се стоплих и после я махнах. Ицо остана да побае на печката. На другия ден ни чакаше дълъг преход, но в хубаво време!
Ден трети: хижа Рибни езера -- хижа Грънчар.
Тоя ден беше яко доза: супер време, слънце, тихо, абе всичко беше на 6. Още сутринта, след като наляхме вода от рекичката и я пресякохме, като видяхме Водния чал огрян от слънцето, ни стана едно убавичко... Предстоеше обаче качването до реброто между Йосифица и Канарата, където трябваше да сме много внимателни за лавинната опасност. Зимната маркировка върви по диагонал наляво, но на места пресича едни улейчета дето не да особено безобидни. За наше щастие, по този склон немаше прекалено много сняг, защото западните ветрове от предните дни го бяха отнесли. Сняг обаче си имаше. На едно място, при най-гадния на външен вид улей, след като пътеката е понабрала височина, не пресякохме по правата линия между двата кола, а качихме едно стъпалце покрай едни камъни, и излязохме на един полегат праг, където наклона на улея намалява, и преценихме че е безопасно преминаването. Така Уека-поУека излязохме на реброто. Там гледките бяха величествени: Рила беше огряна от слъцето, с гУедки към Водния чал, Мальовишкото било, Рилец, Павлев връх и Черна поляна, както и към Мусаленското било. Тоя ден се очертаваше яко доза. И наистина, "доза" беше думата която най-често си казвахме този ден. Даже май се предозирАхме.
В София се оказа че е било -15 този ден, а ние си карахме по термобельо докато бяхме на завет ниско в циркуса на Канарското езеро. Страхотен ден в зимната планина. За емоциите и гУедките по билото до връх Ковач: виж снимките на Ицо. По билото беше як фирн, вървеше се с лекота. Викам му на Ицо: "красота, само трябваше леко физическо усилие предните дни, за да стигнем дотук". И той ми вика: "леко, съвсем леко." Залезо беше невероятен. Гледахме и белите равни била на югоизточна Рила: яко доза предстоеше тепърва. Пак по тъмно стигнахме хижата. Стаичката в която спахме беше много уютна, малко, с две легла, и печка. Аз пак се изложих с паленето, ама Ицо му беше фанал цаката и работата стана.
Вечерите и сутрините по хижите вече ни бяха рутина: правехме едно и също, просто на друго място всеки ден. Бъзикахме се че само ядем и спим, просто през деня се придвижваме до друго място всеки ден. На Грънчар водата си течеше от чешмата навън (луксове даже имаме), само трябваше да се разбие ледо. Трапезата вкусна както винаги. Абе кеф.
Ицо барал сиганката той Ей тая печка на х. Рибни езера не ще и не ще. С Никси, Цецо и Данчо те така ни измъчи цяла вечер пак ...
_________________ Бутам след осмата бира
Пет Дек 25, 2009 1:29 pm
dobrudjan4e
Регистриран на: 24 Авг 2007 Мнения: 365 Местожителство: София
А "дебелия" чакаше ли чакаше да му напалим печката. По едно време се отчая чак . Доколкото си спомням в дръвцата беше грижата тогаз.
_________________ Който пие бира не умира!
Пет Дек 25, 2009 1:49 pm
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6454
Да, някои от дървата бяха поизгнили и не горяха. Трябваше да се подбират ...
_________________ Бутам след осмата бира
Пет Дек 25, 2009 2:21 pm
Горски
Регистриран на: 07 Мар 2009 Мнения: 8
Ааа, и аз казвах че е от дървата. А може и нещо с оня смукач да е дето само го дърпахме напред--назад . Не знам Ицо какво е праил с печката аз като си легнах ама е научил разни неща явно щото после на Грънчар се справи, явно разни уроци от Рибните си е взел аз докато съм спал.
А котките ние ги махнахме от столовата, макар че едната за малко я изпуснАх и ми наръфа луканката.
Пет Дек 25, 2009 9:51 pm
albena :-)
Регистриран на: 16 Яну 2009 Мнения: 700
леле колко зимни снимки
страхотно описано - четох го 2 пъти с адска наслада
Пет Дек 25, 2009 11:09 pm
Дженгала
Регистриран на: 21 Юли 2008 Мнения: 174
Браво, браво, чудесен пътепис на Калата, прекрасни снимки на Ицо... даже завиждам ви леко приятелски...
Даже се замислих дали аз бих издържал физически толкова дълъг поход - 5 дена в различни метеорологични и теренни условия без зареждане на храна по целия път... Още веднъж поздравления за експедицията!
Пет Дек 25, 2009 11:36 pm
Горски
Регистриран на: 07 Мар 2009 Мнения: 8
продължението
Ден четвърти: хижа Грънчар -- хижа Заврачица
За този ден прогнозата беше бурен вятър. Пак познаха. Още сутринта като се събудихме в 6:30 както всеки ден, чуваше се свистенето на вятъра навън. Отваряме чувалите някакси -- при зимните преходи това за мен е един от най-брутаните моменти: да си отвориш сутринта затопления чувал. Но ставаме, закусваме, и потегляме. Аз закусих мюсли в суо мУеко за първи път по време на този поход, ама май се оказа малко афиф работа, защото после едва не ме духна вятъра.
Лесно излязохме до билото, гледайки следите на лисица които току върят по нашата диря от снощи, току направят някое кръгче. И от билото започва качването към Овчарец. Ние си знаем, че трябва леко физическо усилие за да достигнем до насладата от гУедките все пак. Беше доста клек, но не беше нищо трудно в сравнение с газенето при Маринковица. Вече бяхме преживели толкоз много на този поход, че вече поне комбинацията сняг+клек не ни плашеше. Просеката на лятната пътека си личеше доста добре. Клекът не беше покрит напълно, но си имаше покритиа част с личаща просека.
Като излизахме по-нагоре, снегът ставаше по-твърд (това добре), а вятърът по-силен (това не толкова добре). Още по-нагоре снегът ставаше още по-твърд, а вяърът още много по-бурен. При някои пориви губех баланс, ама си казвах че може би е от мюслито, щото като се обърна, ето го Ицо, не ял мусли, не губи баланс. Върви си човека бе. Може би верно е било от мюслито. Качвахме последния участък към Овчарец, и в общи линии се повтори ситуацията от Мечит преди няколко дена. Аз не можех да си представя как ще минем по скалите по ръба на Овчарец в този вятър. Един леко по-силен порив и сме долу в Ропалишкия циркус. И му казвам на Ицо айде да се отказваме. Ще се върнем в Грънчар, после Трещеник, и така. Овчарец му казвам да го оставим за друг път. Той нещо ми отговорил ама от вятъра не съм го чул, ама не знам защо съм помислил че ми казал че е съгласен да се връщаме. Може би щото не съм си представял че изобщо може друго нещо да каже. Той хапна малко там на най-ветровитото място, и после маха с ръка какато когато казваме "айде да тръгваме" и го гледам сваля петите на снегоходките. Така де, за слизане не са удобни. И в тоя момент наш Ицо прави крачка ... нагоре! Аз му викам: "чакай бе Ицо, не се ли връщаме?" Той вика: "как бе?" И пак така, решихме да ходим до последно безопасно място. Ако стигнем място където наистина не можем да минем, чак тогава да се върнем. Много благодарности на Ицо че ме подюрна малко повечко на това място където се бях заотказвал: оказа се че минаването през Овчарец, по щастлива случайност, точно този ден при тези условия, беше безопасно, и наистина си струваше да опитаме до последно.
Ето какво се получи. При първата скала, на завет, си сложихме котките. Вятърът беше топъл, температурите високи, така че нямахме пробУем да си сменяме екипировката. По-нататък, вятърът пак издухал снега, и си вървяхме по тревата и съвсем малко мекия сняг върху нея, по заветния десен склон на Овчарец. След малко излязохме на билото, а той вятърът стихнал. Да бе, почти не се усещаше. Е, докато слагахме котките, аз хапнах и една филийка, така че може би и преди това да не е бил толкова силен, а верно да е било от мюслито. Ама май наистина си стихна все пак.
И после си подсякохме отляво по лятната пътека, която беше почти напълно безснежна. Може би 2-3 пръста сняг, на места само върху камъните се стъпва. Много беше лесно минаването. Добре че продължихме мислех си.
Така беше и по-нататък. Бурния вятър издухал и снега по Маришки чал, и по Манчо. За Манчо: поне в началото. На едно място (при завоя наляво) си стана снежно и стръмно, и пак си минахме на билото по зимната. През цялото време сме вървяли или по билото, или по безснежната лятна пътека. Южния склон на Манчо, на слизане, си имаше силно фирновани участъци на места. Слазохме си спокойно, кефихме се на гледките към Белмекенско и към Балкана.
Следваше слизането към хижа Заврачица. Там има едно доста неприятно място, при колове 13-15, където кайзеровия път пресича стръмния ляв южен склон спускащ се от Кози връх. Шубе ни беше докато го минавахме. Имаше следи от малки самостоятелно паднали лавинки по същия склон. Вярно че снегът не беше в изклчително голямо количество на този склон, но все пак трябваше много да се внимава.
Като стигнахме хижата, кеф. Не бяхме свикнали да стигаме по светло и не знаехме какво да правим. Седнахме на пейката отпред малко да убием времето, и да си влезем в рутината. Този път аз запалих печката, може би първия ми успешен опит Реката не беше затрупана, наляхме си вода. Замислих се откъде сме пили вода през предните дни, и ето: първия ден от Искър, втория от Струма, третия от Места, а сега пиехме от Марица. Всеки ден различно. И наистина, всеки ден от похода си беше различен както и да го погледнем.
Ден пети: хижа Заврачица -- спортна база Белмекен.
Снеготопене. Яко. Около хижата се беше стопило. Наоколо 2 сантиметра сняг само. Малеее, днес ще бъде киша, ясно беше. Тръгваме нагоре, но не по колците, а последвахме съвета на Аспарух и минахме първо по дъното на долината малко, а след това се качихме по много ясно изразено ребро което се спуска между Янчов чал и Ченгенечал I. Това се оказа страхотна идея. Не ни се минаваше пак през онзи стръмен склон. А реброто си беше просто супер. И доста път спестява.
Видяхме заек докато се качвахме, единственото живо нещо дето видяхме освен разни врабчета и онези нахални котки на Рибните.
Горе на билото: яко доза. Викам му на Ицо да не земем да се предозираме нещо. Вятърът бурен та бурен. Носи сняг, ама доста сняг носи, прави разни красиви облаци. Гледки към Пирин. Абе кеф, на снимките се вижда. Вятърът бурен, ама теренът разлат широк, няма страшно. Оказа се че на Мусала имало пориви 150 км/ч този ден. Ама ние бяхме на равните била, само се наслаждавахме.
В началото снегът си беше супер за ходене, яко фирнован. После стана по-кишав и мек, но пак беше добре. Накрая обаче, като слизахме към базата, станал яко ама яко кишав. Лепне по снегоходките. Абе априлско ходене все едно. Така беше този ден, снеготопене.
На базата ни искаха по 42лв. за нощувка щото било около НГ, та тръгнахме надолу, спря ни на стоп служебния транспорт на базата, и до хижа Христо Смирненски. Там много уредено, не сме палили печка щото имаше радиатор (и топла вода даже имаше). Оттам по принцип транспортът е доста труден, ама Ицо урЕди да ни земат с кола, така че Уесно си се прибрахме кой откъде е.
Страхотно изживяване беше тези 5 дена!! И доза яко, свръхдоза бих казал
Не случайно изчаках описанието на втората част от прехода.
Благодаря на Петре за навременната информация /ок. Манчо се чухме с него по GSM-а, а междувременно докато си говорехме по телефона получих СМС-а му със същата информация/ , че на х. Белмекен нямало дърва и имало проблеми с външната врата на хижата.
Тази информация ни промени плановете. Планирахме след Заврачица да отидем до х. Белмекен и на другия ден да слезем в с. Костенец.
Просто беше безценна - него ден почна да духа топлия вятър, който разкишави снега - на 2200-2570 снега лепнеше по снегоходките. Щеше да бъде ад - голямата умора от ходенето по кишав сняг, многото марш-на-скок след "Ушите" - Каменити чал, Сиври чал, Равни чал - и накрая утрепани - хижа без дърва и проблемна входна врата...
Та реших още там на Манчо от "Ушите" да се отбиеме по пряката, маркирана с колове пътека директно към Спортна база Белмекен.
Последната промяна е направена от Ристо Туристо на Съб Дек 26, 2009 12:27 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Съб Дек 26, 2009 11:15 am
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6454
Мюслито е отрова за организма бе, тцтцтц
_________________ Бутам след осмата бира
Съб Дек 26, 2009 11:35 am
Gamina
Регистриран на: 31 Авг 2007 Мнения: 2491
Браво
И какво всякакво време само...
А тая снимка ме грабна много, това е нечовешко
Нед Дек 27, 2009 12:45 am
Друм
Регистриран на: 24 Яну 2008 Мнения: 203
Напълнихте ми душата ей и вие и Ве–сан. От известно време съм в едно село в Дунавската равнина и да четеш и гледаш такива работи от такова място като моето е много въздействащо.
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети