От Ком до Белоградчишкия проход (по западната граница)
Винаги съм се чудил, защо хората още тръгват от Ком за Емине. Та Ком е една произволна точка по средата на планината. В миналото границата беше недостъпна, но вече не е така. Много по-добре би било да се преминава цялата дължина на Старопланинското било, което според географите започва от Белоградчишкия проход.
Идеята за такова ходене отдавна бръмчи из главата ми, но от участъка Ком - Белоградчишки проход познавах само отделни участъци. Затова реших да го мина целия и да се запозная с тукашния Балкан.
На 1 септември имах работа до обяд, после набързо купих храна, печатах дълго и мъчително по разни цветни принтери из кварталните книжарници карти на планината, стегнах раницата и тръгнах за централната Мордорска автогара, където се канех да се кача на автобуса в 19:30 за Петрохан. Оказа се обаче, че не съм догледал разписанието - този автобус пътувал само в неделя. Веднага скочих на един трамвай за жп гара Север, откъдето хванах автобусчето (пак в 19:30) за Годеч. Слязох на разклона и опитах на автостоп. Вече почти беше мръкнало и никой не ме вземаше. Като притъмня съвсем, се отказах и тръгнах нагоре по шосето да си намеря хубаво място за спане. Прогнозата за времето беше много оптимистична, затова се канех да чувалувам, та да съм по-лек. Още не бях изминал и 50 метра - и една кола спря пред мен. Шофьорът, добър млад човек от Казанлък, ме покани да ме вземе до Петрохан. И това ако не беше късмет!
Скоро бях на прохода. Повървях около километър по шосето за връх Зелена глава, колкото да не ми бръмчат колите от прохода през нощта, и се гътнах под хубавата букова гора. Нощта беше удивително топла. Спах по тениска. Не беше за вярване, че през септември може да е толкова топло.
Ден 1
Нетърпелив за приключението, станах още по тъмно, към 5:30. Набързо събрах чувала и шалтето и потеглих за връх Ком. Отдавна не бях вървял по този път лете и затова Ком ми се видя много близо. Зиме става по-бавно, като се гази сняг. Налях си вода от чешмата след края на гората. Вървях по сандали - напоследък много си падам по това, а пътят там си е хубав. Малко преди Ком ме настигна и изпревари млада двойка. Вероятно идеха от хижата. Снимахме се едни други на върха. Беше 8:10. Оттук започваше дълъг участък от билото, по който никога не бях ходил - чак до връх Мартинова чука.
Понеже се оформяше дълго мотаене по границата (няколко дни), бях решил да съм в съгласие със закона и бях написал email на Главна дирекция Гранична полиция с молба за разяснения. Те ми бяха отговорили, че трябва да съгласувам ходенето с Регионалната дирекция в Драгоман и ми бяха изпратили съответните телефони: 071722395 и 071722095 (поради неясни за мен причини на сайта на Гранична полиция няма публикувани никакви телефони на регионалните им звена). Опитах се да се обадя, но нямах обхват. Телефончето ми е маломощно и не го бива много за приказки в планината. Сигнал се появи за малко преди връх Камара и успях да се свържа, но ме прекъснаха, за да говорят за нещо по-спешно със сръбските си колеги. Обхватът пак изчезна. По-нататък отново се появи и вече говорихме и се разбрахме. Хората бяха много учтиви и не ми правиха никакви проблеми (малко се опасявах, че покрай бежанската криза може да имам такива). Записаха ми името, ЕГН и телефона (не че би им свършил работа - държах го изключен, освен когато аз търсех някого, иначе батерията нямаше да изкара до края) и ми пожелаха добър път.
Между Камара и Сребърна, малко вдясно, имаше изоставена постройка - вероятно бивша наша застава. Там сигурно имаше и вода, но не се отбих, защото още не бях наченал шишето. В 10:10 стигнах на връх Сребърна, където границата се качва на билото от Сърбия. Оттук нататък щях да се движа по самата гранична ивица и щеше да е добре да не нагазвам в Сърбия, че знае ли човек.
Оттук тръгнах по чудесен чер път, прокаран близо до билото. Беше в идеално състояние, ставаше и за градски коли. Билото беше тревисто, имаше добра видимост наоколо. Далеч напред се виждаше някакъв висок връх (по-късно се оказа, че това е Копрен). В ясно време е направо невъзможно да се сбърка пътят - билото е добре оформено и даже е маркирано. Има два вида гранични знаци. Едните са много стари, големи, с форма на пресечена пирамида с квадратна основа, високи около метър и половина. Изградени са от камъни, отгоре са гладко измазани с мазилка и са боядисани бели. Лете се виждат добре отдалеч. Имат трицифрен номер, който е нанесен на новата карта на Домино и на топографските карти и е чудесен ориентир. На някои мазилката е изронена и номерът го няма. Те са доста надалеч един от друг, на по около километър, но някъде са и на по-големи разстояния. Номерата нарастват на северозапад (в моята посока). Има и нови знаци, които са доста по-малки, във вид на квадратни призми. Те са поставени значително по-нагъсто и имат два номера - старша и младша част. Номерата нарастват на югоизток (в обратна посока на големите пирамиди). Тези знаци ги нямаше на картите, които носех, но все пак ми показваха, къде е границата. Към края на пътуването щяха да имат важно значение.
Времето беше прекрасно, слънчево, ясно и много топло. По пътя чак до края на похода изобилстваха всевъзможни десерти - червени, черни и сини боровинки, малини, а по-нататък и къпини, все едри и хубави. След Сребърна следваше много дълго слизане до седловина (с пирамида 307), на която обядвах в 11:30. Все по пътя подсякох и подминах върховете Рога, Змиянец и Добро утро. Наклоните тук са леки, ходи се бързо и приятно. От седловината след Добро утро пътят зави към гората и започна да слиза. Според картата хубавият път напускаше билото и слизаше далеч надолу. Затова го изоставих и поех по самото било.
Разликата веднага се усети. На много места билото беше обрасло с високи треви и храсталаци и се вървеше трудно. Изкачих се на малко възвишение при пирамида 313. Нататък билото беше така задръстено с буренак, че изглеждаше непроходимо, особено за човек със сандали. Докато се чудех, откъде да мина, забелязах вляво едно сърне. То стоеше неподвижно и ме гледаше, без да бяга и ми позволи да го снимам. Май си мислеше, че не го забелязвам. Или беше преценило, че не мога да го догоня през храсталаците, което си беше самата истина.
Слязох надясно в гората, където теренът беше по-поносим. Тук обаче също беше обрасло и нямаше и помен от пътека освен слабо оформени животински вървища. Измъчих се доста с разни маневри нагоре-надолу, търсейки по-проходим терен. Накрая попаднах на път, успореден на границата. По-скоро на остатъци от път, защото целият беше плътно обрасъл. Следвах го с мъка до следващата седловина, където той се включи в по-нисък и по-очертан път. За жалост и той беше също толкова обрасъл. Имаше къпини, малини и коприва, които хич не действаха благотворно на почти босите ми крака. Тук си трябваха дълги крачоли, високи обувки и гети, но аз бях подценил терена и не носех такива. Пък и как да обуеш дълги панталони в тая жега? Имах едни, но ги носех само за биваците. Не мисля, че бих ги обул заради едни къпини. Мачете и огнепръскачка безспорно биха били доста полезни, също и скафандър, но нямах. В допълнение към храсталаците по целия път имаше огромно количество едри паяци и съответните им паяжини. Ако пътят ми минаваше между две дървета или два клона, по-близки от 2 метра, със сигурност предстоеше да ми се лепне някоя паяжина. Същото беше в Средна Стара планина преди месец, както и в Родопите преди седмица. Не знам, каква се пада 2015 според източните календари; аз бих я нарекъл без колебание "Година на паяка"!
Този път, по който се опитвах да вървя, без съмнение беше остатък от стария граничен път. Даже намерих маркировка - табела с надпис "м. Каца камък". Макар и бавно, а често и болезнено заради къпините, напредвах. Накрая към 17 часа стигнах до Каца камък. Това е връхче с характерни скални кули, пред което има паметник. Надписът съобщава, че тук през юни 1944 г. българи са разстреляли участници в югославската съпротива (нали тогава сме били съюзници на фюрера). Мястото е оформено за чествания, каквито сигурно преди са се правели по график; сега беше обрасло с трева, висока почти колкото мен. Тук, на стъпалата пред плочата, седнах да вечерям. Това беше единственото място, непокрито с метър трева.
И така, този ден успях да прегазя Берковска планина. Вече бях в Чипровска планина. Билото тук изглеждаше най-чистото място, по-добро ми се видя от пътя, затова изкатерих скалите вдясно от паметната плоча и се качих на самия връх на Каца камък. Беше обаче силно съмнително, дали този път е по-добър. Грамадният връх Копрен вече беше съвсем близо (или поне така ми изглеждаше), но билото към него беше плътно обрасло с хвойна, която по своите драскащи свойства не падаше по-долу от къпините. Аз обаче се бях заинатил да продължа със сандалите. Имах и маратонки, ама каква пък полза? Пак щеше да ме драска над глезените и постоянно щях да спирам да изтърсвам бодящите иглички, събиращи се в обувката. Сега поне се изтръскваха сами. Не стига, че драскаше, ами и не можех да видя, къде стъпвам от плътната хвойна. Залитах заради скритите дупки и два-три пъти паднах. Тази мъка свърши едва малко под върха, където се появиха скали по билото. С радост ги разкатерих, защото по тях нямаше никаква гадна хвойна.
Качването на Копрен трая много повече от това, което очаквах. Той е висок и хубав връх, като особено впечатлява откъм българската страна, накъдето спуска стръмна стена с поредица от скални пластове. Сръбската му част е голямо, плоско плато, слизащо със съвсем малък наклон. Границата минава точно по ръба на стената. Вече беше 19:40, скоро щеше да мръкне. Не мислех да спя на самата граница, още повече, че на върха духаше и вятър, но нямаше как - слизането към България си беше на границата с алпинизма. Бях свършил отдавна водата и бях много жаден. По пътя видях няколко извора, но всички бяха пресъхнали от жегата. Най-много да предлагаха малко гъста кал. Вървейки по върха, минах през малка седловинка и надникнах към спускащия се надясно в България улей - може пък тук да има вода? Ахаа! Чуваше се ромолене! Оставих раницата и тръгнах с шишето към звука. Водата извираше от скалите съвсем наблизо и падаше на удобни струйки. Тъкмо да я стигна - и се подхлъзнах по мократа трева, паднах и се запързалях по тревата надолу. Сграбчих с две ръце туфите и успях да се спра, че иначе лошо ме чакаше. Даже се изхитрих да притисна под себе си и бутилката за вода - загубата и би била лошо нещо в тая суша. Тя побираше 1,25 литра и това се оказа малко. Мразя да нося на гръб вода, но тук се налагаше. До края на похода жаждата се превърна в обичайното ми състояние.
Изпих, колкото можах да побера, измих се, напълних шишето и се качих на билото при раницата. Мръкваше. Привидя ми се, че на северозапад виждам каменен покрив. Някой изоставен граничен пост? Ама че късмет! Оказа се обаче просто скала. Малко по-нататък си намерих удобно място. Хем беше свряно между скали, които правеха завет, хем беше равно, тревисто и меко. Скалите бяха напечени от дневното слънце и излъчваха приятна топлина. Опнах шалтето и се настаних удобно. Бях доволен. Не беше зле - въпреки целия храсталак през тоя ден изминах близо 40 км. Ако вървях все така, вдругиден щях да стигна, закъдето бях тръгнал. Долу красиво светеха селата, а над мен се беше опнало едно великолепно звездно небе с ярки звезди. Млечният път беше точно отгоре. Луната щеше да изгрее чак късно през нощта, а сега можех да се любувам на воля на звездното великолепие. Само че това не трая дълго, защото заспах.
Ден 2
Нощта беше топла - нищо, че спах почти на върха. Станах на разсъмване. Помислих си, че ще е добре да заредя добре "резервоара" с вода, но не посмях пак да лазя по ония мокри стръмни треви - бяха ми взели страха предната вечер. Може би щях да намеря другаде вода. Тръгнах в 7 часа. Като се появи сигнал, звъннах пак на Гранична полиция - Драгоман, за да им кажа, къде съм и какви се каня да ги върша през деня. Дежурният ми даде телефона на Гранична полиция - Белоградчик: 093654520 и ми поръча следващия път да звъня направо там, защото съм щял да вляза в техния район.
Гледах изгрева от върха. Какъв кеф! Времето оставаше великолепно и билото пред мен се виждаше добре. Слязах от Копрен по един доста стръмен скалист ръб. После имах удоволствието да се покача последователно по Трите чуки - малки, но стръмни връхчета, източно от които стената към България, започнала от Копрен, продължаваше. Билото им беше тревисто, тук-там каменисто, ама нямаше никаква проклета хвойна. Слава на Зевс! По билото срещнах няколко сърни, които избягаха от мен.
След Трите чуки вече можеше да се слезе на изток, което и направих, за да хвана подсичащия граничен път. На билото и покрай него беше благо, равно, тревисто и се ходеше много бързо и леко. Седнах да закуся и понеже вече започваше да припича, се премених по сандали и бански. След Голема чука подсичащият път тревяса, а освен това взе да обикаля много около върховете, затова го зарязах и продължих по билото, което беше гладко, чисто и твърде добро за ходене. Качих се на връх Мартинова чука, издигащ се отчетливо над съседите си. Следваше дългият масив на Миджур, доста стръмен откъм България под самия връх. Тук започнах да подсичам от север, къде по път, къде без (ходеше се леко навсякъде) с надеждата да намеря някой извор. Нямаше вода обаче - всички извори бяха пресъхнали, май трябваше да се слиза много надолу. Може би просто не знаех, къде да търся. Зад мен, към Копрен, се събра чер облак и из него загърмя. После заваля и при мен. В началото ръмеше слабо, но все пак облякох дъждобрана, за да не се мокри раницата и всичко в нея. Качих се пак на билото - май тук нямаше да пия вода. Дъждът се засили и заради него не можах да се снимам на най-високата точка от похода: връх Миджур. Взеха да се редуват дъжд и град, но хич не ми пукаше - раницата беше под дъждобрана, а на сандалите нямаше какво да им се намокри. Само дето полите на дъждобрана ми пречеха да правя по-големи крачки, та ситнях из локвите като шевна машина. Слязох бавничко на западната седловина, където бяха паркирали два древни бели микробуса. Возеха берачи на боровинки, които обхождаха склоновете на Миджур и Оба. До бусовете имаше хора, веещи набраните боровинки, които попитах за някой близък извор, но ми казаха, че нямало такъв. Спря да вали, а слънцето пак изгря. Малко по-нагоре беше сухо. Май дъждовният облак не беше стигнал дотук. Седнах да обядвам и допих последната глътка вода. Чудех се, защо единият сандал ми стои някак странно, а чак сега видях, че му се е скъсала каишката. Това беше краят на тези славни бойни сандали, които ми служиха 4 или може би 5 лета - не е за вярване, колко много издържаха! Вече нямаше как да не ги изхвърля с почести, което и стана, като се върнах в Мордор. Нататък карах по маратонки, бездруго из хвойните и храсталаците те бяха по-подходящи.
По билото към Обов връх срещнах хора, слизащи с кофи с боровинки. Единият носеше грамаден еленов рог, който намерил тук. Тук вече не се виждаше никакъв подсичащ път - вместо това от седловината след Миджур нагоре имаше една тясна, но хубава пътечка точно по билото. Качих се и на Обов връх. Пътечката мина през седловина, на която имаше малка дървена табела за хижа "Горски рай" и после ме заведе до връх Реплянска църква. (Двете ми карти обаче бяха на различно мнение за това, кой връх е Реплянска църква.) Тук пътечката, уви, изчезна. Началото на слизането беше прилично, но скоро на билото се появи станалата ми вече омразна хвойна, а отстрани пък имаше гъста иглолистна гора, която също не предлагаше лесно ходене. Хвойните тук бяха гигантски. На места бяха по-високи от метър и се скривах до кръста в бодливия гъсталак. Бързото ходене беше дотук. Сега отново лавирах и пращях бавно и мъчително по обраслото като за световно било. След Оба имаше огромен брой мравуняци - един до друг, сякаш всички мравки се бяха събрали тук, за да си построят някакъв мравчи мегаполис. Явно хвойната не ги дразнеше.
За някакви си 3 км отлетя страшно много време, но всяко нещо си има край, както си повтаряла лисицата, докато ловците я деряли жива. Та най-после изкачих тревистото връхче с височина 1708.9 м и тук хвойната свърши. След връхчето някой беше редил камъните по билото в редица, та изглеждаха като основи на някакъв древен граничен дувар. Беше странно. Билото обаче вече стана тревисто и благо, а коне бяха утъпкали сносна пътека. По-надолу се появи и подсичащият граничен път. Не знам, дали е продължавал в проходимо състояние и през гората, над която газих хвойната, но много се съмнявам, защото и тук не беше в цветущо състояние. Наоколо пасяха коне, които ме зяпаха с любопитство. Слънцето залезе над Сърбия. Почти в 20 часа слязох на Светиниколския проход, където се гощаваха с тучната трева крави от неизяснена националност. Тук свърши Чипровска планина. Оставаше ми последният Старопланински дял: Светиниколска планина. Ама това щеше да е утре. Бях много жаден и имах намерение да слизам по горския път, минаващ през прохода, докато намеря вода. После - Сънчо.
Тръгнах по пътя (ей, че е лесно да се ходи по път!). На картата най-високият поток беше отляво. Прегазих дотам из гората, но долът беше съвсем сух. Ама че дяволска работа. Продължих надолу по пътя до следващия завой (четвъртия обратен ляв завой, броено от прохода надолу) и оттам пробвах надясно. Вече беше почти тъмно, което обстоятелство никак не ми помагаше в търсенето на вода. Скоро обаче чух божествения звук на ромолящ поток. Насочих се натам и намерих това, което ми трябваше. Насмуках се като камила, измих се и на най-близкото равно място, между потока и пътя, опънах шалтето и се оттеглих с достойнство в спалния си чувал.
Този ден изминах 31 км. Ако утре по билото имаше пътища и пътеки, като нищо щях да стигна до Салаш, тъй като ми оставаха само 29 км. Силно се съмнявах обаче, че ме очакват ливади като тия около Сребърна и Миджур. И се оказах дяволски прав.
В гората беше много топло. Не можех да видя красивите звезди от горската шума, беше съвсем тъмно и затова не губих време, ами се пренесох бързо в страната на сънищата.
Ден 3
Наспах се чудесно и както бях легнал рано, станах още по тъмно, в 5:30. Все още се надявах, че имам шанс тоя ден да стигна до края на Стара планина, а там щеше да е добре да имам благоприличен вид за предстоящия автостоп. Ето защо се отдадох на снобизъм - обръснах се на фенерче, като в главата ми все се въртеше народната мъдрост: "Нощната работа - дневна почуда." Поне не успях да си отрежа ушите. Дори и сутринта беше удивително топло. Изпих толкова вода, колкото можах да поема, защото вече ми беше ясно, че следобед ще се ходи жаден. Затова се правех на камила. После с помощта на Силата изпих още малко и тръгнах.
Качих се по пътя обратно до Светиниколския проход, където стигнах в 6:45. Кравите си бяха тук. Вече беше съвсем светло и се отправих към първия за деня връх - Хайдушки камък. Духаше лек ветрец, което беше чудесно, понеже нямаше роса по тревата. Слава на боговете, изкачването беше по тревисто било без никакви храсталаци. Билото се издигаше на последователни стъпала. Тъкмо решиш, че си стигнал върха, и се появява ново стъпало, и после още, и още. Малко преди 8 часа стигнах самия връх. На него има гранична пирамида (номер 342), а триангулачният знак кой знае защо е направен не на най-високото място, а на север в началото на един рид, слизащ към България. В някои източници неправилно пише, че Хайдушки камък е най-високият връх на Светиниколска планина. Всъщност по-висок с 21 метра е западният му съсед Орлов камък, който именно е първенецът на целия дял.
На върха се появи вездесъщата хвойна, но аз поне още бях с дългия панталон, използвайки сутрешния хлад. Наоколо растеше гъста смърчова гора. Откъм Стакевци (на цели 8 км оттук) се носеше яко думкане - някой май още не беше приключил с нощния купон. Тук се появи обхват, та се обадих на Гранична полиция - Белоградчик да им кажа, че съм в тяхната зона. Разбрахме се да звънна пак, когато се махна от границата в края на похода. Полицаите и от Драгоман, и от Белоградчик бяха много любезни и не ми правиха никакви спънки. На млади години, когато границата беше заключена с девет ключа и не можеше пиле да я прехвръкне, камо ли турист да мине, не съм и мечтал, че ще имаме някога чл. 35 от Конституцията, който да се прилага буквално. Абе "демокрацията" въпреки всичко си има и своите добри страни!
На запад по билото към Орлов камък смърчовата гора беше умряла и от двете страни на билото, не знам защо. Стърчаха сухи дървета, други бяха паднали, на много места бяха горели. Ходенето се забави. Добре, че самото било стана скалисто и по скалите нямаше дървета, та се ходеше по-лесно. Качих се на върха на Орлов камък. Думкането от Стакевци продължаваше. Слизането на север от върха беше стръмно. Нямаше никаква пътека. Отначало вървях по едър блокаж, после - през малко смърчове. По-надолу започна хубава букова гора без много подлес. Вървеше се с кеф през нея. Тук спрях в 10 часа за закуска. След гората започна участък, в който билото и левият (сръбският) склон бяха заети от трева. Отдалеч изглеждаше добре, но всъщност се ходеше трудно и бавно, защото тревата беше много висока, на големи, неравни туфи, невидими отгоре, между които имаше и камъни. Често се спъвах, защото не можех да видя, къде и на какво стъпвам. Минах през тревистия връх Голаш. Дразнещото думкане от Стакевци беше спряло. Щях да обикалям това село през целия ден.
Слизането от Голаш ми се видя дълго и трудно. По билото имаше много храсталаци, а когато се опитах да ги избегна, слизайки надолу по склона, попаднах в стръмен терен с гора, пълна с паднали дървета, които пречеха на ходенето. Криво-ляво се смъкнах до следващата седловина, когато на нея изпълзя по пътя отляво камион на сръбските горски. Слънцето напече, а тук беше и по-ниско, едва 1400 м, та се очертаваше горещ ден. Бях минал нищо и половина като разстояние, а вече беше почти 12 часът. Явно щях да нощувам още (поне) веднъж преди Белоградчишкия проход.
Следващият връх по билото беше Бяла вода. Темето му беше нашарено с горички и ливади. Качих го лесно по приятен терен с ниска трева. Имаше някаква повторяемост от Светиниколския проход дотук: върховете се качваха (в моята посока) лесно, по сравнително добър и проходим терен, а се слизаха доста по-трудно, бяха обрасли и труднопроходими от другата страна. Така стана и тук - на слизане от север попаднах уж в едра букова гора, но все пак в нея имаше доста папрат и малини. Както си слизах на север, изведнъж попаднах на чудесен чер път в гората с посока изток-запад. Това малко ме стресна, защото дотук сръбските пътища като цяло бяха по-утъпкани и добри, докато нашите бяха много по-обрасли и разрушени. Погледнах картата и видях, че след Бяла вода билото завива на северозапад, а аз слизах на север. Пътят трябваше да си е наш. Все пак, за всеки случай първо го пробвах на изток. Доста време не се появи никакво било. Тогава, вече успокоен, се върнах на запад. Пътят може би беше толкова запазен, защото беше в много гъста букова гора. Пътят на запад достигна до граничното било, зави надясно край него и започна да слиза. Беше ми много приятно да ходя по него след всичкия храсталак напоследък. Не беше обаче за дълго: скоро пътят се "разтвори" сред тревите още преди да достигна до следващата седловина. Все пак, и по нататък се опитвах да го използвам, или по-скоро да следвам спомена, останал от него. Където буковата гора беше гъста, и пътят беше приличен. Всяко излизане на поляна или под по-рехава гора обаче означаваше неминуемо ужасен, непроходим храсталак и треволяк, който ме принуждаваше да напусна "пътя" и да си пробивам път през гората. Дори в гъстата гора пътят често се губеше и не личеше, къде продължава. После го намирах отново случайно. Личеше, че от много години никой или почти никой не минава оттук.
Качих връх Берчина чука, слязох от другата му страна и обиколих по пътя следващото безименно възвишение по билото. Според картата, много близо до следващата седловина на изток започваше Трепетличка река. Вече бях жаден, както обикновено, затова тръгнах надолу по дола да търся вода, надявайки се скоро да стигна до изворите на реката. Слязох доста надолу, но долът си оставаше безнадеждно сух. Нещо ми казваше, че водата няма да я бъде скоро. Отказах се, върнах се на билото и продължих пътя си на север. Следващият връх бе Зелениград. Тук и качването се оказа трудно. Първо вървях по билото по просека, обрасла с много висока и труднопроходима трева. По-нагоре обаче тя се запуши от гъсто израсли ниски дръвчета и бях принуден да заобиколя надясно. В България имаше хубава букова гора, през която подсякох и се качих отново на билото едва малко преди самия връх. Зелениград е само 1240 м висок, но отгоре има прекрасна гледка. Само на север малко по-високият връх Ветрен пречи да се вижда надалеч. От върха беше трудно да се слезе, защото на север образуваше скална подкова с къси, но стръмни стенички. Не ми се катереше, затова се върнах на юг и заобиколих скалите. Слязох на изток през гората, докато намерих отново граничния път и по него слязох до седловината между Зелениград и Ветрен. Пътят се изгуби за пореден път в някакви храсталаци и започнах да изкачвам Ветрен, вървейки през гората малко източно от билото. Местността беше доста пресечена, ходеше се трудно, макар гората да беше хубава. Изкачването ми се стори по-дълго, отколкото очаквах. Излязох от гората на самия връх. Оттук започнах да слизам напосоки през гората, но по самото било май беше по-труднопроходимо, затова се спуснах по-вдясно (на изток). Това се оказа за добро, защото за пореден път се появи граничният път. Предимно по него (заобикаляйки силно обраслите участъци) слязох до следващата седловина. После подсякох следващото - безименно на картата - възвишение (1217.8 м) къде през гората, къде по пътя. Така мина всъщност целият ден - монотонна борба с терена, търсене на по-проходими места за минаване, качване на връхче след връхче и следене на картата, докъде съм я докарал. Вече стана късно, наближаваше да мръкне и беше крайно време да се погрижа за водоснабдяването. Бях толкова жаден, че чак не ми се ядеше.
От седловината между връхчето с височина 1217.8 м и по-северния връх Крушка се спуснах на изток по запуснат стръмен дърварски път в търсене на вода. Картата показваше поток наблизо. Този път имах късмет - гъсти коприви ме накараха да изоставя пътя и тъкмо тогава забелязах отгоре място, което изглеждаше мокро. Тръгнах натам по склона. Наистина, това беше извор, но с доста малък дебит. Водата попиваше из чакъла и шумата и нямаше как да се събере. Захванах се с хидроинженерно строителство. Първо изкопах улей под извора, така че да се образува стъпало. Точно на това стъпало закрепих едно парче кора с формата на улей, подпрях я отдолу с камък, разчистих отгоре и с камъчета отстрани насочих водата към кората. Скоро от импровизирания чучур потече прилична струйка от ледена изворна вода. Бях много горд с градежа си, колкото и примитивен да беше. Напих се от чудесната студена вода, измих се и позаприличах на човек.
Не си правих труда да ходя по-далеч от дърварския път, който беше най-близкото достатъчно равно място. Тук легнах да спя. Личеше, че последният камион е минал оттук преди не по-малко от 5 години, та не се притеснявах от нищо. Някъде под мен се намираше село Крачимир. От него думкаше със страшна сила музика, която не чувах, чуваха се само ударните инструменти. Абе много купонясваха явно местните!
Този ден преминах само 20 км. Оставаха някакви жалки 9 км до Белоградчишкия проход, но билото щеше да слезе още по-ниско, а това не вещаеше нищо добро. Имах лоши предчуствия за финалната част и те не само се сбъднаха, ами направо се преизпълниха.
Ден 4
На 5 септември си поспах доста. Нали оставаше уж малко, нямах силен стимул да ставам рано. Станах по светло, напих се пак като камила, налях вода от моя чучур в шишето и тръгнах чак в 7:30. Хванах граничния път. Тук гората беше необичайно чиста и светла и това много повиши настроението ми. Имаше и обрасли участъци, но доста по-малко от това, на което вече бях свикнал. Пътят подсече връх Крушка и продължи на север по източния склон. Когато стигнах до обширни поляни, с помощта на картата разбрах, че съм някъде под връх Ждребче, който е последният "сериозен", добре оформен и извисяващ се над съседите старопланински връх. Не исках да го пропусна, затова изоставих пътя и тръгнах нагоре през тревите към върха. Те бяха пожълтели, меки и много високи. Духащият вятър ги люлееше на големи вълни. На повечето места тревата ми стигаше до гърдите. Виждах само връхчетата. За щастие, беше мека и се минаваше, макар и не много бързо. Качих се на връх Ждребче (1373 м) в 9 часа. На върха има 3 пирамиди една до друга. Северно от тях на стотина метра има втора кота, също тревиста, с почти същата височина, но без пирамиди. Погрешка помислих, че билото продължава натам, та качих и нея, но един поглед в картата разкри заблудата ми. Върнах се на трите пирамиди и хванах вярното било, което беше малко по на запад, леко маскирано от растящите по българския му склон дървета. Отляво, откъм Сърбия, беше голо и тревисто. Вървеше се учудващо леко, защото в горния край на гората откъм България имаше хубава тънка пътечка. Мъничко над билото се надигаше връхчето Расовати камък (1326 м). Съвсем наблизо под този връх в Сърбия има застава с червен покрив, който изглеждаше съвсем запазен. На върха на покрива е направена интересна наблюдателница с прозорци - хем си стоиш на топло, сухо и завет, хем можеш да наблюдаваш билото през прозорците. Хора не се виждаха. Пътеката продължаваше и стана широка - май беше човешка направа, поне на това място. В 9:30 спрях и седнах да закуся. Досаждаха ми множество мухи. Дребни едни такива и се завираха навсякъде - бързо ми напълниха кутията с храната и с усилия ги изкарах оттам. Продължих по пътеката с повишено внимание, защото на картата се виждаше, че по-нататък границата напуска билото и слиза диагонално по източния склон по произволна права, без да следва някакви характерни форми на релефа. Самото било влизаше в Сърбия. Чупката на граничната линия беше на пирамида номер 362 и си личеше добре, наблизо по склона имаше и от малките нови стълбчета. Границата минаваше много нелогично, сечеше склона по странен начин - сигурно някой я беше прокарвал над картата с линия и молив в ръка. Все пак, имаше нещо като просека и нещо като път отстрани, а в началото се виждаха сегиз-тогиз и от новите стълбчета. Исках да следвам границата до Белоградчишкия проход. Вододелното било нямаше как да го следвам, защото тук то беше цялото в Сърбия, а след пирамида 365 се връщаше цялото в България. Със слизането ми покрай границата се появяваха все повече паднали клони и цели дървета, докато накрая се озовах в истинска джунгла. Никакви стълбчета вече не виждах под клоните. Поне границата хвана някакъв рид, слизащ право към село Салаш, та това ми помагаше да следвам исканата линия. По едно време обаче забелязах, че и двете останки от успоредни пътища - от българска и от сръбска страна - като че ли се стопиха из гората. Остана само джунглата. Бре! Дали не подминах следващата чупка на границата при пирамида 363?
Повървях още малко надолу и макар нищо да не виждах от гората, скоро се убедих, че наистина е станало така. Можех да се ориентирам и по изминатото разстояние, което ми изглеждаше по-голямо от това на картата до въпросната чупка. Реших да се върна и да потърся границата. Тоя рид щеше да ме свали в селото. Аз исках да ида там, но първо исках да мина през Белоградчишкия проход. Затова се качих обратно през джунглата, оглеждайки се внимателно за някаква следа от границата. Натъкнах се право на пирамида 363, сгушена под гъста растителност и паднали клони. Не беше никак учудващо, че я бях подминал на слизане. По-скоро беше цяло чудо, че я открих на изкачване.
Оттук нататък обаче беше почти невъзможно да се разбере, къде е проклетата граница. На времето е имало просека, която сега беше така ужасно обрасла, че беше най-непроходимата част на склона. Границата според картата трябваше да пресече едно дере, но не следваше никакви естествени форми на релефа, по които човек да може да се ориентира. Все пак видях още 1-2 от новите стълбчета. После и те изчезнаха. Опитах се да следвам десния край на бившата просека, но падналите клони и избуялите храсталаци правеха почти невидима нейната граница. Накрая съвсем я загубих. Слизах напосоки по азимут, като се ослушвах за бръмчащите резачки и камиони в Сърбия. Сечаха дървета близо до границата, а аз трябваше да съм вдясно от тях. Колкото по слизах, толкова по-непроходима ставаше гората. И по-гореща, като капак. Падналите клони направо бавно ме одираха с всеки преодолян метър. Накрая с големи усилия успях да достигна дъното на въпросното последно дере. Тук гледката беше отчайваща. Истинска Хирошима на 6 август вечерта! В дерето течеше вода, но беше много трудно да се достигне сред нападалата дървесна маса. Все пак, успях да се напия.
След може би половин час напъни успях да прекося проклетото дере. След него имаше второ, сухо. Сега трябваше да изкача отсрещния склон, да мина край пирамида 365 на едно рамо на вододела с кота 888.1 (там границата го пресичаше) и после следваше последното слизане до самия край на Стара планина, който беше едва на 2 км оттук!
Лесно е да се каже... На въпросното рамо се виждаше поляна и там стоеше някаква жълта машина, май булдозер, която сигурно беше на сръбските секачи, които бръмчаха наблизо с камионите и резачките си. Границата никаква не се виждаше в хаоса от сухи клони, затова щеше да е по-благоразумно да мина малко по-надясно, за да не наруша неволно законите. Така и направих. Не минах през самото рамо, а пресякох вододела малко по на изток. Започнах да слизам на север и след малко през клоните се мярна язовирът над село Салаш. Веднъж само да стигна до него! Той беше на гола поляна, там мъките ми щяха да свършат. Тая работа обаче не беше толкова лесна. Теренът беше абсолютно апокалиптичен. Използвах мяркащия се от време на време язовир за ориентация. Криво-ляво слязох през гората, увеличавайки броя на драскотините по краката си (днес, 9 дни по-късно, много от тях още стоят за спомен). Вече склонът свърши и стана по-равно, но тук ме чакаше последният удар на Стара планина. Гората свърши, но между нея и мечтаните ливади имаше пояс с ширина 100-200 метра от плътни шипки и други трънаци, доста по-високи от мен и непробиваемо плътни. Поясът се простираше наляво и надясно, докъдето погледът ми стигаше. Ами сега! Взех да съжалявам, че не продължих надолу по рида след загубването си на пирамида 363. Вече да съм стигнал в Салаш и да съм забравил... пък не можех ли оттам да ида по пътя до Белоградчишкия проход, колкото да го видя? За какъв дявол ми беше притрябвало да следвам границата!
Повървях наляво и надясно по края на гората, което само по себе си беше задача със силно повишена трудност заради падналите клони, но проход през трънака нямаше никъде. Ясно беше, че няма мърдане. Излязох от гората и се намъкнах внимателно в първия срещнат процеп между шипките. Известно време следвах такива ивички с по-малка плътност на храсталака, но скоро се озовах обграден от плътна бодлива стена и трябваше да се върна. Опитах на друга посока. Тук ми се мярнаха някакви пътечки, вероятно утъпкани от глиганите. Опитах се да ги следвам, но човекът и прасето се различават твърде много както по габарити, така и по козина. С две думи, не пожънах особен успех. Пак трябваше да се върна и да търся друго направление. По едно време успях да понапредна навътре. Може би бях вече някъде около средата на бодливия пояс. Мъчех се да вървя, лазя и се гърча, както дойде, по една прасешка пътечка, когато някой загрухтя доста наблизо отдясно. Грухтенето беше на равни интервали и не звучеше много щастливо. Най-интересното беше, че издаващият го свинчуга явно не мърдаше от мястото си. Хрумна ми мисълта, че трънакът е толкова зъл, че даже самият глиган може би се е нахендрил вътре и не може да продължи. Надали беше така, глиганът има много висока проходимост, но мисълта, че може да съм го притиснал, не беше радостна - де да му знаеш прасешкия акъл, току-виж се видял застрашен и в уплахата си взел, че ме нападнал. Постарах се да се изнижа по-бързо нататък (пътечките продължаваха). Тази серия от пътечки свърши добра работа, явно тук прасетата се бяха разхождали повече. Вече със сигурност бях след средата на ивицата. Напредъкът обаче се плащаше скъпо с нови и нови драскотини, просто нямаше как. По едно време вече виждах тревата отсреща на не повече от 50 метра. Шипките обаче за пореден път се сключиха от всички страни. Писна ми от тия маневри, които ми разпарцалосаха кожата. Разгръщайки полека с ръце трънака, се опитах да напредна по права линия към заветната ливада. Ауу, бодливо! Нямаше да стане така. Накрая, жертвайки голяма част от планинарското си достойнство, легнах по корем и запълзях под най-ниските клони на трънака. Това се оказа изненадващо добра тактика. Ниско долу бодливите клони бяха доста по-нарядко, а раницата на гърба ми ме пазеше съвсем сносно от надвисналите отгоре бодли. Пропълзях може би двадесетина метра и успях пак да се изправя в малко разреждане на шипките. То се оказа свързано с друго, то пък - с трето и изведнъж пред мен нямаше нищо друго освен трева.
Е, вече можех да смятам похода за успешно приключил! Макар да мязах на излязъл от дарак, бях свършил това, за което тръгнах.
На брега на язовира нямаше никой. Водата беше мътна и дъното - тинесто, но това ни най-малко не помрачи абсолютната наслада от плуването в плитката, много топла вода. После се наядох на брега. Помързелувах още малко и тръгнах, вече по чудесен чер път, към цивилизацията.
След километър бях на превала на пътя, свързващ селата Салаш в България и Ново Корито в Сърбия. Тук е краят на Стара планина, Белоградчишкият проход, или както е старото му име - Кадъбоаз. Мястото е голо, широко и равно. На север се издигат в редица няколко високи баира с типично карстов облик - Коритска Глама, Царовица и няколко други. Всъщност нормално е за място на самия проход и съответно граница между Стара планина и Предбалкана да се посочи именно седловинната точка. Странно защо, но на картите с Белоградчишки проход е означено едно място на километър западно оттук - там, където пътят пресича държавната граница. Тук тя минава западно от вододела, а пътят върви по една долина, в която тече към Сърбия началният поток на Коритска река. Така и така бях дошъл, защо да не видя и тази точка? Тръгнах по пътя за Сърбия. Стигнах до един пояс дървета, като някъде в или зад него трябваше да е границата. Не се виждаха никакви знаци, а имаше някакви постройки, които не беше съвсем ясно чии са - български или сръбски. Реших да не си търся белята - тук си беше вече цивилизация, трябваше да внимавам къде ходя. Затова не влязох в горската ивица, а се върнах обратно. Така и не се снимах на пирамида 367, която трябваше да е някъде там.
От "истинския" проход (седловината) до село Салаш пътят е наскоро покрит с бял чакъл и изгладен с валяк. През 2014 година началството е направило първа копка за подобряването на пътя (сега чер), като идеята е пътят да се асфалтира и да се изгради ново ГКПП между Салаш и Ново Корито. Явно е свършена работа в тая насока.
Ходенето по чакъла бе гадно, затова вървях малко отстрани. Минах край местостоянка на Гранична полиция. В двора имаше кола и вързано хубаво куче (сигурно служебно), но не се виждаха хора. Не се отбих, защото кучето изглеждаше доста истинско, а не бях сигурен, дали е добре вързано. В казармата имахме досущ същото и ми е добре известно, колко ги бива да се борят с двуноги.
Позвъних на Гранична полиция - Белоградчик, за да им кажа, че повече няма да им се мотая по границата. Дежурният ме попита, дали съм срещал по границата хора или съм виждал следи от хора. Казах му: какви хора, бе, човече, че то оттам даже глиганите не могат да минат! Аз минах само защото съм много печен - почти толкова, колкото съм скромен. Благодарих на всички за любезността и съдействието.
В село Салаш цареше мъртвило. Едва след центъра видях първия човек, когото попитах за някакви автобуси оттук. Автобус? Да, има. Кога? Вдругиден. Имало три автобуса - в понеделник, сряда и петък. Беше събота. А от следващото село Граничак? Ами те същите автобуси обслужват и него. Колко е далеч Белоградчик? На 20 километра. Лоша работа. Беше вече 15:30. Все пак, до вдругиден имаше доста време, така че тръгнах по шосето за Белоградчик пеш с надеждата, че някой добър човек може да мине с кола в моята посока. На края на селото имаше корито за добитъка и чешма с кранче. Водата беше доста гадна, но все пак - вода. Липсата и през последните дни ме правеше непридричив.
Изядох няколко чудесни ябълки от едно дърво край пътя. Защо на пазара никога не продават такива, а само някакви дървени "превъзходни" без никакъв аромат! Повървях доста по асфалта. Насреща минаха 3-4 коли, но в моята посока - ни една. Заоблачи се, закапа дъжд. Край пътя имаше доста покриви - ако не стигнех до Белоградчик, щях да намеря, къде да се подслоня от дъжда през нощта. Най-после дойде една кола. Човекът, с който разговарях в Салаш, ме закара до Белоградчик. Нататък нямах затруднения с транспорта и още същата вечер бях у дома.
Изводите ми в духа на идеята за преминаване на цялото било на Стара планина са, че участъкът северозападно от връх Ком изисква при нормално ходене (не при спортни прояви ала Дизела) поне четири дни. Освен това, не съветвам никого да хваща границата още от Белоградчишкия проход, поне в следващите 2-3 години. Май е разумен компромис с географията от прохода да се заобиколи в подножието на планината и да се хване ридът над Салаш (с Чуменски връх) до гранична пирамида 363. Оттам - по билото или малко отстрани, където е по-лесно. Трудната част е от Белоградчишкия проход до връх Реплянска църква и после - участъкът от връх Копрен до пирамида 313. Другото е песен. Ако се прави през август или по-рано и годината не е много сушава, вероятно водата ще е много по-изобилна и намирането и няма да е проблем.
Приятелю ognedishasht ще те взема за мой рецензент за следващата част. Води си записки.
Сириозно. Евалата. Интересно преживяване си имал.
Пон Сеп 14, 2015 11:47 pm
НИКОЛАЙ Т.
Регистриран на: 30 Юли 2012 Мнения: 711 Местожителство: РУСЕ
И аз го изчотох на един дъх ,макар,че в началото като видях колко е дълго бях се отказал.Стана ми интересно,защото скоро правихме Миджур-Ком и мислим за продължението на север.На този преход се запознахме с един човек от региона,който го познава добре и води туристи там.Когато му казахме за намерението си за преход от Миджур на север,той ни обесни,че след прохода Свети Никола е много обрасло и не си заслужава.Виждам,че явно е прав.Затова решихме да продължим малко след този проход където билото се разделя на две и по едното от тия две ребра да слезем в Стакевци ,а останалото време да уплътним с обиколка на Белоградчишките скали (разбира се не тия в крепоста) ,които този човек познава отлично.От разказа на Лъчо оставам с впечатлениети,че така променен , нашия първоначален план за преход от Миджур на север ще е по-ползотворен и интересен.
...след прохода Свети Никола е много обрасло и не си заслужава ...така променен , нашия първоначален план за преход от Миджур на север ще е по-ползотворен и интересен.
Позволявам си да не се съглася с вашия познат. Това, че е обрасло, не значи, че не си заслужава. За мен е по-скоро обратното. Не съм проповедник на мазохизма, но в Светиниколска планина човек може да види почти дива природа, каквато вече почти никъде не е останала и затова е голяма ценност. Ходенето само по утъпкани пътеки несъмнено е по-лесно, но и много по-скучно. Разбира се, всичко е въпрос на лично виждане и отношение. Освен това, не е чак толкова обрасло. Като се изключи гороломът в самия край, който е катастрофално и временно явление, останалата част от билото е проходима, макар и с по-малка скорост и повече усилия. Няма място, през което наистина да не може да се мине.
Регистриран на: 30 Юли 2012 Мнения: 711 Местожителство: РУСЕ
По принцип си прав (ognedishasht), но ние обикновено сме смесена група и при предишния преход в участъка между Копрен и Добро утро на жените им дойде малко в повече.Ако съм сам или с мъжете от групата , няма проблем с преминаването до края.За съжаление по-голямата и смесена група има и слаби страни.Искам и най-вероятно и аз ще го направя до края , но в намален състав,че не ми се слуша после мрънкане. Ходенето без пътека и по зачукани места и на мен ми е любимо. За съжаление понякога се налага да се съобразяваме и с тези които не обичат глиганинга.
Вто Сеп 15, 2015 9:56 am
BAKHER
Регистриран на: 08 Мар 2013 Мнения: 69
Re: От Ком до Белоградчишкия проход (по западната граница)
ognedishasht написа:
Винаги съм се чудил, защо хората още тръгват от Ком за Емине. Та Ком е една произволна точка по средата на планината. В миналото границата беше недостъпна, но вече не е така. Много по-добре би било да се преминава цялата дължина на Старопланинското било, което според географите започва от Белоградчишкия проход.
Идеята за такова ходене отдавна бръмчи из главата ми, но от участъка Ком - Белоградчишки проход познавах само отделни участъци. Затова реших да го мина целия и да се запозная с тукашния Балкан.
На 1 септември имах работа до обяд, после набързо купих храна, печатах дълго и мъчително по разни цветни принтери из кварталните книжарници карти на планината, стегнах раницата и тръгнах за централната Мордорска автогара, където се канех да се кача на автобуса в 19:30 за Петрохан. Оказа се обаче, че не съм догледал разписанието - този автобус пътувал само в неделя. Веднага скочих на един трамвай за жп гара Север, откъдето хванах автобусчето (пак в 19:30) за Годеч. Слязох на разклона и опитах на автостоп. Вече почти беше мръкнало и никой не ме вземаше. Като притъмня съвсем, се отказах и тръгнах нагоре по шосето да си намеря хубаво място за спане. Прогнозата за времето беше много оптимистична, затова се канех да чувалувам, та да съм по-лек. Още не бях изминал и 50 метра - и една кола спря пред мен. Шофьорът, добър млад човек от Казанлък, ме покани да ме вземе до Петрохан. И това ако не беше късмет!
Скоро бях на прохода. Повървях около километър по шосето за връх Зелена глава, колкото да не ми бръмчат колите от прохода през нощта, и се гътнах под хубавата букова гора. Нощта беше удивително топла. Спах по тениска. Не беше за вярване, че през септември може да е толкова топло.
Поздравления и за прехода и за описанието. Благодаря, че ме накара да се почувствам пак там. Аз също минах в този район и моят план беше точно същия. Не успях да стигна до Салаш, защото времето напредна и трябваше да се прибирам, слязох на х. Горски рай. Същите проблеми ги имаше и при мен - липса на вода и голямо храстолазене. Аз тръгнах от Петрохан, следобедта, в средата на август. И аз като теб не обичам да нося много вода. Носех палатка и нямах GPS и имах затруднение на места с ориентацията. Наближаваше да се скрие слънцето и търсех място за бивак и вода (без да съм свършил запасите си, просто търсех вода). В един момент проектя много силна сръбска музика от гората, бях изненадан и слязох да разбера какво става и да попитам за вода. Беше събота вечер и местни от близките села бяха излезли на разпивка с джипове. Това беше между 306 и 307 пирамида и ако не беше музиката щях да подмина водата на Гроздин кладенец. Вечерта изкарах при тях на палатка. Някои от местните познаваха района доста добре и ми казах, че имам вода на две места за следващия ден, но така и не я открих. Срещнах граничните точно до вр. Змиянац, провериха ме и не съм имал проблеми, бяха доста дружелюбни, даже ми наляха вода от тяхната да допълня запаса. След пирамида 313 хванах един път на север и той слизаше надолу и скоро разбрах, че не е моята посока и се върнах обратно на билото, та загубите на време не бяха толкова големи. Като се качих на билото тръгнах от юг по подсичащ път на билото, защото то беше доста обрасло, но този път в един момент стана пътека и после изчезна и тя. Беше много трудно да се ходи и постоянно се движих или от към Сърбия в гората без път и пътека или излизах на билото за ориентация и пак слизах в гората, където малко по-лесно се ходеше. Бях се движел доста време и очаквах да стигна пирамида 317 (мислех си в този момент, че съм минал Каца камък без да разбера, защото се движех в гората много на юг) и с изненада разбрах, че съм толкова назад, защото се появи пирамида 315. Аз също инкасирах там много загуба на време, но явно това е положението, просто не спори да се ходи из къпинака и малинака, а и липсата на вода те измъчва. В горния край на вр. Копрен, под едни големи растения с широки листа, като ги разрових открих едвам стичаща се вода. Успях да си налея и беше студена и хубава. Тук допуснах голяма грешка, че не си налях, а само пих, разчитах на Трите кладенеца, които бяха близо. Да, но там вода нямаше. Валеше дъжд и пълзяха мъгли, мръкваше се, търсех място за бивак, бях мокър и жаден. Точно под Трите чуки на сами пътеката от юг едвам таеше вода и там си разпънах палатката. Вечерта и цяла нощ валя дъжд и на другия ден до към 11ч. Трябваше да поизсуша палатката и тръгнах около обяд за Миджур. Терена беше чист и ходенето спореше. Минах Миджур и когато качвах Обов връх ме заваля много силен дъжд с вятър и градушка и на самия връх много се мотках в мъглата на къде да продължа. Самия връх го обиколих точно три пъти - слизам, качвам се и не мога да зацепя на къде ми е пътя. Беше голямо лутане в дъжда и мъглата, докато хвана вече забележимата пътека. Не ми стигна времето да отида до Белоградчишки проход, но ако намеря време ще отида през есента. За първи път отивам и аз от Ком на запад и ми харесват дяловете на Стара планина. Търсех точно това приключение и по-малко срещи с потоци от туристи по планините. Лично за мен виждам и възможности за зимно време за ски-пантене и трябва да се кроят планове. Аз нямам дарбата да описвам и преразказвам преживяното, само нахвърлях на две-на три някои моменти. Просто не можах да устоя и да не споделя. Имам някакви снимки, но не са интересни.
До нови срещи от мен.
Вто Сеп 15, 2015 11:10 pm
ogobogo
Регистриран на: 24 Окт 2012 Мнения: 117
Ognedishasht, да водата там си е кът. но пък ме върна няколко годинин назад към хвойните, безводието, падналите дървета, изгорелите дървета и тук-таме някоя гилза, където е голо от изгорелите и паднали дървета
Иначе за чешма - има един извор в сръбско след като си подминал Копрен. Вървйки към Трите чуки, подминаваш едни полу езера-полу блата и завиваш на изток. Някъде около 400 метра са от браздата. Кофтито е че я видях тази чешма само единствено по това, че там имаше сръбски туристи, които се бяха забили към Копрен.
Тяхната пътека не минаваше по самата бразда, а източно от нея покрай чешмата.
Другото, за което се сещам е, че преди Миджур има широк път за кола, който подсича билото и в същото време е нависоко - няма как да не си го видял. Само че е в сръбско.
И последното (или предпоследното, кой как си го реши) към Салаш, по-скоро към Ново корито има широк камионен път, който слиза до сръбската застава на самия път и близо до Ново корито. До заставата има едно езеро и диви череши (не че черешите ще свършат работа някому по това време на годината). Заставата беше прясно боядисана, но вътре нямаше някакъв живот (ама сега с тези т.нар, кризи не знам как ще е). Но се върви в Сърбия, докато твоята цел е била друга. аз се движих по, общо взето най-малкото съпротивление.
Относно пътищата, аз останах с впечатление, че сръбските са поддържани, поради няколко причини:
1. Имат ловни хижи на няколко метра от границата
2. Теренът е по-полегат и го ползват дървосекачите
3. Навремето тамошните собственици на земи не са били изселвани, ами са оставяни да с ги обработват (сещам се, че когато е хвойнатото изкачване към Копрен в ниското, но много близо имаше една къща)
Относно мушичките - има лесно решение, ама трябва да си го носиш - направи си покривало от органза. Аз си имам едно такова (това име колко го бърках с оргазъм докато го запомня не ме питай). Иначе органзата е, доколкото знам, плата, от който правят булченските воали.
Има един друг плат-тюл, който е с по-едри дупки, но не съм го използвал, защото си мисля, че комарите ще ме хапят през дупките.
И в заключение - догодина живот и здраве, в сърбия по границата с колелото.
Благодаря за сведенията, ogobogo!
Да, известно ми е от предишни ходения, че от сръбска страна се ходи много по-лесно. Малко източно от Миджур по техния път също има хубава чешмичка. Видя ми се обаче доста безочливо хем да се обаждам на нашите граничари, хем съзнателно да ходя в Сърбия. Би било пълна липса на лоялност и уважение.
Туй за покривалото против комари съм си го мислил много пъти, но още не съм преодолял мързела. За щастие по планините те рядко са голям проблем. Освен ако е много ниско.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
