Малко ми е трудно да пиша за това. Времето - от зимата до юли, за когато беше планирано - мина като торнадо. После всичко полетя изведнъж. Бързо, интересно, много наситено. Не съм излизал често в чужбина, камо ли в Bayern. Реално, не съм и от най-емоционалните още по-трудно пресъздавам преживявания. В края на пътешествието с Ирена се прегръщахме и целувахме в една от тихите улички на Залцбург. Нямаше много хора. Бяхме до старо гробище. Въздухът беше тих и заспал. Наблизо в кадифето на вечерта шумеше фонтан, някъде плачеше цигулка. Женски глас лъхна от една от катедралите /репетираха опера, вероятно за Моцартовите дни, които предстояха, после се чу как отвориха голямата, тежка врата... през която и ние се шмугнахме да послушаме/...
А, може всъщност и да не е станало с мен това...
1 ден.
Пътуването започва с две бири на варненското летище. На "хубава" цена. За себеотпускане и кураж. И за убиване на времето до излитането... и не след дълго, хеле най-сетне - се отделяме от пистата. Самолетът прелита над родното Суворово, естествено. Отгоре не изглежда като Париж, ама пак си е добре.
После авиокомпанията ни черпи със сандвич от хлебче с шунка, някакво зелено листо и много-много майонеза. Веганите тук явно не са на мода. Аз пък бързам да го усвоя, щото поне ако ще падаме да не е капо в стомаха...
Двигателите си боботят равномерно и успиващо. Въздушни ями няма /още/. Странно – нивите в Румъния са нарязани на тънки и дълги ивици. Цветни са. Сигурно така по-лесно се обработват. Цялата земя изглежда като шарените бабини черги.
Някъде около два след обяд кацаме в Мюнхен. Първата ми среща с германската погранична стража е леко озадачаваща. Млада мъжествена полицайка, с доста впечатляваща долна челюст, внимателно чете личната ми карта /I was born in Russia/.Чете, чете... па забаботи за ID card.
Сигур приличам на сепаратист, а как иначе? - очите ми не са леко кървясъли от златните бири на летище Варна, очилата не са изкривени и изпотени, посребрената ми брада - не е набола за да приличам на поет и романтик, а от корема ми не се чува исландския гейзер, с който не си проправя път към вечноста дарствения сандвич от българската авиокомпания.
После навън се озъртаме за Радо. Летище като летище. Има доста таксита отпред. Същите бакшиши, с втвърдени от ... хормони фланелки, рунтави черни косици, възтънки мустачки, слънчеви очилца като рогца хахаха и плетени обувчици. Здравей роден край. Нещо обаче ми липсва, много ми липсва... Точно като идва Радо /търсел паркинг/ се сещам.... Никой не те дърпа за ръкава и не мучи – taxi mister mumubaubau... Всички хора ценят и уважават личното пространство, вкл. и вносните таксиметрови шофьори.
Заобичах Германия още тук.
Накрая нашия приятел дотърчава, замъкваме раниците в някакъв подземен паркинг, товарим и отпрашваме към наситените с кислород, миризма на билки и синьо небе алпийски покрайнини на страната.
Докато пътуваме към Гармиш през Мюнхен, аз честно казано задрямвам. Двигателят на аудито си боботи, Радо мърмори нещо за концерна БМВ и Олимпийския стадион наблизо, а аз чак похърквам упоен от плавното возило и хладния ветрец на климатика. И виждам картинки, картинки и сенки ..... с планини каменяци, раници, новата ми Петцел-ска каска, колчета за палатка, примка с два карабинера, саламчета разни, голяяяяма изпотена халба с шупуркаща ледена баварска бира и въодушевеното лице на Ирена греещо като луна от задната седалка.
Късния следобед се нанасяме набързо в един къмпинг в Грайнау /те са три села навързани в редица– Партеркирхен, Гармиш и Грайнау/, оглеждаме внимателно съседите – сиромаси от цяла Европа /има от шведи до италианци/ и се отправяме на първата разходка до подножието на близката екопътека...
За пръв път съм по тези места. Има много нови коли, много усмихнати хора, няма въобще котки, кошчетата за боклук са рядкост. То и боклук няма. Къщичките /поне тук/ са кокетни - то ясно е туристически район.
Почти се влюбвам в паната по стените им.
С две думи тази първа вечер - зяпаме, обикаляме за адаптация и аклиматизация... Всичко завършва накрая с бира и картофи на края на някаква гора, наблизо е реката и въздуха изведнъж става студен, но не е неприятно. Хапваме , пийваме и правим планове за утре.
Сетне се прибираме в къмпинга, почти е мръкнало. Хоп... още една приятна изненада. Фигурантите по палатките и покрай тях говорят тихо, почти шепнешком. Няма и помен от силна музика и пиянски крясъци и други маймунджулъци. Личното пространство... най-приятното ми откритие в първите часове в Европа.
То и през по-късните часове, само хъркане се чува от палатките /тук явно си лягат рано/, или сладострастно пъшкане. А може и да съм халюцинирал на път към тоалетните преди сън. Лека нощ.
Утрешния ден.
На палатка бързо и яростно се спи. Сънищата минават като среднощен експрес през главите ни. Към шест вече сме кукуряци. Радо знаел някакъв Мак-Доналдс в Партеркирхен, та ни откарва по изгрев да пием кафе. С тортички разбира се. Персонала – две мили българки - наша възраст. Едната приятно русичка и лъчезарна, другата – слабичка и висока, замислена синеочка. Много симпатични. Въобще в Германия екстри много. Към 8 и нещо се натоварваме на кабинката за подножието на Альпшпице и тумбур-лумбур скоро вече се загащваме със седалките под фератата.
Отиваме там...
Ние.
*нося бира и сланина скрити по тайни места
Това нещо отдолу изглежда само сериозно, нагоре си е пътека тук-таме с някой праг. Разбира се при лошо време – вятър, дъждосняг, плюс нощ или лошо настроение евентуално, картинката сигурно става здраво сексистска. Радо е минавал траверса от Цугшпице до тук миналато лято за около 17 часа буквално по гол гъз, как - само той си знае. Сал железа навсякъде няма. Хубаво, че са ангелите на небето да удрят по едно крило...
Нагоре въобще не си даваме зор. Някой ни изпреварва, други ние...
Времето е прекрасно и често спираме да погледаме наоколо. Много е красиво тук.
И така хоп-троп парапетче, чучка – скоро сме на върха. Нямам усещането за изкачен връх /то никога не съм го и имал де, вкл. и на Елбрус по котки и на четери крака в една мъгла/ но разходката си струва. Въобще за мен - пътят нагоре е важен, а не самия връх/. Пристигане... къде, кога - това са бързо преходни условности...
Горе има много весели хора. И едни гарги, които са доста нахални. Едва ли не кацат по каските и си просят внимание и храна. Германците не им дават. Сигурно е лоша поличба. Обаче, някой незапознат с нравите им, е подхвърлил ябълка и птичетата чат-пат възстановяват изгорените калории, яздейки и дълбаейки влажните и сладки вътрешности във всички посоки. Птичките са дружелюбни и натрапчиви, сигурно тука никой не ги бие и гони.
"Черный ворон"... хехе
Хората, също и изглеждат доволни и добрички. Горе-долу еднакво спретнато облечени и почти равностойно услужливи и любезни. Радо ни обяснява, че тука е така... Оня със Скарпата може да е министър, момчето до него със саломонките може да е санитар или комбайнер, а ей оная дългокраката кака, дето си чопли носа и си оправя очуканата каска може да е племенница на канцлерката. Разликата във визуалното възприятие е точно нулева. Много поучително.
Под кръста има една книга в която всеки желаещ се разписва. Аз бия геокешърския ни печат, в калабалъка извлачам заветната кутийка изпод едни камъни. Ако някой ме е забелязал, обещавам да си направя харакири с подострена смядовска луканка... Бърз лог и кеша се връща на мястото си.
После тръгваме да слизаме, естествено по друга пътека. С доста по-малко ферата и то в подножието чак.
Щеките тук влизат в употреба. Пред нас едни девойки едва пъплят, а ние прехвърчаме покрай тях като теснолинейката покрай гара Костандово...
После изпреварваме някакви симпатични дядовци, които си дрънкат мързаливо някакви неща на немски /досущ като мои познати туристи ветерани от тук/. За женки, за на Стамат-Гюнтер виното, за децата тези чворчета малки, неблагодарни и едно време какво беше сигур... хахаха малко се поувлякох, понеже прехвърлих автоматично един манталитет връз друг.
И така... в подножието на нашето слизане има няколко наковани прага, и по-малко ненаковани после и тунел пробит юнашки през скалите. Сигурно нежни, жълтооки еделвайси люлеят бели коронки над мъхести крачета някъде по скалите, но ние само ги чувстваме. Не ги виждаме.
Майка ми казва за снимки като тази..."полные штаны счастья" /непреводимо от руски - сътв. на много сме щастливи многомногомного.../
Час и половина преди последната кабинка надолу, сме на горната стнация на лифта пак. С две думи затворихме кръга. Върнахме се понеже.
Примерния маршрут.
На заведението има доста бирено разнообразие. Поръчвам Мас за мене и малки бира и безалкохолно за другите. Междувременно изтичвам до кутийката наблизо и оставям бубулечката за която един германец бучеше на лични, че се застояла доста у нас /мисията ѝ е да обикаля планински курорти... какво по-хубаво място/.
Те така, пием бира. Говорим си. Слънцето свети. На заник вече. Птички обсипват свода небесен... и кацат по масите дори нахалните гарги.
А скоро направо се залюляваме във вагончето надолу към колата.
Прекрасен ден.
Равносметката – с Ирена изпихме около литър вода по пътеката - към и от Алпшпице /жена ми упорито твърдеше, че сме качили Аушвице, сигур от дехидратацията сбъркала.../, средната температура беше 25 градуса наоколо, безветрие. Пих бири после на горната станция на слизане. Около два литра, а след като слязохме, и долу в къмпинга още три боклучави пластмасови половинки от Гармишкия Лидъл. Пиках чак на другата сутрин.
Извода?
Следващия ден.
Задължителния ритуал в МкД с кафето приключва в ранна доба. И яхаме колата за Австрия. Тя е на няколко километра и там е подстъпът ни към Цугшпице. На паркинга, до долната станция на лифта, докато се преобличаме - похапваме здраво горски ягоди. Има изобилие от тях и понеже растат, криейки се във влажни треволяци, си стоят непокътнати. Радо казва, че по тукашните места санитарните власти плашат германците и австрийците с бяс и последните много не берат от горските плодове...
Не след дълго вървим вече към Цугшпице. Отначало по черен път. После той се вталява до планинска пътечка, която чезне между борчетата за да се вкамени окончателно малко по-горе... с напредването на деня се появяват и туристи. „Грюс Гот, Сервус...” и други тиролски поздрави боботят над камънаците...
Час и нещо след старта започва да припича зловещо и бързаме към един наклонен отвес да починем и да пийнем от оскъдното количество водица което бълбука от един джоб на раницата ми.
Скоро излизаме на хижа...Винер Нойщат
Част от интериора.
В бързината си поръчвам безалкохолна ... бира, а то е разумно понеже после на фератата всеки промил щеше да ми вдигне категорията... Там е пътека, пътека... ама на места няма ни въже ни стълбички по прагчетата. Е, лесно е. Но при евентуален валеж, мокротия или тъмнина преживяването може да стане незабравимо и последно.
Началото...
Впрочем в това почти ме оборват скоро двама австрийци?, мъж и жена, които притичват покрай нас в посока нагоре, обути с доста ъъъ напредничави маратонки и облечени по гащи и потници. Без излишъци от дрехи и екипировка дето се вика. Подвикват весело нещо и се губят във високото...
А, ние си продължаваме без да бързаме. Гледките назад, напред и настрани са прекрасни. Нагоре също.
Пътеката не е пренаселена, но сегиз-тогиз някой преминава в едната или другата посока. Скоро излизаме под върха.
Тук някъде е условната немско-австрийска граница. Горе е гъмжило от хора. Има дори тризвезден хотел. Самата кота на върха е недалеч, но има опашка от поклонници понеже се преминава по тясна пътечка. Спестяваме си го естествено. Горе и без друго си е тълпа, а да се бутам на опашка не ме блазни.
Как се гледат двете. Само...
В 16.30 хващаме последното вагонче за надолу.
Долу сме. Зад нас е Цугшпице.
Забравих да уточня одеве, че двамата австрийци? /що реших че са австрийци/ ни разминаха също толкова бързо и весело малко преди излизането ни на ръба, само че сега тичаха надолу по пътеката, съответно по праговете се плъзгаха като гекони. Излишно е да споменавам, че долу, като слязохме от кабинката и ги видяхме да притичват към колата си. Бодри хора...
Долу, на началната станция за пръв път купуваме по някой друг сувенир . Предимно еманации на еделвайси. После следва задължителната бира в заведение наблизо. Младички протягащи се сервитьорки, суетня, изтърван поднос с чаши и чинийки на плочките с ефект на „Рожен свири и пее” и накрая правим яко откритие - в Австрия е по-семпло отколкото в Германия.
Светло е още, затова отскачаме до близкия австрийски град.№№ Ей така, да погледнем Тирол отдолу, а там небето се разплаква от умиление. Тъкмо излизаме от колата и ни зачатква як дъжд. Всъщност, след жегите дори е приятно. Но оглеждаме набързо. Околни ни хвърлят подозрителни погледи.
Ирена и Радо.
Рекламата на Райфайзен банк. Идеята сигурно е - елате при нас. Ние помагаме на всички / и на себе си първо/ ...
На път за къмпинга придобивам и от австрийската бира на случайна бензиностанция. В къмпинга е все същото. Тихо, мрачно /но уютно/ и вали. Лека нощ...
18 юли.
Днес денят е разпускащ. Разходихме се горе, сега културно ще се гмурне по низкото с тълпите туристи. /после малко съжалих, замъците са интересни, спор няма, но може би най-адекватното време за посещение е късно след полунощ - при проливен, да речем, леден дъжд и пронизващ, желателно, мразовит силен вятър.../
Културната програма включва замъка Ноешванщайн, ... няколко кеша около тях и един красив каньон на връщане /близо до къмпинга/, ако остане време.
Сто километра пътуване покрай зелени ливади, валчести бали, на пет къщи в полето непременно стадионче или тенис игрище и вело-алеи, ама много и навсякъде. Като капиляри са. Пронизват така да се каже Бавария. И разни хора щъкат по тях. Всички с каски, очила. С цветни екипи като тропически птички. Тук-там, дори често, из-под очилата надзърта и побеляла брада....
И няма дупки в асфалта. Голяма скука, но към десет часа пристигаме. Тоя замък е строен от някакъв луд баварски крал в началото на 20-ти век. Людовик II /Безумния/... Радо разказва подробности но слушам уви с половин ухо.
На площадчето под замъка е вавилонското стълпотворение. Няма само марсианци и перничани. А може и да има... Билети се продават за няколко часа напред. Мерси.
Затова се качваме само за външен оглед. Пътьом забърсваме и една кутийка... Горе в предверието на замъка е не по-малка тарапана. Ентусиасти заемат странни пози, вкл. и по земята за по-добър ракурс. Аз помислих първо, че там епилептик се търкаля.
Няколко пъти, докато сме горе /страшен задух е/ - се опитва да завали. Въобще се чувствам като на баня – от шума, жегата и тътренето на бели, черни, кафеви и жълти крака по джапанки и навсякъде и връз.
Отдъхваме си от грандиозната гледка чак в една гора на път към отсрещния замък - Хоеншвангау. Имаме и два кеша в гората, по пътеки, които рядко се посещават. Тук има изобилие от кислород, сянка и прекрасни гледки към голямо езеро. И някакви огромни гъби /пастърви?/ до които се снимаме.
Околностите на другия замък са, като че ли по-спокойни. Хората тук вече не са толкова припряни. Явно малко ентусиасти стигат до тук след лудницата на Ноешванщайн. Правим няколко снимки и ние, завъртаме се около шадраванчето па слизаме долу при колата.
На път за Грайнау навигацията на Радо полудява за момент и хоп ето ни пак в Австрия. Попадаме и в някакво гигантско задръстване да не е без екшън по пътя, а също и на незначително ПТП. Скоро пак сме в ... покрайнините на Грайнау и тръгваме пеш по екопътеката, в началото на която пихме бира първия следобяд тук. Тя води към каньона Хьоленталклам. В интерес на истината, в момента съм изморен и заядлив. А, може би гъмжащите тълпи покрай замъците отдеве са ми поизсмукали жизнената енергия. Ранен следобед е, постепенно приятно захладнява и съответно настроението се пооправя... Пътеката в каньона е направена с мерак, а е и доста стара.
Първо е водела към някакви мини, а после, по времето на, или малко преди III Райх, към ВЕЦ. Поне така разбрах от надписите в импровизирания музей при входа. Подът на музейчето впрочем беше впечатляващ. Тънка стоманена решетка, а самата сграда е дигната на около метър над земята. Очакваната нечистотия от обувките на посетителите някога изсъхва и благодарение на гравитацията лека полека се изронва в небитието долу. Хитро. А и зимата всичко това вероятно се консервира.
И така времето напредна и ние се оказахме последните посетители по тази пътека, и май въобще в гората. В къмпинга нищо ново. Май бяха дофтасали и поляци отнякъде та глъчката се бе повдигнала с тон и половина хаха.
Отпътуване към Кьонигсзее.
Днес е ден за път и ние от късни зори вече сме в движение.
Търсене на последен кеш в Партеркирхен. DNF.
Отиваме към Берхтесгаден, с близкото езеро Кьонигсзее, водопада, солните мини.... и резиденцията на Хитлер /за която не остава време впоследствие/. Пътьом за разнообразие се отбиваме до някакво градче – Бад Тьолц, ако съдим по надписите. Има няколко кутийки наоколо, а не е и зле да починем на проветрива сянка, ако може покрай река или просто до течаща вода в този най-горещ от последните дни.
Естествено, безплатния паркинг е на една тепсия нажежена зад някакви стари сгради. Нищо... вкарвам координатите в машината и тръгваме на лов за кешове. Градчето не като да е пусто, но хора се виждат рядко. После разбираме, че това е новата му част /санаториално курортната/. Правим няколко тигела между местната Бърза помощ и някаква католическа църква - „Св. Йоханес”, намираме две-три кутийки, а още толкова ги няма.
Еделвайси се хилят от градски саксии...
Покрай „Вратата на розите” в един бръшлян намирам дори грижливо закачени на един чеп ключове от кола. Дано собственика не ме гледа в този момент... Накрая се завъртаме покрай нещо като санаториум. Има и езерце с водни лилии. Първите цъфнали лилии, които виждам тази година. В Бавария хм...
От близкото ресторантче гърмят раздвижващи маршове от жив оркестър в баварски носии, а наоколо се шмугват баби и дядовци и по-младеещи фигуранти с патерици, на проходилки и или просто на двата си крака... Асфалта по алеите е разграфен прецизно ...50 м. – 100 м. – 150... за онагледяване на прогреса на прохождащия отново индивид.
Ресторанта с орекестъра...свирят на 9 часа, не се виждат.
Най-сетне стигаме и до реката. Казва се Изар. Водата е бистра и страшно студена. Накисваме си краката на нещо като плажче и изпитваме това, което по-късно ще кръстя планински оргазъм. Олелелеле кеф, ама голям. По водата плуват патки с патенца и хора с каяци, такива с водни колелета, по-долу - риби. Струва ми се, че рак мести някакъв камък до мен, но изчезва бързо заслепен от слънцето, а може и да е видение от жегата. Половин час след това, изпълзяваме със съжаление из-под моста, където се крием от слънцето и продължаваме разходката към старата част на града.
Тук е по-оживено. Има масички по главната улица. Леят се хектолитри бира и се изяждат купища сладолед. Дежурни музиканти с филцови шапки, къси панталонки и груби обуща извличат ангелски звуци от цигулки и тромпети. Наоколо мирише на безгрижие.
Радо и Ирена си поръчват нещо сладко, а аз се захласвам по сградите наоколо. После кривваме по някаква тясна уличка надолу обратно към реката. През моста за колата. Пътьом минаваме покрай църква с мемориал на заганалите в ПСВ. И розариум. Ах как ухае само...
Мемориала.
Още един плюс. Никой не обръща внимание на щляещи се видимо чужденци. Плюсовете станаха много май.
Към два, въпреки, че колата се е нажежила отвътре като преисподнята, потегляме нататък. Подминаваме градчето Берхтесгаден и отсядаме на близкия до Кьонигсзее къмпинг. Еди колко си евро за разпъване на палатка плюс туристическа такса, плюс..плюс плюс..., плюс още на човек. Калкулацията е малко плашеща но се свиква бързо.
В края на деня се разхождаме по бреговете на самото езеро. Там ни заварва мощен порой. Скриваме се под един навес, отварям си една бира и гледам танца на дъждовните капки по сивото олово на водата.
21 юли.
Днес е ден за разходка по Езерото и един мнооого висок водопад над него... Единственият разрешен транспорт са малки корабчета с ел. двигатели. Начесто са и билетите са валидни през целия ден. Когато потегляме е още тихо и хладно. Корабчето почти безшумно пори вълните. Почти всички пасажери са японци. Повечето щракат постоянно с фотоапарати, телефони и с усти . Останалите чатят и гледат себе си. Екипажа е от капитан и екскурзовод. Вторият обяснява пространно на немски, а Радо превежда.
„Резерватът Кьонигзее е обявен за такъв през 1911 г. и е първият такъв в Германия. Местните от малки са възпитавани в уважение към Голямото езеро и повечето работят тук. Корабчетата са електрически и се произвеждат в близкия град. Едното струва 450 000 евро. Зимата, когато езерото замръзне има надбягвания с шейни по него. По тези места е седалището на европейската федерация по спускане с шейни. Наблизо има хълм, на който е била разположена резиденцията на Хитлер и проч...
Пътя ни е към седем мили, изведнъж, почти по средата, корабчето спира. Капитанът напуска кабината си, моли всички да млъкнат и да престанат да издават по възможност шумни звуци и вади от един съндък лъскав тромпет. И започва да свири към отсрещния отвесен бряг, който се губи в мъглата. Няколко ноти и ехото му отговаря, пак кратка трел към косматото покривало, обгръщащо клекове и бели каменни зъбери - и ехото е насреща и още и още... ехото винаги преглася... Всички мълчат. Забелязвам увиснали японски ченета. Вълшебни минути, които продължават дълго. Аз още чувам простата мелодия и съм там.....................................................................................................................................
После отърсването не е никак лесно. Не съм преживявал толкова тих и свиреп възторг комай от двайсе години.
Е, после всички, кой бързо кой по-бавно излизат от плена на тази магия и продължаваме към отсрещния бряг. Плаването има една спирка, до някаква църква на полуостров – някой слиза, друг се качва, а аз още съм полуанестизиран. Накрая пускаме котва на далечния бряг на Кьонигсзее.
В околностите се разхождат хора от различна възраст, раса и пол. Включваме се към поклонническите тълпи и ние. Пътеката за водопада води покрай горното езеро – Оберзее.
Нататък започва баир и двукраките намаляват. Имаме и кутийка наблизо. Май до място на някаква резиденция на Гьоринг. Откриваме кеша в странна бетонна конструкция, дори оставям една котешка нашивка вътре. После се оказва че кутийките там всъщност са две, но няколко седмици след това разбирам че нашивката благополучно е отпътувала с други кешъри за северна Германия.
В подстъпите към водопада - Рьотбах е почти пусто /13-ти на планетата по височина.Виждат се наблизо само заблудени девойки, но при първия по-сериозен наклон се отказват. Продължаваме сами нагоре.
Скоро достигаме трудно преодолима мокра скала където спираме. Аз правя няколко снимки във вихрушката на пръските студена вода, поседяваме малко под някаква сянка, гледайки чезнещите в облаците върхове покрай Вацман и поемаме обратно...
Долу по поляните народа се е активизирал. Има шум и глъчка, а ние се наплискваме с вода от Оберзее и бавно, много бавно примирайки от кеф се влачим наобратно.
До пристанището има малко заведение, където е грехота човек да не изпие шише бира или чаша ябълков сок.
Докато се хидратираме така, наблюдавам трима полицаи, които нещо оживено коментират със собственика. Лодката им е с бензинов двигател и една от няколкото, които се мотаят по езерото при нужда и са с ДВГ.
Един полицай и още половин се вижда тук.
Накрая удавяме окончателно следобедния мързел и освежени забързваме към поредното корабче. По средата на обратния път се отбиваме за час на полуострова с църквата. Тук е доста многолюдно също. А обичайните тълпи японци размахват пръчки за селфи и си измъчват смартфоните, живота кипи и дори бълбука.
/тълпите са зад кадър. нарочно/
Вече не се гледат, но се пипат...
Не след дълго поомекналите вече крака сами ни отвеждат до малък ресторант. Има доста хора – хапващи пастърва и пийващи нещо жълто ледено и пенливо от огромни халби, та не устояваме на съблазъна, и си поръчваме и ние по един рибок. Порциите са щедри и това е много меко казано...
Като привършваме, с понатежали кореми се връщаме на спирката и се нареждаме на тихо жужащата опашка чакаща поредното корабче. Скоро сме на отправната точка от сутринта и набързо решаваме да оползотворим останалата част от гаснещия ден в търсене на кутийки из Берхтесгаден.
Първом търсим съкровище на някакъв покрит мост, ала Ловешкия такъв. Наблизо се мотаят майка с дете и някакъв небрежно облечен тип с поглед на вундеркинд /или на идиот/. Започвам леко да нервнича. Подозирам във всеки случаен минувач, конкурент-кешър. Ирена ме бъзика изтънко... Радо добавя съответните коментари и мирясвам... тук удряме греда. Нещо може би е имало, но вече го няма никъде.
Втория е наблизо до някакви стаи за гости. Там не особено успешно се правим, че разглеждаме някаква карта на града. Чакаме да се махнат два застаряващи мъгала. Те обаче не бързат. Накрая дядото деликатно ни пита дали не търсим геокеша тук. Мой ред е да гледам като идиот... Едно на едно вече е резултата. Следва пресичане на градчето и изкачване на някакъв хълм ... за разходки и отмора /има пътечки, пейки и закътани места пригодни примерно за любовни ласки или релаксация/. Тук за съжаление резултата става 1:2 не че не ровим из коренища, дупки в тръби и разни други закътани места. Аз дори възбудено опипвам отвсякъде две дебели пейки в рамките поне на 10 минути... ми не. Греда.
На връщане /продължаваме към следващия кеш/ почти се сблъскваме на тясна пътечка с пъхтящ от бързане младеж, вторачен в екрана на смартфона си. Следват го няколко дядовци и баби. Кой куцука, кой с бастун. Устремени като пенсионери за промоция в Лидъл... Всички дишат като охтичави и мърморят на някакъв непознат за мене език. Конкуренция е сигур. В настъпващия мрак срещата на двете групи изглежда доста комично впрочем. Хвърляме си по един недружелюбен поглед и успешно се разминаваме.
А ние продължаваме към следващата цел. То е параклисче на хълма, над централния площад. Там - успех. Отгоре ясно се вижда центъра. В града има някакъв празник или фестивал. Чуват се оркестри, виждат се пълни маси пред заведенията, чува се хорско жужене. „Бял шум” – какъвто не съм срещал отдавна на събития свързани с многолюдие и почепрки.
След като слизаме от хълма, моткаме се из града малко и стигаме площада пред Двореца. Тук няма заведения, тихо е почти не се мяркат хора. Бирариите са някъде отстрани, техният празник продължава, а ние се заседяваме по пейките в полутъмното. Тук за втори път усещам странното докосване до вечноста, както в корабчето с ехото отдеве. Въздухът е топъл, рядко прошумолява някой кола по паветата зад нас, а светлините са приглушени, дори пастелени и покривът на къщата с паното и на замъка се сливат с почерняващото небе.
Аз отмарям на пейка, Радо и Ирена четат плочите на една от стените на двореца и не знам колко време минава...
Накрая мълчаливо тръгваме към следващия и последен за днес кеш. Той е в един розариум близо до центъра. Виждайки мрачната ни решителна стъпка към целта, влюбена двойка рязко прави обратен завой на една от алеите, а ние скоро стигаме целта. После половин час ровим в едни бръшлянови джунгли докато не се сещаме да ползваме осветление. Накрая работата е свършена, следите в логбука оставени и напускаме все така пустия розариум, докато някой не ни е заключил от тази страна на оградата.
В къмпинга пристигаме доста късно, хапваме на две на три в ресторанта есествено...
Една снимка /репродукцирам/ от стената на на ресторанта на някакви другари. Защо се смеят, защо залитат, какво са яли, колко са пили хохохо...
...............и хлътваме по палатките.
Ден последен - 22 юли.
Денят по нищо не предвещава, че е последен. Ранно ставане и тръгване към солните мини в покрайнините на Берхтесгаден. Обаче в сутрешната суматоха Радо набрал на навигацията други солни мини и хоп, не след дълго ето ни в Австрия. Докато се чудим дали да си вземем билет за посещение – рекламите им по нета изглеждат доста постно, на близкия хълм съзирам голама катедрала. Там имаме кутийка, а има и сигурно панорама. Оставяме колата на паркинга до мината и пеша се закатерваме нагоре по стърмна уличка. Горе е много приятно, има дори пейки в двора на църквата и дебела сянка за отмора.
Панорамата. Два странни хълма в далечината,почти като в романтичните филми за море, екзотика и любов.
След като успокояваме дишането и изплезените езици се прибират обратно, тръгваме да дирим кутийката. Тук кеш, там кеш – греда. Скоро са кипяли възстановителни работи по повод свлачище и сигурно нашето съкровище е заминало по пътя си... Аз не се чувствам особено разочарован и хлътвам в отворената църква. Вътре сядам на една пейка и половин час тихо наблюдавам трима пенсионери седящи по-отпред. Най-сетне бабите закуцукват към изхода а дядото защраква с една сапунерка. Вътре няма кой да му направи забележка, а явно при католиците не е проблем снимането в църкви. Затова след като се насищам на богатата интериорна украса, правя и аз една-две снимки тайно за всеки случай. ...
Долу се мятаме в колата и отпрашваме наобратно към Берхтесгаден. Там намираме накрая заветната мина и влизаме с някаква група ученици. Първо всички се покачват на нещо като детско влакче, което представлява една дълга греда, на която се седи разкрачен и всичко това се пързаля доста бързо надуло по релса. Сядам зад Ирена, в случай, и гледам да няма никой мъж зад мене хахахаха. Пързалянето започва почти веднага, преминаваме през тесни каменисти коридори, където осветлението е оскъдно и температурите доста бързо спадат от 38 към 12 С каквато е температурата най-долу според информацията при входа. Накрая влакчето спира и всички се изсипват на площадката, която е и първата отправна точка към подземната екскурзия... По едни устрайства /приличат на допотопен мобилен телефон/ раздадени ни пред входа слушаме на английски историята на мината през годините на нейното развитие. После екскурзовода спира бодрата си реч и сме поканени да се спуснем по задник по една дървена ролба на по-низко ниво / така са слизали миньорите за по-бързо навремето/. Полета връз е доста шеметен, и така като знаем, че ни снимат доволни се разкрещяваме докато порим въздуха надолу. Там разходката продължава. Скоро забелязвам, че стените на галерията, през която се движим, са идеално гладки, а току някой от учениците, когато остане незабелязан, тайничко си близва камъка да се увери, че е солен. Наплюнчвам си пръста и го обтривам в тавана, когато мисля, че никой не ме гледа и близвам и аз. Има сол. По навътре ни показват някаква помпа, която блести като самовар с медните си чаркове. Казват – работила 103 години без прекъсване. И така с тълпата деца накрая стигаме до брега на подземно езеро. Покачваме се на нещо като платформа, люшкаща се в тихата черна вода, сядаме на някакви пейки и светлините изгасват. После по една от стените светват зеленикави и белезникави проекции или холограми??? на изкристализиращата сол, а платформата бавно се плъзва по мастилената повърхност, съвсем тихо е, май се чува малко музика от някъде и това... тук за трети път се усещам ненормално, или хипернормално. Нищо няма значение, почти нищо което съм оставил горе. Съжалявам само, че децата не са до нас. До мен е Ирена. Гледаме се и мълчим.
Накрая магията свършва, и се изкачваме с помоща на влакчето към повърхноста. Там ни лъхва адската жега на юлския следобед, но аз съм още като под анестезия и само се усмихвам глуповато, докато Ирена пазарува някакви дребни сувенирчета и кристали /буци/ сол за спомен. Вън имаме кутийка. Наоколо е толкова горещо, че докато преджобвам влакчето-паметник където е скрита тя, никой не ми обръща внимание. Този път кеша е нормален и натиквам вътре останалите ни бубулички за радост на следващите откриватели.
След туй отскачаме до местния Лидъл, зареждаме се със закуски и няколко бири и се скатавама на гористия бряг на Кьонигсзее далече от хората. Къпането тук явно не се толерира, но не е забранено явно. Бухваме се с Радо във най-чистата и синя вода в Германия и се радваме като деца. Ирена разпуска под една дебела сянка и се наслаждава на хладния ветрец, една ледена кутийка с бира или безалкохолно и безкрайна връзка немски наденички който изпълзява бавно от торбата като малка апетитна анаконда...
Уви времето напредва и накрая порядъчно освежени и нахранени се натоварваме в колата и поемаме към Залцбург. Градът на Моцарт е в Австрия, което впрочем ей къде е и скоро си вземаме довеждане с Радо до мястото където спира автобусът за България.
Там оставяме раниците на ЖП-гаровия дверец . Дворец, дворец .... не греша, от стъкло, метал, мрамор, чисто, блести мирише на хубаво, лицата на хората от бели до съвсем черни през жълти и кафеви и ред, ред.... и напълзяваме града.
Перем направо, времето е малко. В посока старата част, хората се увеличават. Обикновено ни се усмихват насреща. Или така ми се струва.
После дълго дълго обикаляме из чистите улички до тъмно. На Площада брадати музиканти изпълняват нещо. Може да е и от Моцарт. Хората седят по пейките всеки вглъбен в нещо. Я в книга, я в таблет, я в себе си... навсякъде подскачат деца.
Някой като нас просто зяпат. За миг губя кондиция, когато мило ми кимва някаква млада кочияшка от файтон с мощен кон, които често се срещат в историческия център. Впрочем това което оставят конете по паветата никой не се напряга да чисти, поне аз не забелязвам. Вероятно така се пресъздава на макс Моцартовото време.
Зад главния площад има някакво гробище. Докато вървим покрай паметниците се усещам, че често съм сънувал това място. Просто като гледка и усещане без коментар или някакво особено развитие. По-натам от някъде се чува висок женски глас. Според нас някой репетира опера. Наближаваме стара катедрала и тихичко отваряме една голяма скърцаща врата. Влизаме в полумрак и дълго със зяпнали усти слушаме репетицията. Никой никого не гони, има няколко кибици като нас и те мълчат с отворени усти и попиват божествените звуци... после някой хлопва шумно портата и се стряскам. Гледам часовника, времето напредва и тръгваме лека полека обратно към гарата. На моста над река Залцах е стълпотворение. Града от двете му страни се блещи в разноцветни светлини, а от решетките подрънкват хиляди катинари. Някъде на запад, и малко на север, там където има още светлинка, е Бавария, където изкарахме последната седмица.
След като взимаме багажите, зареждам телефоните в нещо като аквариум – изцяло стъклена чакалня с безчет контакти и мека мебел, връз която се е изтегнала Европа и половината Азия и Африка и отиваме да си чакаме возилото на автобусната спирка. Към 2 ч. след полунощ накрая идва пораздрънкан автобус на Юнион Ивкони . Има само две места най-отзад. Шофьорите са любезни доколкото е възможно след 18 часово пътуване от Лондон до тук. По пода между седалките се е натъркалял цял римски лагер. Ама аз пера през тях като германец и братовчедите послушно скачат из тъмното, като големи черни щурци по креслата си. Съседите по задна седалка ни обещават, че утре климатикът, чиято тръба е точно над главата ни, ще запръска с вода и аз угрижен заспивам. Спирките за тоалетна, Словения, Хърватска и Сърбия малко ми се размиват. Накрая преди да влезем в България римляните поиздивяват. Изпотена жена от техните се пръска под мокрите мишници с миризлив дезодорант, друга си е дигнала нечистото краче на предната облегалка и мърда дълги пръсти в унисон с някаква музика от телефон, мъжете се почесват по коремите и подвикват нещо ядосано на шофьора и с тая кавалкада акостираме най-сетна на Централната гара в София.
В автобуса. Тремата тенори и Ирена. Като тримата танкисти и кучето съвсем от различни родове войски. Тея момчета бяха свесни, или четяха книги или спяха.
Долни крайници на римлянка, имитиращи горни и качени на предната облегалка /също римска собственост/.
Чакаме влака за Варна, а аз съм толкова ошашавен, че като си поръчваме бира от едно барче, първо забравям да си я взема, после забравям рестото и накрая забравям масата, на която съм седнал, та бродя с бутилка в ръка докато намеря Ирена.
Това е.
Последната промяна е направена от Kent на Съб Окт 03, 2015 12:05 am; мнението е било променяно общо 4 пъти
фератата е свободна от данъци и такси /зимата я затварят май/, съответно екипировката е лична. отговорноста също, същото важи и за тая на цугшпице и вероятно за другите.
корабчето по кьонигсзее - билет около 16 евро, валиден е за целия ден и може да се качваш и да слизаш от/където си поискаш.
билет за солните мини - около 16 евро на калпак/фустан
Бирата по лидълите е на цени като в България само, че в евро.
Мас-а /голяма литрова халба/ в заведението на горната станция на лифта за Альпшпице беше около 7 евро.
порцията пастърва на езерото /води се за двама/ около 30 евро, бирата 3 евро.
къмпинга около 12-14 евро на човекоден.
храната по магазините, като в България само че в евро.
п.п. надценките по курортите са малки или ги няма. поне така установих.
Забавно разказваш. Оригинален си, без да оригиналничиш. Обратното е по-често срещано.
Позволявам си към хубавия разказ да вметна един интересен факт.
Местата около двата лебедови замъка и езерото Шванзее са именно тези, на които се развива действието в безсмъртния балет на П.И.Чайковски "Лебедово езеро". Композиторът специално ги е посетил.
Пон Окт 05, 2015 12:05 pm
Rain
Регистриран на: 03 Юли 2013 Мнения: 652 Местожителство: Стара Загора-София
Irha написа:
Най-добрият фотопътепис за това лято в тоя раздел
Поздравления!!!
И от мен!Освен това,след повече от 20 години тези снимки отново възобновиха интереса ми към Европа,изобщо.
Регистриран на: 03 Юли 2013 Мнения: 652 Местожителство: Стара Загора-София
Ружа 62г. написа:
Забавно разказваш. Оригинален си, без да оригиналничиш. Обратното е по-често срещано.
Позволявам си към хубавия разказ да вметна един интересен факт.
Местата около двата лебедови замъка и езерото Шванзее са именно тези, на които се развива действието в безсмъртния балет на П.И.Чайковски "Лебедово езеро". Композиторът специално ги е посетил.
Не е доказано, че Людовик II е бил луд, а и баварците много го уважават. Замъка е забележителен, а гледката от него към долината и езерата е незабравима, поне за мен. Още ли е затворен достъпа към моста Мариенбрюке?
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Вто Окт 06, 2015 2:13 pm
аngel
Регистриран на: 02 Юни 2015 Мнения: 1979
Тия захаросани баварски градчета .....бяхме 10 дни и случихме едно много горещо - 35 градуса постоянно, лято , 2010 или 11 год беше . Пак сами го организирахме, както наскоро обикялане на Андалузия. Хереншимзее, Прийн, замъците.... а най-хубаво бяха езерата около Мюнхен , водата загряла на 28 градуса ....не е и скъпо - бяла риба сулка / по-вкусна е от пъстървата / уловена от езерото , голяма около кило - за двама , ако искаш ти я пекат не я пържат - 9.5 евро цялата , не порцията .....Бирата 3 евро ония хубавите чаши ..... непознатите тук и най-добри бири Аугустинер, Шпатенброй , Швайгер и най-баварската бира ,икона за баварците Хакерпшорброй ..... и светец да си пропиваш
Вто Окт 06, 2015 3:18 pm
Kent
Регистриран на: 26 Апр 2007 Мнения: 729
mislesht написа:
Не е доказано, че Людовик II е бил луд, а и баварците много го уважават. Замъка е забележителен, а гледката от него към долината и езерата е незабравима, поне за мен. Още ли е затворен достъпа към моста Мариенбрюке?
Отворен е достъпа. Беше дори вавилонско стълпотворение там.
Вто Окт 06, 2015 3:27 pm
Antoon
Регистриран на: 25 Сеп 2007 Мнения: 428
nabludatel50 написа:
.....Бирата 3 евро ония хубавите чаши ..... непознатите тук и най-добри бири Аугустинер, Шпатенброй , Швайгер и най-баварската бира ,икона за баварците Хакерпшорброй ..... и светец да си пропиваш
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Не знаех това за Чайковски!!! 
